Танцуващият с духове

24.

Беше тъмно и студено и докато Майк Бърк вървеше към хотела, снегът се сипеше като пресято брашно от небето. Снежинките се вихреха в ореол около уличните лампи. Жена с дълго червено палто вървеше срещу него със забързани ситни крачки, сгърбила рамене срещу студа. Подсети го за Кейт. Какво не би дал съпругата му да беше с него сега. В лошо време като днешното той я прегръщаше през раменете и я приютяваше в заслона на плещите си. Усещаше почти физически топлината и тежестта на тялото й. Ако беше тук сега, щеше да я заведе в някой от крайречните ресторанти, където да зяпат светлинките по водата на чаша червено вино.

„Престани.“

Зави зад ъгъла и „Еспланада“ изникна пред него. Тръгна право към бара. Сега, по тъмно, половината от малките масички бяха заети и всяка се кипреше със свещичка в червена чаша. Стойка с микрофони на миниатюрната сцена заплашваше с изпълнение на живо. Прочел беше в туристическата брошура, че един от музикалните специалитети на Белград бил хибрид от техно и сръбска народна музика, наречен турбофолк.

Самият бар приличаше повече на олтар в стил вуду. Дълго синкаво огледало, обкичено с Коледни лампички, се ширеше зад рафтове с прашни бутилки от уиски, джин и водка. Пластмасови кактуси светеха в зелено сред купища от миниатюрни китайски фенери, розови фламинго, хартиени ангелчета и кукли с несъразмерно големи кимащи глави на Мерилин, Исус и Елвис. Жената зад бара напълни четири халби с бира, после се обърна към Бърк с въпросителен поглед.

— Търся Тоти — каза Бърк.

Барманката беше на четиридесет или може би дори на петдесет, с рядка коса и болнав тен.

— Намерихте я.

— През януари тук е отседнал един американец. Момчето на рецепцията каза, че може би го помните. Долу-горе на моята възраст.

Жената повдигна изскубана вежда.

— Носел е шапка — добави Бърк. — Мека шапка, май им казват „федора“ или нещо от този сорт.

Жената се усмихна.

— Той е гей, този човек, така ли?

Бърк поклати глава.

— Не. Тоест не знам.

Тоти нацупи устни.

— Тогава защо питате?

Реши да излъже нещо, но беше толкова уморен, че нямаше сили да измисля лъжи. Затова каза:

— Вижте, сложно е, но… аз се казвам Бърк. И идвам наистина отдалеч. Така че…

Тя го изгледа продължително, после кимна, сякаш беше стигнала до някакво решение. А когато се усмихна, Бърк разбра, че на младини е била много хубаво момиче.

— Казваше се Франк.

Бърк грейна изненадано.

— Помните го!

— Тук не идват много американци — обясни тя. — Обикновено отсядат в „Интерконтинентал“.

— Искате ли да ви почерпя нещо? — попита Бърк. Сложи банкнота от хиляда динара на плота. Жената си наля чаша „Джони Уокър“ черен етикет. Отпи и смръщи вежди.

— Не сте ченге, нали?

Бърк поклати глава.

— Не приличате на ченге.

— Защо, как изглеждат ченгетата? — попита той.

— Големи мускули и свински очички. — Тоти се облегна на бара. — Миналата седмица идваха двама от РДБ да питат за този Франк.

— РДБ?

Тя завъртя очи.

— Държавна сигурност.

— И какво искаха? — попита Бърк.

— На кого му пука? Тук никой нищо не им казва.

— Защо?

— Защото същите копелета идваха тук и преди два месеца. Арестуваха добри момичета. — Жената направи пауза. — Добре де — призна тя, — може и да са се занимавали с проституция. Но никога не са създавали проблеми. А и бакшишите си ги биваше покрай тях. — Погледна Бърк в очите. — Вие оставяте ли бакшиши?

Бърк кимна.

— О, да. Винаги оставям бакшиш.

— Браво! Защото тук хората рядко оставят. Според мен е виновен комунизмът.

Бърк кимна съпричастно и хвърли още една банкнота от хиляда динара на бара.

— Така или иначе — каза Тоти, — никой не казва нищо на ченгетата.

— Английският ви е наистина добър между другото…

— Живях двайсет години в Чикаго. В Уест Сайд.

— Сериозно?! И после… какво? Върнали сте се?

— Майка ми се разболя, така че… — Гаврътна на екс уискито все едно беше текила.

— Тя оправи ли се? — попита Бърк. — В смисъл, вече е добре, нали?

Тоти килна глава и се усмихна, изненадана от въпроса.

— Да — каза тя. — Вече е добре. Изрязаха го. — Направи пауза. — Вижте, нямам нищо против да ви разкажа за този ваш Франк, но не хранете големи надежди. Не знам много.

— Знаете името му. Наричате го Франк.

Тя поклати глава.

— Той сам се нарече Франк. Идваше, пиеше по две бири. Не беше от приказливите.

— За какво си говорехте все пак? — попита Бърк.

— Ами аз казах: „Здрасти, аз съм Тоти“. А той: „Франк“.

— И това е всичко?

Тоти кимна. Динарите изчезнаха.

Бърк се почувства извозен.

— Той говори ли с някой друг?

Тоти поклати глава.

— Не. И толкова по-зле. Много беше симпатичен. Разни хора тук му пускаха аванси — момичета, момчета, — но той не прояви интерес. — Замисли се за миг. — Все пишеше нещо.

— Пишеше?

— Имаше една тетрадка — обясни тя. — Понякога сядаше тук, на бара, където сте вие сега, и аз поглеждах. Пишеше букви. Букви и цифри.

— Имате предвид като…

— Като алгебра. Реших, че сигурно е студент. — Почука с нокът по чашата си и погледна въпросително Бърк. Той кимна и Тоти си наля още едно питие.

— И не е споменал нищо за себе си?

Тя поклати отново глава.

— Веднъж танцува.

— Танцува? — попита Бърк.

Тоти кимна.

— Оная вечер оркестърът направи почивка. Нямаше много клиенти. Франк се понапи. И… взе да танцува.

— Сам?

Тоти се засмя.

— Да! И не танцува… туист или нещо подобно. Такъв танц не си виждал, гарантирам ти! Взе да си тананика нещо, този Франк. Да се върти. Все едно се носи във въздуха. Много изящно, но… Както и да е, танцува доста дълго — пет, може би десет минути. Музикантите се върнаха, ама не почнаха да свирят, само седят и го гледат. Аз също.

Погледна към Бърк. По изражението му личеше, че няма представа за какво говори тя. Тоти сви рамене.

— Когато спря да танцува, ми даде голям бакшиш. Каза, че заминавал.

— Каза ли къде отива?

— Не. — Вдигна високо чашата си и я пресуши.

Бърк стана да си ходи.

— О — каза тя. — Чакайте. Сетих се още нещо. Той говореше сръбски.

— Айде стига бе…

— Онази вечер, когато се напи. Акцентът му беше ужасен. Попитах го дали не е от натовските части. Понякога войниците закачат по някоя и друга дума. Той само поклати глава. Затова реших, че сигурно има роднини тук. Но той каза, че нямал роднини, а го бил научил по книги.

— В училище?

Тоти поклати глава.

— Не. Каза, че сам го бил учил.

Бърк й благодари и се качи в стаята си. Застана до прозореца и се загледа в снега навън. Валеше по-силно и светлините на автомобилните фарове се проточваха в разноцветни снопове.

Просна се на леглото. Автомобилните снопове се плъзгаха по тавана и стените. Всичко беше толкова странно. Никола Тесла и Айн Ранд, американец, който говори сръбски и танцува чудати танци. Бърк въздъхна, обърна се настрана и затвори очи. Някъде вън кола беше заседнала в снега и гумите й се въртяха на празен ход. „Също като при мен“, помисли си той.

Като го видя във фоайето на следващата сутрин, рецепционистът кимна към портиера, дребен човечец в червена униформа със златни ширити и еполети.

Бърк тръгна към него.

— Иво?

Портиерът се обърна, изненадан, че някой клиент знае името му.

— Да?

— Господин Милич ме посъветва да говоря с вас.

— Да?

Бърк махна към рецепцията и Милич помаха с усмивка на свой ред.

— Каза, че можете да ми помогнете. Търся един приятел. — Бърк му подаде сгъната надлъжно банкнота от десет евро. — Американец. Бил е ваш гост преди няколко месеца. На моята възраст. С черна коса.

— Това е Франк. — Иво прибра десетте евро в джоба си.

— Точно така! Франк. Знаете ли какво е станало с него? Къде е отишъл?

— Ми да, отива на летище. Чао-чао.

Иво задържа вратата на възрастна жена с кожено палто. Докосна шапката си и се усмихна.

— Преди това — каза Бърк.

— За тук питате? В Белград?

Бърк кимна. Иво вдигна рамене.

— Всяка сутрин му викам такси. Отива на едно и също място.

— Къде? — попита Бърк.

Иво потрепери. После потропа с крака на студа и отклони поглед по посока на реката. Бърк бръкна по-дълбоко в джоба си и измъкна оттам шепа динари.

— Само това имам — каза той и натъпка парите в джоба на сакото му.

— Отива в музей на Тесла — каза Иво. — Повече не знам.

Бърк плати входната такса на бледия мъж, който продаваше билети, и взе от брошурите на английски. Понечи да обясни на бледия мъж, че не точно колекцията го интересува, но после реши, че една обиколка из музея може да се окаже полезна. Така че се мота из залите половин час, макар че би могъл да прекара там десет пъти повече време. След наученото за Тесла експонатите — работни макети, снимки, кореспонденция, патенти и чертежи, дори лични вещи — му се сториха изумителни. Тесла наистина беше гений. Не можеше да повярва, че името му не е станало нарицателно по целия свят.

Накрая Бърк се върна при бледия мъж на входа.

— Чух, че неотдавна тук е имало симпозиум.

— Да.

— Мога ли да поговоря с някого за това?

— Да — каза почти шепнешком бледият.

Премести внимателно стрелките на картонен часовник, за да извести евентуалните посетители, че ще се върне след пет минути, и поведе Бърк нагоре по стълбите и после по коридор до малък кабинет.

— Това е Драгослав Новакович — обяви той и кимна към мъжа зад едно бюро. — Директорът.

Новакович вдигна поглед.

— Този господин пита за симпозиума — каза бледият.

После се поклони любезно, отстъпи заднишком, завъртя се на пета и си тръгна.

Новакович посочи кресло с висока облегалка, което беше виждало и по-добри дни. Беше висок мъж с грижливо подрязана брадичка, очила с рогови рамки и посребрели бакенбарди.

— Моля, заповядайте — каза той и разкри усмивка с няколко златни зъба. — Аз съм Драго.

— Майк Бърк.

Здрависаха се и Бърк седна. Някъде зад бюрото жужеше и прещракваше компютър.

— Дефрагментирам хард-диска — каза му Новакович и махна към дърдорещия компютър. — Този боклук е на смъртния си одър.

Бърк се усмихна любезно, но стомахът му се беше свил. Не беше измислил какво да каже. Тук Д’Анкония е бил в свои води. Те са говорели неговия език, той — техния. Дори е изнесъл реч. Новакович, слава Богу, му подаде първата реплика:

— Е! Значи се интересувате от симпозиума…

— Ами, да… да!

— Имаме докладите, разбира се, но те вече са, както вие казвате, „запазени“. Дори моето копие съм го обещал. Но нямате грижа. След две седмици ще има нова отпечатка.

— Страхотно.

— Мога да ви изпратя едно копие. Но и ние имаме разходи. — Усмихна се смутено. — Май беше четиристотин динара — с пощенските разноски, — освен ако не искате експресна доставка. Тя е със сто и осемдесет динара повече.

— Експресна, дума да няма — каза Бърк, бръкна в джоба си и извади визитка от портфейла си. Остави я на плота и започна да отброява парите, като се чудеше как да продължи разговора в нужната му посока.

Новакович го спаси отново.

— А вие как научихте за маестрото?

Бърк примигна.

— Ами… — смънка той. А после му дойде внезапно вдъхновение. — Летях за Лондон и се заприказвах с човека до мен — и той американец. Оказа се, че пътувал за Белград. Щял да изнася реч. Споменах му, че след месец-два и аз ще пътувам до Белград, и той каза, че трябвало непременно да посетя музея на Тесла. — Бърк се засмя. — Попитах го кой е Тесла. А той направо не можа да повярва. „Най-великият изобретател в историята“, така каза. Имало симпозиум за Тесла и той щял да изнася доклад.

Новакович кимна доволно.

— Та, този човек ми разказа за Тесла и…

— И вече сте зарибен! — заяви Новакович.

— Именно! Напълно и окончателно зарибен.

— И ето ви тук! — обяви със същия тон Новакович. — Това е прекрасно.

— Работата е там — продължи Бърк, — че се надявах пак да се видим, но… съм загубил визитката му.

Новакович примижа съчувствено, после лицето му грейна.

— Лесна работа — каза той. — Само няколко американци изнасяха доклади на симпозиума, така че… — Погледна монитора на бюрото си. — Ще прощавате, но… мисля, че почти е готов. Приключи ли с дефрагментирането, ще ви дам списък на участниците.

— Би било чудесно — отвърна Бърк.

Новакович събра върховете на пръстите си като в кула.

— Е, а вас какво ви води в Белград?

— О — смотолеви Бърк. — Това ли? — Направи още една пауза. — Аз съм фотограф. Правя снимки за „Травъл енд Лежър“. Едно туристическо списание.

— Тук? В Белград? — попита Новакович.

Бърк кимна.

— Наричат го „Новата Прага“.

Новакович се изкиска.

— Преди две години Будапеща беше „Новата Прага“. Сега е наш ред. Следващата година — ръцете му литнаха във въздуха — Скопие! А след това, кой знае — Тбилиси! — Сърбинът се разсмя от сърце.

— Градът е много красив — отбеляза Бърк с усещането, че разговорът е на път да зацикли.

— Е, да, струва ми се… аха! Можело значи! Тръгна. — Директорът на музея се прегърби над клавиатурата и започна да пише. — Сега ще изкарам списъка с участниците и ще намерим вашия приятел. — След миг принтерът изплю обещания списък. Новакович взе химикалка и отбеляза с чавка шест имена.

— Тези са американци — каза той и даде списъка на Бърк.

Бърк огледа имената, после остави списъка на бюрото и сви рамене.

— Никое не ви е познато? — попита Новакович.

— Не — каза той. — Едно-две от имената ми звучат познато, но… онзи мъж беше млад.

Беше ред на Новакович да свие рамене.

— Добкин и Шрагер са доста възрастни. — После, изглежда, му хрумна нещо и той размаха пръст във въздуха. — Няма да се отказваме! — Стана и прекоси стаята. Отвори вратата, подаде глава в коридора и изстреля някаква заповед. После се върна при бюрото си и седна усмихнат. — Ето това е моята задача — да свързвам „теслианците“. Това е нашата мисия — или поне част от мисията ни — в международното общество „Тесла“. — После събра отново пръстите на ръцете си като кула и се облегна назад.

Мина минута, а после на вратата се потропа. Влезе млада жена с голям кафяв плик в ръце. Даде плика на Новакович, усмихна се на Бърк и излезе. Директорът бръкна в плика и извади тесте черно-бели снимки.

— От банкета са. Не знам дали приятелят ви е присъствал, но… — И бутна снимките към Бърк.

Бърк прехвърли пет-шест снимки, преди да открие търсеното — Д’Анкония, прав с питие в ръка и потънал в сериозен разговор с група хора.

— Ето го! — каза Бърк и посочи физиономията с привлекателни черти на мъжа, който го беше посетил в дъблинския му офис.

Новакович се наведе да погледне.

— Кой от всичките? Този ли? Но това е Джак! Джак Уилсън!

— Да бе! — възкликна Бърк. — Вярно че така се казваше! Джак Уилсън.

— Нямате си представа колко се зарадвах да го видя най-после. Пишехме си от години. И тази година най-сетне се срещнахме очи в очи. Все едно си видял стар приятел.

— Страхотно — каза Бърк, — но… знаете ли как бих могъл да се свържа с него?

— Разбира се! — каза музейният директор. — Всичко е в компютъра. — Въведе няколко команди, смръщи вежди. — Телефонен номер нямам за съжаление. Но има имейл! Адрес — също! — Поклати глава и се ухили. — Джак Уилсън! — Принтерът зажужа отново и след миг Новакович подаде разпечатката на Бърк.

— Тези данни са валидни, така ли?

— Естествено! Адресът му си е все същият. От години си пишем писма.

— И смятате, че сега Уилсън е в Пенсилвания?

Новакович вдигна рамене.

— Да, може би. Но когато тръгна оттук, от Белград, каза, че отива на езерото Блед.

— Това близо ли е?

— Не, не. В Словения е. Прекрасно място. Планината, езерото, старите хотели… фантазия. — Сви пръсти и ги целуна за илюстрация. — Тито е имал вила там.

— И смятате, че е възможно Уилсън още да е там?

Новакович изкриви лице.

— Не, не, не! Отиде да види тетрадките. Няколко дни, седмица. Но месеци — не.

— Тетрадки?

— Много специални — каза Новакович. — Архивът на Тесла го съхраняваме тук, в музея. Но не и засекретените неща. Тях ги е прибрало вашето ФБР. Много отдавна. Пратили ги с влак в Лос Аламос. Където правят бомби, нали? Но Лука Чеплак пази тетрадките на баща си. Баща му пишел всеки божи ден — маестрото направи това, маестрото направи онова — и така цели трийсет години. Виждал съм ги с очите си. А на места самият Тесла е писал по нещо в тетрадките. Тях отиде да види Джак.

Бърк кимна, но явно е изглеждал озадачен, защото Новакович продължи:

— Бащата на Лука, Юри Чеплак, бил лабораторен асистент на Тесла в Ню Йорк, после и в Колорадо Спрингс, после пак в Ню Йорк. Изписал е стотици тетрадки! И сега те са на Лука. Но дава ли ни ги той? Не! Упорит старец. Единак. Заради тетрадките много хора ходят при него. И понякога му носят подаръци.

— Какви?

— Водка — каза намръщен Новакович. — Да знаете, че вашето ФБР лъже за маестрото. Казват, че не си водел записки, че запаметявал всичко, че не правел макети, че не планирал експериментите си стъпка по стъпка. Само че това са… — той се усмихна и вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше най-точната дума —… бабини деветини.

Бърк се засмя.

— Та този човек, Чеплак…

— Юри усетил, че се задава война, и се прибрал вкъщи.

— За Втората световна говорите, нали?

— Да, разбира се. Онази война. Юри взел тетрадките със себе си. Войната свършила. После започнала Студената война. А през Студената война тетрадките не ходят никъде.

— Останали при сина му — предположи Бърк.

— Не, Лука отишъл в Австралия, а тетрадките останали тук. Лука бил физик в един тамошен университет — в Пърт. Прибрал се чак когато баща му починал. Шестдесета-шестдесет и пета. Там някъде.

— А след това?

— Бил е преподавател в Загреб. Но това е било отдавна. Вече от десетина години не работи. Така че нещата могат и да се променят.

— В какъв смисъл? — попита Бърк.

— Надявам се Лука най-после да ни даде тетрадките. Помолих Джак Уилсън да говори с него, но… Лука май много държи на посетителите си. Хората идват да видят тетрадките, водят го на обяд, черпят го… — Музейният директор разпери ръце.

По молба на Бърк Новакович провери за адреса на Лука Чеплак и го записа на листа с адреса на Уилсън.

— Бяхте изключително любезен — каза Бърк, когато стана да си върви.

— Няма проблем. Искате ли да ви изпратя копие от доклада на Уилсън? Много е интересен, ще видите.

— Наистина ли?

— О, да — отвърна Новакович. — В известен смисъл поне. Макар че лично аз не одобрявам идеята. А мисля и че маестрото не би одобрил. Тесла така е страдал заради Тунгуска, а сега всички тези приказки за оръжие… Не. Не би го приел, така мисля аз.

Бърк свъси чело. „Какво е Тунгуска, за Бога?“ — зачуди се той, а на глас попита:

— Докладът му за това ли беше?

Новакович кимна.

— Да. За оръдието на Тесла. — Съзрял недоумението на Бърк, Новакович се усмихна. — Честотно лъчево оръжие. Сещате се — направи жест, като сви ръка в юмрук, а после я разтвори рязко, — бум… и край!

— Сериозно?

— Да! В доклада си Уилсън коригира изчислените от маестрото собствени вектори, за да получи по-точен фокус.

Бърк нямаше идея за какво говори музейният директор. Цялата история ставаше все по-дива. Оръдие на Тесла? Защо не? „Телепортирай ме, Скоти.“ Започваше да се чувства като в епизод на „Стартрек“. Благодари на Новакович за съдействието, спусна се по стълбите и излезе на улицата. Важното беше, че получи онова, за което беше дошъл — името и адреса на Д’Анкония. Щеше да предаде информацията на Коваленко и край.

Въодушевлението му се стопи в интернет кафенето до хотела. Имейлът, който прати на Уилсън с „Тесла“ в полето „относно“, му бе върнат като недоставена поща почти веднага. Бърк провери дали не е сгрешил при преписването на дадения му от Новакович адрес, но грешка нямаше. Нямаше го и Уилсън.

И „Гугъл“ не му помогна особено. Търсачката върна двайсет милиона резултата за „Джак Уилсън“, което, даде си сметка Бърк, можеше да се очаква. И все пак… Прегледа първите няколко страници и видя, че повечето резултати се отнасят за играч на „Питсбъргските пирати“, магазин за рибарска стръв в Монтана и някакъв индианец, умрял през трийсетте. Въздъхна.

Щеше да прегледа всичките, ако се стигнеше дотам, но имаше чувството, че пак ще удари на камък. Кликна на „разширено търсене“ и добави „Никола Тесла“. Този път „Гугъл“ му върна страницата, която беше разглеждал предния ден — списъка с докладите от симпозиума: „Дж. Уилсън (университет «Станфорд»)“ „Тунгуският инцидент — векторни изчисления при скаларните двойки“. „Тунгуска…“

Бинго!

Бърк гледаше втренчено екрана. „Станфорд“. Ако беше вярно, от университета сигурно биха могли да му помогнат. Или пък сам би могъл да си помогне. Все трябваше да има база данни, в която да влезе. Ако не той, то сестра му. (Мег можеше да изрови всякаква информация в нета.) Списъци с възпитаниците на университета, випуски, карти за библиотеката — а защо не и публикувана дипломна работа или докторат, ако Уилсън беше защитил магистърска или докторска степен. А сигурно беше. Векторни изчисления? Скаларни двойки? „На мен трябва да ми дадат Нобелова награда само защото успявам да ги напиша без правописна грешка“, помисли си Бърк.

Сестра му Мег работеше за група природозащитници в Шарлотсвил и интернет беше естествената й среда. Баща им, удивен от нещата, които щерка му можеше да издири в нета за нещо — или някого, — се шегуваше, че ако някога Мег реши да мине на тъмната страна, ще стане първокласен крадец на самоличности. „Супер, казваше Мег, искам да съм Мадона.“

Но намирането на информация за Джак Уилсън чрез „Станфорд“ щеше да отнеме доста време дори за спец като Мег. Бърк не знаеше кога Уилсън е учил там, нито дали е завършил. Или какво е учил. Физика? Математика? Инженерни науки? Научна фантастика? „Станфорд“ беше голям университет, а името Уилсън не беше от рядко срещаните.

Спомни си картончето, което му беше дал рецепционистът в хотела. Извади го от джоба си и се взря в двата номера. В интернет не можеха да се открият титулярите на телефонните номера. Но лесно откри за коя страна е кодът 386 от първото обаждане на Уилсън — Словения. Значи номерът най-вероятно беше на Лука Чеплак. Второто обаждане е било до Украйна.

Следващата му спирка беше в anywho.com. Когато сайтът се отвори, той вписа „Джак Уилсън“ и „Уайт Диър“ в полетата и… нищо. Опита с „Джон Уилсън“. Пак нищо. Имейл адресът се оказа фалшив, улицата — също.

Бърк започваше да се отчайва. Може би „Джак Уилсън“ също беше псевдоним. Може пък Джак Уилсън да беше герой от друга книга на Айн Ранд… и тогава Бърк можеше да забрави за плана си да вдигне възбраната върху дейността на „Ахерн и съдружници“. Опита пак, този път само с „Уилсън“. Може би Джак имаше родители на този адрес, помисли си той. Или съпруга, или братовчеди… Този път изскочи нещо. „Ерика Уилсън.“ Сигурно е малко градче, помисли си той, щом има само един човек на име Уилсън.

Провери. И наистина населението на Уайт Диър наброяваше триста шестдесет и двама души. Какви бяха шансовете единствените Уилсъновци в Уайт Диър — Джак и Ерика — да са роднини?

Телефонните разговори от „Еспланада“ бяха по долар минутата, затова Бърк си купи предплатена карта от един павилион до реката. Влезе в кабинка от плексиглас, която с нищо не възпрепятстваше студения вятър, и се зачуди какви са стъпките за обаждане в чужбина. Надписите на кирилица не му помагаха. Успя да се свърже чак на четвъртия опит, а междувременно ръцете му се вкочаниха.

— Алооо? — проточи гласът отсреща.

Възрастна жена, предположи Бърк, ако се съди по тембъра.

— Здравейте! — извика Бърк. — Търся Джак!

— Джак ли? Май грешите номера.

— Чакайте, чакайте! — примоли се Бърк. — Обаждам ви се от телефонна будка в Белград.

— Късметлия. Обичам Мейн.

Бърк си пое дълбоко дъх. Жената мислеше, че й се обажда от градчето Белград в щата Мейн. Нямаше време да й обяснява грешката.

— Вижте — каза той. — Опитвам се да се свържа с човек на име Джак Уилсън. Взех името ви от интернет. Вие бяхте единствената Уилсън в Уайт Диър, така че… да познавате случайно човек на име Джак Уилсън?

— Ами имаше една Хейзъл Уилсън, но тя почина преди три-четири години. Може и пет да станаха.

— Имам адреса — каза Бърк.

— Значи лесно ще го откриете!

— Не знам. Само номер на пощенска кутия е.

— О! — В гласа на жената се прокрадна известна предпазливост.

— Извинете? — каза Бърк.

— Нека позная… номерът на кутията две хиляди ли е?

Бърк разгърна с премръзнали пръсти листа, който му беше дал Новакович.

— В интерес на истината, да, две хиляди е…

— Ето значи къде ви е проблемът. Щото пощенска кутия две хиляди е адресът на затвора. На този адрес затворниците си получават пощата.

Бърк не знаеше какво да каже.

— Затвор?

— Официално се нарича Федерален институт за коригиране на поведението. Ама за нас си е просто затворът „Алънуд“.