Танцуващият с духове

13.

Бободжон Симони стоеше на бордюра и се оглеждаше наляво и надясно по Йоркщрасе за такси. Зад него нашарена с графити стена като страница на комикс показваше Джордж Буш, увиснал от улична лампа, докато Ню Йорк гори на заден план.

Над банката от другата страна на улицата имаше светлинно табло с времето и температурата — 16:03 0°С. Сумрак и студено. Поне според официалната прогноза. В действителност валеше — ту дъжд, ту сняг, ту нещо между двете. Каквото и да беше последното, жилеше лицето му, когато погледнеше срещу вятъра, присвил очи срещу студа, мигайки като идиот.

Сам си беше виновен. Забравил беше да донесе книгата и сега си плащаше. Виждаше я ясно, все едно е срещу него — масивно правоъгълно пакетче, грижливо увито в кафява амбалажна хартия, облепено с тиксо и вързано с канап — на масата в кухнята. Адресирана до магазина в Бостън, на книгата й трябваха само две марки и митнически формуляр, за да продължи по пътя си. Само че сега трябваше да се върне в апартамента да я вземе.

Беше излязъл преди три четвърти час със списък задачи в главата си: „Ускадар“, пощата, тоалетна хартия, молитви. Идеята беше да изпие чаша кафе в „Ускадар“ — малко кафене в една пресечка недалеч от джамията. Кафето беше турско — като повечето редовни клиенти на кафенето, — при това много добро. Собственикът обаче беше босненец и също като Бободжон — запален по футбола. Така че по телевизора на стената зад бара винаги вървеше някакъв мач, който работническата клиентела в кафенето зяпаше и коментираше.

Самото кафене беше на километър от апартамента му, но ако се върнеше пеша за книгата, пощата щеше да затвори. Уви, не беше сигурно, че ще успее да хване такси, особено в този дъжд. Никога нямаше достатъчно таксита в SO36 — окаяния квартал, който Бободжон делеше с още двеста хиляди гастарбайтери, предимно турци и кюрди. SO36 беше старият пощенски код на източната половина от квартал Кройцберг, където Чекпойнт Чарли — най-прочутият контролно-пропускателен пункт на Берлинската стена — беше туристическа атракция.

Така че можеше да се върне в кафенето. Книгата щеше да я прати утре. Взел решение, той се обърна да поеме назад, когато сякаш от нищото до бордюра спря такси. Чистачките му се бореха геройски с дъжда. Шофьорът се наведе през пътническото място към прозореца и вдигна поглед към Бободжон.

— Wo zu?14

Юрген предпочиташе да работи сам и обикновено организираше нещата така. Но днес беше различно. Днес му трябваше партньор.

Чакали бяха двайсетина минути на половин пресечка от кооперацията, където живееше Симони, в едно черно БМВ с развален радиатор. Парата се кондензираше по предното стъкло и се стичаше на бавни капки. Двамата бършеха непрекъснато стъклото със заглавната страница на „Билд“. Челото на таблоида гласеше „Турбо оргазми“ и беше придружено от снимка на брюнетка със съответното изражение.

Всичко това беше леко смущаващо, още повече че Юрген държеше да впечатли жената до себе си. Клара беше нова в СЗК. Какво ли си мисли? Първо радиатора, а сега тази турбо шафрантия! Разбира се, тя се правеше, че не забелязва, но… mein Gott! Накрая се отказаха, отвориха прозорците, загърнаха се в палтата си и замръзнаха.

Проблемът с днешната задача беше, че не знаеха как изглежда обектът. Разполагаха само с име (Бободжон Симони), адрес и телефонен номер. Колкото до възрастта на хер Симони, той можеше да е на двайсет години. Или на четиридесет. Или на шейсет. Можеше да е висок или нисък, дебел или слаб. Добре облечен и с брада. С изрусени кичури и гладко избръснат. Босненец или някой, който пътува с босненски паспорт.

Юрген не би могъл да се справи сам — просто нямаше как да е сигурен, че апартаментът е празен. Понякога хората не вдигаха телефоните си. Понякога стояха на тъмно и дремеха на дивана. Затова прибягваше до номера със Свидетелите на Йехова. Отиваш при вратата и чукаш три пъти. Ако ти отворят, връчваш на човека няколко брошури. А после започваш да приказваш за Свидетелите на Йехова и за края на света. В деветдесет процента от случаите вратата се тряскаше в лицето му и толкова. Но невинаги. След две бири Юрген с охота разказваше как обърнал в християнството член на Червените бригади.

Погледна часовника си. Четири и пет. Скоро щеше да се стъмни съвсем. Набра телефона в апартамента за трети път. И сега не отговори никой. Обърна се към Клара.

— Ще си пробваме ли късмета?

Тя изкриви лице.

— Хайде — каза той. Слязоха от колата.

Беше хубава жена, десетина години по-млада от Юрген и той държеше да се представи в най-добра светлина — и себе си и службата. СЗК — службата за защита на конституцията — беше елитна разузнавателна агенция, чиято основна задача беше проследяването на екстремисти — леви, десни и религиозни. Преди да постъпи при тях, Клара беше работила в криминалната полиция. СЗК беше нещо различно. По-секси някак.

Докато пресичаха улицата към кооперацията с наведени срещу дъжда и вятъра глави, на Юрген му хрумна, че повечето хора биха ги взели за социални работници с очуканите им куфарчета и вълнени палта. И това беше добре, защото изглеждаше съвсем на място. Социалните работници бяха за Кройцберг това, което бяха работниците в стоманодобивната промишленост за Рур.

Клара щеше да инсталира подслушвателното устройство, докато той търси компютър. Ако откриеше такъв, щеше да клонира хард-диска на лаптопа в куфарчето си. Всичко това не би трябвало да отнеме повече от десет минути, които, разбира се, щяха да им се сторят като часове. Винаги ставаше така.

Единствената въпросителна беше самият Симони. Нямаха представа къде е, нито кога ще се върне. Преди два дни в СЗК се беше получило запитване от Малайзия и по-точно от шефа на местния офис на ЦРУ в Куала Лумпур. При разпита на чужденец, задържан по силата на малайзийския закон за вътрешна сигурност, била получена информация, че се готви нападение срещу американска собственост и личен състав. Симони бил свръзка в операцията.

СЗК реагира веднага. За двадесет и четири часа успяха да потвърдят, че хер Симони е влязъл в страната с босненски паспорт. Беше пристигнал в Берлин от Бейрут преди половин година и живееше под наем в двустаен апартамент на Ораниенщрасе №54. Скоро след това си бе открил сметка в местния клон на „Дрезден Банк“, където месечният му баланс варираше между деветстотин и хиляда евро, макар че не работеше, нито получаваше социални помощи. Никой от информаторите на СЗК в джамията Мевлана не беше чувал за човек с това име. Разработката продължаваше.

До апартамента на третия етаж се стигаше единствено по стълбите и Юрген се задъха, докато се добере до вратата. Поспря да си поеме дъх. После отвори куфарчето и извади религиозните брошури. Даде две на Клара, след което разтегна лице в широка усмивка, разкривайки пожълтелите си от цигарите зъби, и почука силно на вратата. Доколкото им беше известно, Симони живееше сам, но кой знае. Може предната нощ да му е излязъл късметът. Може да имаше куче. А може и всичко да беше наред.

В апартамента цареше пълна тишина. Юрген даде знак на Клара да се дръпне встрани, извади комплекта си с шперцове и се зае с ключалката. След няколко секунди влязоха в жилището.

— Връщам се веднага! — обеща Бободжон. — Само да взема пакета и отиваме в пощата!

Шофьорът сви рамене. Бободжон изскочи от таксито и взе на бегом стъпалата пред кооперацията на Ораниенщрасе №54.

Познатата миризма на кисело зеле висеше в коридора на сградата в компанията на арабска музика откъм апартамента на портиера в приземието. На Бободжон миризмата не му пречеше. Дори му напомняше за дома.

Качи стъпалата до третата площадка през едно, после спря да си поеме дъх. Беше в добра форма. Е, не като при излизането си от затвора, но биваше. Движеше се пеша из Берлин, дори през зимата, а четири вечери седмично тренираше в една зала за кикбокс. Така че стигна до вратата на апартамента си за секунди.

Разрови джоба на палтото си за ключа, извади го и го завъртя в ключалката. За негова изненада вратата не се отвори. Той завъртя ключа в обратната посока и този път вратата се отвори с лекота. Бободжон постоя за миг, смръщил вежди с мисълта, че съвсем му е отпуснал края. Как е възможно да е излязъл, без да заключи. И тогава му светна — не би могъл да направи такова нещо. Не го е направил. Затова извади малкия пистолет „Макаров“, с който не се разделяше, и влезе в апартамента.

Млада жена — на двайсет и пет, двайсет и шест, симпатична, с къса кестенява коса и мрежести чорапи — стоеше окаменяла до масата в кухнята с изопнато от ужас лице. Телефонът беше на масата пред нея — разглобен. До телефона се мъдреше опакованата книга, за която се беше върнал Бободжон. Той не губи време да задава въпроси. Пистолетът му се вдигна сякаш по своя воля и той я простреля в лицето. Дупка цъфна на бузата й, жената се свлече и Бободжон стреля отново, този път във врата й. Тя се завъртя като балерина, преди да тупне на пода. Кръв плисна навсякъде — по стените и по пода, отстрани на мивката. Дращейки по пода в отчаян опит да избяга, жената беше в епицентъра на кървавия водопад. На Бо му стана мъчно за нея, наистина. Въпреки това стреля отново, в гърба й. Младата жена не помръдна повече. Сърцето му биеше като ковашки чук, толкова силно, че Бо чу със закъснение ахването отляво. Обърна се към новия шум и видя някакви брошури да падат в краката на мъж с глок в ръка. Нямаше време да реагира. Почти усети как мъжът натиска спусъка. Не отне и секунда — секунда, която се проточи сякаш вечно, секунда, в която Бободжон си спомни къде е виждал такива брошури. В „Алънуд“. А после свидетелят на Йехова натисна повторно спусъка. Бободжон усети как едната страна на лицето му избухва, инерцията на куршума го завъртя и той залитна. Заля го нечовешка болка. След миг краката му се подгънаха и той се свлече на пода. Свидетелят на Йехова продължи да стреля и всеки изстрел попадаше в целта, но Бободжон вече усещаше как тялото му спуска кепенците. Изстрелите звучаха все по-приглушено, все по-далеч зад червената мъгла, спуснала се като завеса пред очите му. „Ох, мамка му, помисли си той, умирам…“