Танцуващият с духове

42.

След поредния много дълъг ден Андреа Кабът се унасяше в приятна дрямка, която обещаваше да премине в истински сън, когато нещо започна да я гложди отвътре. Обърна се на другата страна и нагласи възглавницата си. Вече беше прекарала две безсънни нощи тази седмица и нямаше сили за още една. Трябваше да се наспи. Задължително беше да се наспи.

И така тя се отнесе полека, потъвайки сладко в прегръдките на съня… когато нажежена до бяло мисъл я изстреля обратно в реалността.

„Било е тест! Онова при Калпепър е било тест!“

Фразата изплува от паметта й. По онова време беше в компютърната зала и гледаше запис от охранителни камери с един британец от МИ-6 и онзи тантурест тип от Бюрото… как му беше името? Коваленко.

Тримата гледаха записа многократно — мъжът с меката шапка и обездвижената ръка, който беше оставил два куфара, пълни с вестници, при бюрото на „Бритиш Еъруейз“ и после си беше тръгнал. Това бе довело до евакуация на целия терминал.

„Било е тест“, така каза Коваленко, след като извъртяха записа за десети път. И беше прав. Андреа веднага разбра, че е прав. За разлика от британеца. Ако ще взривяваш летище, защо просто не го направиш, беше попитал той. Защо да си губиш времето с упражнения? Но британецът не беше схванал основното. Целта на теста не е била да покаже дали мъжът с меката шапка може да остави куфарите на летището. А дали ще го направи. На тест е бил подложен мъжът, а не планът.

Всичко, което Андреа знаеше за Калпепър — видяното по Си Ен Ен, вътрешната информация и слуховете, — придобиваше нов характер, видяно в светлината на този неин спомен. С Калпепър беше свършено. Но защо Калпепър? И защо само Калпепър?

Всички смятаха, че градчето е подбрано заради големия банков възел там, че ударът е бил насочен срещу финансовото сърце на запада. Но Кабът не мислеше така. Фактът, че ОСМФТ и поддържащата система на Федералния резерв се намираха в градчето, навярно беше изиграл своята роля в подбора на целта, но според нея ударът се беше ограничил до Калпепър по друга причина — защото е било тест. Но тест на какво?

И тук се появи третото и най-тревожно умозаключение. То беше свързано с Хаким Мусауи — проснат на хирургическата маса, съвземащ се от медикаментозната парализа. Андреа щеше да провери протокола от разпита, но не мислеше, че греши в спомена си за думите на арабина.

— Има един американец! — изстрелял бе той, сякаш думите можеха да му спасят живота. — Той строи машина.

— Каква машина? — беше попитала тя, като смяташе, че говори за бомба.

Но не. Мусауи каза, че американецът „строял машина, която ще спре света“. Или не. Не точно това. Щяла да „спре мотора на света“. Именно тези думи, изречени задъхано от човек на границата между живота и смъртта, сега караха косъмчетата по тила й да настръхват.

Какво беше казал тази сутрин експертът по Си Ен Ен? Споменал беше за някакъв стар филм, но думите му бяха: „В Калпепър светът спря.“

Андреа стисна очи. Имаше и още нещо — онази провалила се операция в Берлин, кашата с Бободжон Симони. Последвалата разузнавателна информация по някакъв начин се връзваше с всичко това. Тя скочи от леглото и започна да се облича. Откачаше ли? Наистина ли всичко се връзваше?

Макар че почти никога не шофираше сама, сега не беше в настроение да чака шофьора си. Изкара беемвето от гаража и се включи в хаотичния трафик на Куала Лумпур, където дори в два през нощта по улиците имаше автомобили. Въпреки спешната ситуация Андреа отдели няколко минути, за да се отърве от евентуална опашка. Почти без да сваля поглед от огледалото за задно виждане, тя направи поредица от леви завои, докато не описа пълен кръг в рамките на десетина пресечки, после зави на обратно по средата на натоварено кръстовище.

Трябваше да се обади в Берлин, каза си тя. Пийт Спагнола беше професионалист. Щеше да си напрегне мозъка и да изрови оттам онова, което й трябваше — какво в инцидента със Симони беше включило алармената система в главата й?

После — Мусауи. Държаха го на един самолетоносач в Японско море. Трябваше да си поговори още веднъж с него. Значи ще й трябва хеликоптер.

И накрая — Рей Коваленко. Онази история с куфарите. Нямаше основание да смята, че мъжът с меката шапка е гражданин на САЩ, още по-малко, че е „американецът“ на Мусауи. Но записът от охранителните камери на летище „Дълес“ не й даваше мира и нищо не пречеше да се консултира с Рей.

Кабът вдигна поглед към редицата от часовници — в Берлин беше девет вечерта. Освен ако не се е случило нещо спешно, Пийт нямаше да е в кабинета си. Обади се в централата. Оттам можеха да й дадат домашния му номер. Уви, не. Пийт бил върнат в Ленгли „на ротационен принцип“.

— Работата му беше поета от госпожа Лоугън. Да ви свържа ли с нея?

Свързаха я.

— Мадисън Лоугън.

— Работите до късно — каза Андреа.

— Не, вие работите до късно — поправи я отсеченият глас от другата страна на линията, демонстрирайки забележителна информираност относно местонахождението на Кабът.

— Да. Вижте, спомних си нещо и исках да говоря с Пийт за Симони. Не знам дали се сещате в момента…

— Знам всичко за случая — увери я Лоугън. — С какво мога да ви помогна?

— Файловете в компютъра на Симони. Банковите сметки, по които са пристигали пари на „Ал-Кайда“. Не си спомням добре, но една от тях не беше ли свързана с американски гражданин?

— Имаше такава теория, но не знам дали се намериха реални доказателства, които да я подкрепят. Сметката беше в банка „Кадоган“ в Сейнт Хелиър. За нещо важно ли става въпрос?

Кабът не отговори на въпроса й.

— Кой е водил разследването по тази банкова сметка?

— Легатът на ФБР в Лондон — каза Лоугън. — Коваленко.

— Рей! — възкликна Андреа.

— Защо, това изненадва ли ви?

— Не, не — каза Андреа. — Просто живеем в малък свят.

Коваленко слушаше Андреа Кабът и стомахът го присвиваше. И колкото повече я слушаше, толкова по-лошо го присвиваше стомахът. Говореше за информация, събрана при разпита на някакъв арабин. И от думите й сърцето му току пропускаше по някой удар.

— … „да спре мотора на света“ — тъкмо казваше тя. — Това каза той: „има един американец, който иска да спре мотора на света“. И ми хрумна, че това твърде много прилича на ЕМИ. На случилото се в Калпепър.

— Андреа — изохка той.

— Чакай, чакай — прекъсна го тя. — Нека изложа всичко, преди… да се е разсипало на мъгла в главата ми. Така. Обектът, за когото ти казах и когото задържахме в Куала Лумпур — пак той предаде агента на „Ал-Кайда“ в Берлин. Онзи, когото застреляха.

— Бободжон Симони.

— Точно. А от компютъра на Симони се сдобихме със списъка от банкови сметки.

Сърцето на Коваленко се сви. Не просто се сви — болеше го все едно къртица копае тунел в гърдите му. Ето как хората получават инфаркт.

— И теб са те пратили да провериш една от онези сметки, нали така, Рей? Онази в банка „Кадоган“ в Сейнт Хелиър.

— Андреа — простена отново той. Гласът му беше толкова немощен, че едва си проби път през устата му.

Но кучката не млъкваше.

— Проверката ти не показа ли, че сметката е на американски гражданин? Американец, Рей… усещаш ли накъде отиват нещата? Американец, който е получил пари от „Ал-Кайда“ и който иска да построи машина, която да спре света. Е, май е направил първата крачка. Трябва да говорим с този американец. Веднага. Кой е той, Рей? Къде е? Каквото и да знаеш — казвай.

Главата му щеше да се пръсне всеки момент. „Да спре мотора на света.“ Направо като излязло от „Унизеният Атлас“. „Франсиско Д’Анкония“, мъжът със сметката в Сейнт Хелиър беше човекът, отговорен за Калпепър — в това Коваленко не се съмняваше и за миг.

А после пред вътрешния му взор се върна спомен от сцена в „Крилете на славея“, сцена, в която мъж от Дъблин се опитва да му даде информация за Д’Анкония. Информация, която е събрал сам. Биографични данни. Истинското име на Д’Анкония. Как се казваше онзи човек? Борк? Бърк. Точно така — Майк Бърк. Даже го беше написал. На картонче, което даде на Коваленко. Искаше само да вдигнат възбраната върху кантората на тъст му.

И какво направи той, Рей Коваленко, с тази подарена информация? Беше прочел написаното на картончето, да, но какво направи с него после? Не помнеше! Информацията му се беше сторила маловажна. Смятал бе все пак да я прати във Вашингтон, но… така и не го направи. Истината беше, че нямаше никакъв спомен във връзка с картончето.

„Трябва да е в службата“, каза си той. Или… — с какво беше облечен тогава? Може да го е пъхнал в някой джоб. Нямаше идея къде е. Дори беше възможно — не, не би направил такова нещо, нали? — да е хвърлил картончето в някое кошче за боклук.

Помнеше какво каза на Бърк в „Славея“ — че информацията на картончето не струва много. Помнеше и колко се беше ядосал Бърк — толкова, че изглеждаше готов на физическа саморазправа. И сега, освен ако не намереше онова картонче, Коваленко волю-неволю трябваше да целува краката на Бърк. Да му се моли.

— Рей? — повиши глас Андреа.

— Не е у мен. Но ще го намеря.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти звънна по-късно.

Чу я да вика ядосано името му, докато затваряше телефонната слушалка.