7.

„Когато Кейт умря…“

Стария просто спря да идва в кантората.

Скоро след това счетоводителят си намери работа в една новосъздадена софтуерна компания в Ратмайнс и напусна. Фиона, деветнайсетгодишната секретарка, замина за Ибиса и остави Бърк сам в кантората, където Стария вече не стъпваше.

„Не може да продължава така“, каза си Бърк. Стария се беше пропил и седеше сам в онази обитавана от призраци къща с твърде много стълбища и твърде много спомени. Приходите на фирмата бяха на минимум. А самият той газеше през дните като през застояла вода.

Истината беше, че Кейт я нямаше. Отиде си завинаги. Факт.

Но не беше просто факт. Беше обстоятелство така масивно, че имаше свои собствени измерения. За Бърк и Стария отсъствието на Кейт беше тяхната географска дължина и ширина, неосезаемо пространство, но съвсем истинско и съвсем празно. А за Стария, изглежда, беше и нещо повече. Черна дупка, която го всмукваше бавно, но сигурно.

Повей на вятъра обля с дъждовни капки стъклото.

Бърк примигна. Мислите му се пръснаха. На улицата долу едно такси се отдели от бордюра и остави пътника си на тротоара под дъжда. Мъжът се оглеждаше, сякаш търсеше нещо. „Д’Анкония — помисли си Бърк. — Той трябва да е.“

Махна се от прозореца и седна зад дървеното бюро с антикварна стойност, което технически беше на Стария. Документацията беше подготвена и прибрана в голям плик върху попивателната хартия. В ъгъла на плота имаше снимка на Кейт в сребърна рамка. С бяла престилка, тя стоеше в разкаляна локва пред клиниката в Поркпа и пушеше цигара.

Бърк се ослушваше за стъпките на Д’Анкония по стълбите, но не се чуваше нищо. После на вратата се почука тихо.

— Влезте.

Бърк стана на крака, очаквайки да види характерната физиономия на злодей във второстепенна роля. Но посетителят далеч не изглеждаше така. Само няколко години по-възрастен от Бърк, Д’Анкония беше достатъчно красив за главна роля. Косата му беше дълга и черна, сресана назад по грижливо небрежен начин. Квадратна челюст, бели зъби, орлов нос, маслинен цвят на кожата и покарала брада по страните, колкото да внушава впечатлението, че не се интересува от външния си вид. Но меката шапка издаваше обратното, както и кашмиреното палто в комплект с хубав шал в ярки цветове.

— Франсиско Д’Анкония — представи се посетителят и затвори вратата след себе си.

Здрависаха се.

— Майк Бърк. Да ви налея нещо?

Д’Анкония седна на стол до бюрото, бръсна дъждовните капки от шапката и я остави в скута си.

— Не, благодаря — каза той.

Огледа се, после кимна към няколкото снимки на стената.

— Хубави снимки.

— Благодаря.

— Вие ли сте ги правили?

Бърк кимна.

Д’Анкония наклони глава.

— Ами тази? — попита той и посочи живописен каньон, чиито обвити в мъгла склонове се събираха в нещо като каменен мост и образуваха канал, през който течеше буйна планинска река.

Бърк отговори веднага:

— Ждрелото Цангпо.

— Къде се намира?

— В Тибет.

Д’Анкония извади пакет цигари от джоба на палтото си и го потупа върху китката си.

— Едно от нещата, които харесвам в Европа — каза той. — Тук човек все още може да пуши спокойно. — Направи пауза. Запали. Вдиша. И се намръщи. — Очаквах да се срещна с… как му беше името. Човекът от табелата. Ахерн.

Бърк направи гримаса.

— Томи не е добре — каза той. — Вече не е млад.

Д’Анкония свъси вежди.

— А вие… какъв сте?

Бърк плъзна визитка по плота на бюрото.

— Съдружник.

— Не за това попитах — каза Д’Анкония. — Говорите като американец.

— Такъв съм. Имам двойно гражданство.

— Как става тая работа?

— Дядо ми е бил от Конемара.

— И това ви прави ирландец? — попита Д’Анкония.

Бърк сви рамене.

— Е, трябва да подадеш молба за гражданство, но в повечето случаи става автоматично. Пък и съпругата ми беше ирландка, така че… — Смени темата: — А вие? Отдавна ли сте тук?

— Не, току-що пристигнах.

— А. Но сигурно ще поостанете. Имате бизнес в Дъблин.

Д’Анкония поклати глава.

— Не точно. Просто междинен полет. Утре сутринта излитам.

— Е, тогава да се хващаме на работа. — Посегна към плика с формулярите. — Така и не ви попитах как ни открихте. Стария би искал да знае.

— Стария?

— Господин Ахерн.

Д’Анкония изсумтя.

— Видях реклама в списание „Аер Лингус“, в рекламната притурка.

— А, да! В рекламната притурка. Е, радвам се, че има някаква полза от това — призна Бърк. — Защото рекламите там са дяволски скъпи.

Извади формулярите от плика и ги остави на плота между двамата.

— Какво е станало с ухото ви?

Този напълно неочакван въпрос накара Бърк да се усмихне. Прозвуча му някак детински.

— Пострадах при катастрофа — каза той.

— Каква катастрофа?

— С хеликоптер. Горивото се разхвърча. — Направи жест с дясната си ръка все едно сее. — Получих изгаряния.

— Явно сте случили на добър пластичен хирург — каза Д’Анкония. — От пръв поглед нищо не се забелязва.

Бърк смени отново темата.

— По телефона казахте, че държите на поверителността.

Д’Анкония кимна.

— В такъв случай — каза Бърк — най-подходяща би била корпорация с ограничена отговорност, регистрирана на остров Ман.

— Остров Ман? — попита Д’Анкония.

— Намира се в Ирландско море. Най-старата юрисдикция в света. Хубаво място. Много исторически забележителности.

— Но е английска територия, нали?

Бърк наклони глава.

— Суверенна държава е, но Обединеното кралство има грижата за отбраната и външната политика.

Подозрение проблесна в очите на Д’Анкония.

— Мислех, че идеята е да регистрираме ирландска корпорация. Когато говорихме по телефона, останах с впечатлението, че…

— Ако държите на това, така и ще направим — каза Бърк. — Но ако държите на поверителността, остров Ман е идеалното място. А не Ирландия.

— Защо?

— Защото — обясни Бърк, — за разлика от тук, на Ман не е задължително в регистрите да се впише истинският собственик на корпорацията. По-дискретно от това здраве му кажи, защото няма как да се разкрие нещо, което не фигурира в регистрите.

Д’Анкония се замисли.

— Ами ако я регистрираме в Панама?

Бърк се усмихна.

— Е, може и в Панама. Или на Вануату. Има поне двайсетина подобни места, където с радост ще ви вземат парите, ще ви отворят банкова сметка и прочие. Само че всички те не вдъхват доверие, имат лоша слава и са под наблюдение. Остров Ман, от друга страна, е в Европа. И макар да не е официално британска територия, е под шапката на Великобритания. Ако разбирате какво имам предвид.

Д’Анкония замълча. Явно осмисляше информацията.

— Добре. Нека бъде Ман тогава.

Бърк взе химикалка и се наведе напред.

— Ще ми трябват някои данни… и чек за хиляда и триста евро.

— В брой става ли?

— Става.

— И какво ще получа срещу тях?

— Ще получите корпорация с ограничена отговорност, регистрирана на остров Ман с всички произтичащи от това защити. Ще получите регистриран агент в Дъблин — това сме ние — и безсрочен депозит с петстотин евро по сметката.

Д’Анкония изглеждаше доволен.

— В коя банка?

— „Кадоган“. — Произнесе го по британски — „Кадагин“.

— Която е… къде?

— На остров Джърси — обясни Бърк.

— А той е? Британски?

Бърк сви рамене.

— Толкова, колкото и остров Ман.

Д’Анкония се ухили.

— Трябва да попълним документацията — каза Бърк. — Сертификати за акции, устав, списък на материално отговорните лица…

— Материално… какво?

— Имена на хартия — обясни Бърк. — При регистрацията на фирмата ще бъдат вписани като нейни директори.

— Това го разбирам, но в реалния живот — кои са те?

Досега никой не му беше задавал този въпрос.

— Имате предвид с какво се занимават освен с това да са „имена“?

Д’Анкония кимна.

— Ами с много неща. Да си „име“ е нещо като страничен доход. Един вид допълнителна облага от факта, че си гражданин на остров Ман. — Бърк посочи един от пръснатите по плота документи. — Да вземем Аманда Грийн например. Доста интересна жена. Умна. Вдовица…

Д’Анкония махна с ръка да го прекъсне.

— Да, да, сигурен съм, че историята е интересна — каза той. — С други думи, на тази жена й плащат, за да й използват името, така ли?

За миг Бърк онемя. Грубата откровеност на Д’Анкония го изненада — почти като да откриеш петънце върху полиран диамант.

— Точно така — каза накрая той. — Вписват я като директор, а корпорацията й плаща сто евро за услугата.

— Всяка година?

— Не — отвърна Бърк. — Еднократна такса.

Д’Анкония кимна замислено.

— И какво знае въпросната жена за корпорацията?

— Само името й. Което ми напомня, че трябва да посочите някакво. Може да се окаже, че вече е заето, но ще си опитаме късмета.

Д’Анкония свъси вежди.

— Мислех си за… „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“. Става ли?

— Ще пробвам — обеща Бърк и си записа името на лепящо листче. — „Туентиет-Сенчъри Мотор Къмпъни“, нали? С тиренце?

— Да.

— Звучи малко архаично, не мислите ли?

Д’Анкония сви рамене.

— Е, няма значение всъщност — каза Бърк. — Половината от фирмите, които регистрираме, са с неутрални имена, които не дават представа за предмета на дейност. Като „Корпорация 212“ или АВХ.

Д’Анкония се замисли отново, после попита:

— Споменахте за някаква декларация?

— Да. Декларацията гласи, че компанията е новосъздадена и че директорите нямат претенции върху активите й. И няма да имат такива, ако бъдат уволнени. А тях винаги ги уволняват. При регистрацията ще получите молбите им за оставка, подписани и без дата.

— Ами банковата сметка? Могат ли директорите…

Бърк поклати глава.

— Не. Вие сте единственият наредител. Което ми напомня, че ще ми е нужен паспортът ви.

— Паспортът ми?

— За банката.

— Какво общо има банката?

— Трябва да знаят кой сте, за да ви открият сметка — обясни Бърк. — Иначе някой може да влезе от улицата, да се представи за вас… в банката трябва да са сигурни. Така е по-добре за вас, повярвайте ми.

Д’Анкония извади паспорт от вътрешния джоб на палтото си и го плъзна по плота.

Цветовете учудиха Бърк. Синьо и златно. „Чилиец?“

— Бързо ще стане.

Бърк отиде при ксерокса в ъгъла и го включи. Копира страницата със снимката и данните. После отгърна на страницата с адреса за спешна връзка, където беше вписан адрес в Сантяго, и копира и нея.

— Това ли е всичко? — попита Д’Анкония. — Готови ли сме вече?

— Почти — отвърна Бърк. Върна се при бюрото, подаде паспорта на клиента и седна. — Diga me, es su primer viaje a Irlandia?9

В първия миг Д’Анкония не помръдна. После наклони глава и впи поглед в Бърк. Накрая каза:

— Si, vale. Primer tiempo.10

Бърк се усмихна. Акцентът на този тип беше испански колкото калифорнийска кифла.

— Е — каза той, — Чили е прекрасна страна.

— Да приключваме, става ли?

Д’Анкония бръкна отново във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан портфейл. Отброи тринайсет банкноти от сто евро и ги остави на бюрото, разперени като ветрило.

Бърк събра банкнотите и ги прибра в кутия със заключващ механизъм в най-долното чекмедже. После написа разписка и я даде на Д’Анкония.

— Значи да пратя всичко на адреса, който фигурира в паспорта ви? В Сантяго?

Д’Анкония се замисли за миг, после поклати глава.

— Известно време няма да се връщам там. Но номерът на банковата сметка и прочие ще ми трябват и бих искал да ми ги пратите възможно най-скоро. Най-добре ще е да ги получа в хотела си.

Бърк примигна и поклати глава.

— В хотел…

— Друго не мога да ви дам. Следващите две седмици ще бъда в Белград, в хотел „Еспланада“.

Бърк въздъхна и си записа.

— Работата е там, че ще има редовна кореспонденция.

Д’Анкония се намръщи.

— Неизбежно е — продължи Бърк. — Но мога да ви включа в списъка с еднопосочната поща.

Въпросният списък съдържаше имената на клиенти, които не желаят фирмата да се свързва с тях. Кореспонденцията и другите начини за връзка се осъществяваха единствено по инициатива на клиента. Хората в списъка с еднопосочна поща почти без изключение искаха да запазят в тайна активите си, било от съпругите си, било от кредитори или от данъчни и правораздавателни органи.

— Чудесно — каза Д’Анкония.

— Но ще трябва от време на време да се свързвате с нас. Има и годишна такса. Ако не бъде платена в срок, корпорацията губи законовия си статут — обясни Бърк, макар да виждаше, че Д’Анкония не го слуша.

Може би не му пукаше какво ще стане с компанията. Може би искаше да я използва за една-единствена транзакция и после да я зареже. Негова си работа. Бърк се усмихна и стана, давайки знак, че срещата е приключила. Двамата си стиснаха ръцете и Д’Анкония си тръгна.

Бърк поклати глава и застана до прозореца. Клиентът излезе от сградата с превити под дъжда рамене.

„Тоя тип очевидно иска да преметне данъчните“, реши той. Което не засягаше Бърк по никакъв начин. Нека данъчните си свършат своята работа, а той ще си гледа своята.

Въпреки това в Д’Анкония имаше нещо, което го притесняваше. Не националността. Не, имаше нещо в името му, което глождеше Бърк. Звучеше му познато, като името на второстепенна или третостепенна знаменитост.

Може пък това да е, помисли си Бърк. Може да е актьор. Лесно можеше да си го представи в ролята на лекар в телевизионен сериал — гениален млад хирург, който убива по някой пациент от любов към спорта.

Загрузка...