Танцуващият с духове

16.

По-нависоко беше по-безопасно и по-спокойно.

Излетяха от Шариах малко след полунощ, издигнаха се на дванадесет хиляди метра над пустинята Руб’ал-Кали и останаха на тази височина, докато Етиопия не изчезна зад тях. Започнаха да се спускат някъде над Южен Судан, все по-ниско и по-ниско, наближавайки границата на Уганда с Конго. И тогава самолетът потъна в море от облаци, луната изчезна, а крилете започнаха да вибрират — отначало слабо, после все по-силно.

— Предпазния колан — каза Белов.

Пилотската кабина беше тиха и тъмна, таблото светеше меко, корпусът на самолета скърцаше. Белов и навигаторът си говореха тихо на руски, докато пилотът нанасяше корекции с помощта на уредите.

Уилсън си сложи колана. Светкавица разцепи небето и всичко се обля в ярка светлина — облаците, кабината, лицата на мъжете. След миг нощта се върна отново. Плътни купести облаци със сияние по краищата запълваха прозореца.

Самолетът се отклони рязко от курса си.

— Най-добре да се спуснем веднага — каза Белов.

— Да, наистина. Онази светкавица…

— Майната й на светкавицата! Кварталът е лош… истинска каша!

Уилсън стрелна с поглед търговеца на оръжие.

— И кой е виновен за това? — попита той, докато самолетът пропадаше през яма в нощта, а откъм малкия пътнически салон отзад се чуваха възклицания. Белов се изкиска.

Висотомерът се въртеше бясно обратно на часовниковата стрелка, корпусът се тресеше, а в кухненския бокс зад тях изпопадаха подноси с посуда. Уилсън изрита някаква чаша и залепи нос за прозореца, оглеждайки земята за светлини, за летище… за каквото и да било.

— В такова време се сещам за Даг Хамаршелд — призна Белов. — Онзи, знаеш го? Голямата клечка от ООН. Разби се над Катанга. Отдавна беше.

— Противовъздушни оръдия?

Белов поклати глава.

— Не! Времето било гадно и… а бе, летели по инструменти, да? И друг самолет ги закачил и ги запратил право в планината. И няма повече Хамаршелд!

Уилсън потръпна. Главата му беше стегната като в менгеме, дори очите го боляха. Можеше да си представи какво е да пропаднеш под облаците и да налетиш на стена от камък и дървета. Поне става бързо. Зърваш края си и той настъпва, преди да си се уплашил до смърт. Но ако в самолета избухне бомба или ги удари ракета… Вероятно горивните резервоари ще избухнат и всичко ще свърши за миг. Но ако самолетът се разпадне бавно, парче по парче? Ако пътниците пропаднат във въздуха като болни птици, като самоубийци… или като онези хора, които скочиха от покрива на Световния търговски център?

Под крилата се появиха светлинки, когато самолетът раздра облаците на височина четиристотин метра. Пилотът изправи крилата и зави към правоъгълника от светлинки — писта навярно, — очертани в мрака напред.

Вече никой не говореше празни приказки, разменяха се бързи реплики на руски, докато самолетът захождаше към пистата. Колесникът се спусна с ужасяващ звук, самолетът се разтърси и за миг Уилсън реши, че този път със сигурност са ги ударили — но с какво, нямаше идея. Притиснал чело към прозореца, той виждаше дирята на изгорелите газове над крилото, пърхащите елерони, а напред — шепа камиони и военни джипове, чиито фарове осветяваха пътя.

Самолетът беше спрял преди не повече от трийсет секунди, когато товарната врата започна да се спуска. Зеро и Халид вече стояха в готовност — раниците в една ръка, автоматите „Хеклер & Кох“ в другата. Бяха зарязали спортните сакове. В Африка нямаше да им трябват, а оръжията така или иначе нямаше как да внесат в Холандия.

Белов ги поведе към рампата. Заля ги ослепителна светлина от фаровете на паркираните покрай пистата камиони и военни джипове. Уилсън си пое дълбоко дъх и вкуси за пръв път ароматите на Африка.

— Макс!

Истински гигант се очерта в светлината на фаровете, тръгна към тях и прегърна руснака с дълбок смях. По преценка на Уилсън този тип би бил съвсем на място в отбора на Сан Антонио Спърс, колкото до възрастта му — изглеждаше на неговите години. Имаше ритуални белези на двете си бузи и голям диамант в меката част на лявото ухо. С армейски кубинки и сивкава маскировъчна униформа, мъжът носеше двоен презраменен кобур с по един глок под всяка мишница. На крачка зад него, вляво и вдясно, стояха дванайсетинагодишни момчета с лица на херувими и автомати „Калашников“ в ръце.

— Командир Ибрахим, позволете ми да представя господин Франк — обяви Белов.

Командир Ибрахим стисна ръката на Уилсън — почти я смаза, по-точно, — ухилен до уши, после отстъпи назад, смръщил вежди в театрална подозрителност.

— Американец?

Уилсън кимна.

Белов побърза да уточни:

— Господин Франк е добър приятел на господин Хаким. Правим добър бизнес с него.

Командир Ибрахим кимна замислено. Накрая каза:

— Такома Парк.

Гласът на африканеца беше дълбок, с британски акцент. Но Уилсън нямаше представа за какво говори.

— Моля?

— Такома Парк! Бил ли си там?!

Уилсън погледна към Белов, но руснакът отклони поглед, все едно му казваше „оправяй се сам“.

— Имате предвид предградието… онова в Мериленд?

— И Ди Си — част от него е в Ди Си.

Уилсън кимна. Говореше за окръг Колумбия.

— Да — каза той. — Бил съм там един-два пъти.

Командир Ибрахим се тупна с юмрук по гърдите, после вирна пръст към Уилсън.

— А аз прекарах там цели две години!

Уилсън не знаеше как да реагира на тази информация, затова се задоволи с едно „Ха!“

Командир Ибрахим се обърна към момчето войник вдясно от себе си.

— А този тук е мой човек — заяви той.

Хлапето се изкиска.

Пътуваха петдесетина километра до миньорския лагер близо до Бафуазенде по черен път, който, за изненада на Уилсън, беше в сравнително добро състояние. Изминаха разстоянието в елегантен мерцедес седан. Командир Ибрахим седеше отпред до шофьора и пушеше марихуана. Уилсън се възползва от вградения мокър бар и си сипа чаша малцово уиски, чисто. Белов направи същото. За Уилсън това беше миг на самодоволство, за Белов — поредният работен ден.

Ескортът им се състоеше от два автомобила — бронетранспортьор отпред и „техническа поддръжка“ отзад. Въпросната техническа поддръжка представляваше джип „Гранд Чероки“ със срязан покрив и картечница на мястото на задната седалка. Матовочерен, преустроеният високопроходим автомобил имаше импровизирана броня и съзвездие от дупки от куршуми по предния ляв калник. Опитът да се запълнят с епоксидна смола се беше оказал неуспешен и трагичен от козметична гледна точка.

Бронетранспортьорът бил БТР-70, както гордо го уведоми Белов. Лично той го бил продал на командир Ибрахим. Имал вградени картечници и газел без проблеми във вода.

— Хубава руска машина! — не пропусна да се похвали Белов. — Правят ги в завод „Арзамас“ в Нижни Новгород. Но много тежка! Десет тона!

— Единайсет — поправи го Ибрахим.

Белов се канеше да възрази, когато картечен залп откъм „техническия“ ги прекъсна.

Група мъже край пътя се хвърлиха панически към гъстите храсти.

Белов и командир Ибрахим се разсмяха.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Уилсън.

Ибрахим се изкиска.

— Местни хора — каза той. — Нямай грижа.

— Ударихме ли ги?

Ибрахим сви рамене.

— Не знам. — Каза го така, че спокойно би могъл да добави: „На кого му пука?“

Уилсън погледна през задното стъкло. Небето на изток просветляваше.

— И къде отидоха?

Белов изсумтя.

— Никъде! След пет минути ще изпълзят обратно. Като хлебарки!

Ибрахим се обърна към Уилсън.

— Видя ли въжето?

Уилсън поклати глава. Видял беше само половин дузина мъже, които бягат, за да си спасят кожата.

— Имаше въже през пътя — обясни му Ибрахим. — Връзват го за дърво.

— И?

— Като наближи кола, опъват въжето, за да я спрат.

— Ти не спря — отбеляза Уилсън.

— Имам бронетранспортьор. Защо да спирам?

Белов се изкиска, Ибрахим се разсмя.

— Наричат себе си „бирници“ — каза командирът и усмивката му изчезна. — Явно си мислят, че са представители на правителството. Но аз не мисля така. Да си виждал данъчни инспектори, които клечат край пътя с въже в ръка?

Уилсън поклати глава отрицателно.

— Е — каза Ибрахим, — аз пък ги виждам всекидневно.

Пътуваха близо час, преди да наближат комплекс от сглобяеми постройки, издигнати нагъсто зад бетонна ограда, увенчана с бодлива тел и посипана с натрошени стъкла. Разположен на километър от миньорския лагер, комплексът приютяваше „административните офиси и военния щаб“ на командир Ибрахим.

— Може да си починеш малко — каза Ибрахим на Уилсън, — докато с моето приятелче прегледаме товара. А следобед ще те разведа да разгледаш.

Уилсън нямаше нищо против, защото се чувстваше уморен след дългия полет. Следван от Зеро и Халид, той тръгна след пигмей с голи гърди, който ги заведе по стълбище към втория етаж на една от сградите, където имаше десетина стаи за гости. Стаите бяха семпло обзаведени, но добре поддържани. В стаята на Уилсън имаше дори климатик, който гърмеше като камион с пробито гърне. Но успяваше да охлади въздуха в помещението до поносими температурни стойности и да отнеме част от влагата.

Уилсън изрита обувките си и се просна на леглото. Въпреки умората сънят бягаше от клепките му. Усети комар да каца на ръката му, отвори очи и изчака насекомото да се нахрани. После сви пръсти в юмрук и стегна мускулите на ръката си. Комарът попадна в капан, смукалото му остана притиснато под кожата. Вените на Уилсън изпъкваха релефно. Ръката му трепна. Насекомото се пукна. Една от игрите, с които убиваше времето в затвора със строг режим.

Уилсън затвори отново очи, а после ги отвори рязко, чул ядни викове в коридора пред стаята си. Скочи от леглото, нахлузи обувките си, отиде при вратата и я отвори.

Зеро и Халид спореха с един пигмей, който размахваше нож, едновременно уплашен до смърт и страшен в гнева си. Угандийски войник дотича по стълбите, като крещеше на всички да престанат моментално.

Уилсън дръпна настрани бодигардовете си, докато войникът се мъчеше да успокои пигмея.

— Какво става? — попита Уилсън.

Войникът вдигна поглед.

— Казва, че твоите приятели са го обидили.

Халид изсумтя презрително.

Войникът се обърна към него.

— Имате късмет, че не ви е убил.

Халид погледна към автоматичния пистолет в ръката си, сякаш искаше да каже, че това е малко вероятно.

Ред беше на войника да изсумти пренебрежително.

— Може да те нареже на парчета, преди да си вдигнал пушкалото.

— Стига глупости — каза Уилсън. — За какво говори той? Как са го обидили?

— Бил е изпратен да охранява стаята ти — обясни войникът.

— И?

— Твоите приятели му казали да се маха.

— Това е наша работа — настоя Халид. — Седим на стол отпред с пушкалата. Редуваме се.

— И какъв е проблемът? — попита Уилсън.

— Той иска стола. И вади нож.

Пигмеят понечи да каже нещо, но Уилсън му махна да мълчи.

— Кажи му, че съжаляваме — обърна се към войника той. — И че може да охранява стаята ми. — Докато войникът превеждаше, Уилсън се обърна към Халид. — Защо просто не си вземете друг стол?

Халид сви рамене.

— Може и така да направим.

— Има един на долния етаж — каза войникът.

Уилсън кимна.

— Ще дойда с вас.

Докато вървяха по коридора, войникът се засмя.

— Твоите момчета са много добри! — каза той. — Или много глупави.

— Защо смяташ така? — попита Уилсън.

Войникът се засмя отново.

— Онзи пигмей може да те убие, преди да мигнеш. Всички го знаят. Така че момчетата ти са поели огромен риск!

Докато слизаха по стълбите към централните офиси, ги пресрещна вълна от викове и смях. Оказа се, че източник на врявата са група момчета, всичките под тринайсет години, скупчени около лаптоп в един празен офис. Отначало Уилсън помисли, че играят видеоигра, докато не видя, че са онлайн в порносайт.

Войникът изкрещя:

— Марш! Махайте се! — Размаха ръце и децата се изнизаха на бегом през вратата.

Уилсън се обърна към войника, който се беше ухилил до уши.

— Имате ли сателитна връзка тук?

Войникът кимна.

— Мога ли да я използвам?

Войникът вдигна рамене.

— Ами да — каза той и замина да търси стол.

Уилсън седна пред монитора, изпука пръстите си и написа: www.yahoo.com.

Надяваше се да има новини за Хаким.

Влезе в пощата си. Кликна на „чернови“. Страницата се отвори. За своя изненада намери не едно съобщение, а две. „Никъде не намирам Хаким“ още не беше изтрито — което го ядоса. Дребна грешка, но дразнеща. Точно сега не можеха да си позволят немарливост. Уилсън чекна кутийката „изтриване“ и отвори по-скорошното съобщение, което, също като предшественика си не беше адресирано до никого и на реда „относно“ не пишеше нищо.

Уилсън гледаше втренчено съобщението. Имаше чувството, че са го ударили с юмрук в стомаха. „Открих Хаким“? Думите — и по-точно броят на думите в първото изречение — го накара да се отпусне безсилно назад.

Опита се да намери разумно обяснение. Може би Бо е забравил… Не. Как може да се забрави толкова лесно правило? Няма начин. Което означаваше, че съобщението не е писано от Бободжон. А от някой друг. От някой, който е знаел достатъчно за имейла на Бободжон, като например това, че използва папката с чернови за комуникация. Но как е възможно това?

Върна се мислено на „Кралица Мармара“, докато корабът чакаше на котва в истанбулското пристанище заради стачката на докерите. Зеро и Халид гледаха телевизия — някакъв арабски канал. Течеше репортаж за нечий арест. Мъж с качулка на главата. Мъже с пушки. Уилсън беше попитал за какво става въпрос, а Халид отговори: „Малайзия“. Не Берлин. Малайзия.

Уилсън се напрегна. Концентрира се. „Не откривам никъде Хаким.“ Това съобщение беше от Бободжон. Четири думи. А после другото, фалшивото съобщение за това как трябвало да се срещнат. Кой го беше изпратил? Уилсън разсъждава върху загадката петнайсетина секунди, после започна да навързва нещата. Нямаше много възможности всъщност. „Не откривам никъде Хаким.“ Очевидно Хаким беше изчезнал и Бободжон се бе разтревожил. А сега и Бободжон беше изчезнал или най-малкото вече не контролираше собствения си комуникационен канал. Значи Хаким го беше предал. И сега полицията търсеше Уилсън.

Полицията или някой друг.

Знаят ли кой е той? Знаят ли името му… къде е… какво прави? Може би.

А може би не. Ако Бободжон проговори (а всички проговаряха рано или късно), щяха да научат всичко. И тогава — край.

Но очевидно не знаеха всичко. Например не знаеха за кода, който двамата с Бободжон използваха, значи не беше изключено Бободжон да се е измъкнал. Или да е мъртъв.

Хаким беше друга история. За Хаким Уилсън беше маргинал — човек на име Франк Д’Анкония, един от проектите на Бободжон. Американец с щурави идеи. Какво точно можеше да им каже Хаким? Какво всъщност знаеше?

„Е — помисли си Уилсън, — знае всичко за хашиша, за оръжието и за диамантите. Може да им каже къде съм, какво правя и къде отивам. Може да им каже как изглеждам, но не и кой съм. Най-много да каже, че съм бил в затвора с Бободжон. Много хора лежаха в затвора с Бободжон. Той изкара там доста време.“

Следователно беше в безопасност засега. ЦРУ или които там бяха, сигурно щяха да го причакат в Антверпен. Но нямаше да хукнат да го гонят в Конго. Не и в зона на бойни действия като тази, на седемстотин и повече километра от правителството на страната.

Разбира се, ако Ибрахим узнае за Хаким, всичко отива по дяволите. Диамантите ще изчезнат. А най-вероятно и самият Уилсън. Ще свърши на дъното на някоя миньорска шахта или изпечен на шиш.

Открих Хаким… Иска да се свърже с теб.

Как ли пък не.

Отиде в мината следобед. И остана силно изненадан.

Не че се беше питал какво представлява, но ако беше, сигурно би очаквал да види тунел с релси на теснолинейка, водещи под земята — нещо като мина за въглища. Или пък оглозган планински склон с разкрити скални пластове и тежки земекопни машини, които дълбаят ли дълбаят — един вид каменоломна. Откри нещо още по-странно. Пейзаж с белези от едра шарка.

Мината представляваше гигантска яма с диаметър двеста метра и дълбочина десетина-дванайсет метра, с мрежа от пресичащи се пътеки, които ограждаха по-малки ями, където изпосталели миньори стояха до колене в застояла и зловонна подпочвена вода и се потяха под зорките погледи на въоръжени надзиратели.

Във всяка яма имаше дървено корито с дъно от телена мрежа. Бензинови двигатели помпаха вода в коритата, а миньорите изсипваха лопата след лопата изкопан твърд материал — камъни, чакъл и пръст. Силната водна струя отмиваше полепналата по камъните пръст, а по-малките камъчета падаха през мрежата. Накрая едно момче изгребваше финия чакъл на купчинки.

Само по шорти и омазани с кал, мъжете, наричани „друс-друс“, насипваха този фин чакъл в кръгли дървени сита, и го подрусваха, откъдето идваше и прозвището им. Приведени към повърхността на водата, те въртяха ситата по такъв начин, че калта и мръсотията се изливаха през ръбовете, а далеч по-тежкият чакъл, в който се криеха диамантите, се събираше в средата.

По някакъв начин друс-друс мъжете различаваха безпогрешно четвърткаратовите диаманти сред обикновените камъчета. Видеха ли такъв, застиваха на място и изсвирваха на надзирателя, който идваше тичешком.

— Колко им плащате? — попита Уилсън.

Водачът му се изсмя. Беше същият мъж, който ги докара от летището с мерцедеса.

— Ами — каза той — онези, на които плащаме, получават по шейсет цента на ден, американецо. И храна. А другите получават само храна.

— Другите?

Шофьорът се ухили.

— Има и такива, на които не плащаме.

— Защо?

Свиване на рамене.

— Лоши момчета. Лугбари. Военнопленници.

— Но ги храните.

Шофьорът кимна.

— Естествено. Трябва да ядат. По две паници ориз дневно им даваме. И касава15 понякога. Тип-топ работа, мой човек.

Час по-късно командир Ибрахим седеше на маса за игра на карти пред бетонно бунгало в минния комплекс. Именно тук копачите и друс-друс мъжете си получаваха надниците и порционите, пак тук се определяха наказанията и поощренията.

Уилсън и шофьорът на мерцедеса влязоха в комплекса и завариха Ибрахим да чете лекция на някакви хора, семейство, изглежда. Мъжът беше на четиридесетина години, едната жена изглеждаше на същата възраст, вероятно негова съпруга; имаше и млада майка с три деца — две момчета на десет-единайсет и момиче на не повече от пет. Всички изглеждаха ужасени. Белов стоеше наблизо, облегнал се на оградата. Уилсън отиде при него.

— Мислех, че вече си тръгнал — каза той. — Нали щеше да се връщаш в Шариах?

Белов поклати глава и кимна към Ибрахим.

— Командир Ибрахим не е доволен, така че… още съм тук.

— Какъв е проблемът?

— Какъв! — възкликна под сурдинка Белов. — Заради гранатометите.

— Какво за тях? — попита Уилсън.

— Иска руски гранатомети. Но аз нямам. Затова му давам китайски. Съвсем същите са. Няма разлика. Добро оръжие.

— И?

— Всичко зависи от Хаким — каза Белов.

Уилсън го изгледа скептично.

— И как ще стане това?

— Лесно. Ще му се обади по телефона.

Уилсън усети как сърцето му прескача един удар. Огледа се.

— На Хаким?

— Да.

— Може да му се обади?

— Защо не?

— Оттук?

Белов вдигна рамене.

— Със сателитен телефон! Естествено. — Белов го погледна. — Защо? Някакъв проблем?

— Не, аз…

Преди Уилсън да е довършил изречението си, мъж от местната милиция влезе в заграждението, повлякъл момче за косата. Момчето беше голо и пребито. Като го видяха, мъжът и жените пред командир Ибрахим се свиха от страх. Малкото момиченце тръгна към момчето с протегнати ръце, но мъжът в семейството го дръпна назад и го прегърна. Майката избухна в сълзи, след нея и цялото семейство.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилсън.

Момчето едва ли беше на повече от тринайсет години. Белов поклати глава.

— Лошо става — измърмори той. — Казват, че откраднал диамант, така че… отпиши го.

Дядото — ако беше такъв — заговори умолително на командир Ибрахим. Уилсън не разбираше и дума от казаното — мъжът говореше на суахили или нещо подобно, — но молбата се четеше ясно в тихия му, треперещ глас.

Ибрахим изправи гръб и смръщи замислено вежди, докато дядото на момчето говореше. От време на време поглеждаше към другите хора в заграждението — към Уилсън и Белов, към войниците, към момчето — и кимаше, все едно казва „добър аргумент“. Дори изглеждаше благосклонен към речта на мъжа, но после шоуто явно му омръзна, той поклати глава и плесна два пъти с ръце.

Обърна се към войника до себе си и каза:

— Действай.

Войникът се ухили, влезе в розовата сграда и след няколко секунди излезе с канче бензин в едната ръка и автомобилна гума в другата.

Семейството нададе вой, майката запищя, а момчето се олюля. На Уилсън му се стори, че коленете му се подвиват. Но момчето не падна. Стоеше на едно място и се поклащаше. Все едно слушаше музика, която никой друг в двора не чува.

Войникът се приближи бързо, напъха гумата през главата на момчето, после измъкна дясната му ръка през отвора в средата. Накрая върза китките му зад гърба. После напълни кухото ядро на гумата с бензин, поля и момчето, което се тресеше сред писъците и молбите на семейството си.

Уилсън не можеше да повярва на очите си.

Ибрахим размаха ръце и изшътка на всички да млъкнат.

— Още нищо не е решено — каза той. После се обърна към Уилсън. — Белов каза ли ти?

— Какво да ми е казал?

Въздухът вонеше на бензин толкова силно, че сякаш целият комплекс можеше да избухне всеки момент.

— За товара — додаде Ибрахим.

Уилсън се стресна. Какво беше това — заплаха ли? Момчето, откраднало диаманта, стоеше на десетина крачки от него, тресеше се, ръцете му вързани за напоена с бензин гума. Хлапето щеше да пламне като факла, а Ибрахим избра точно този момент да мрънка за товара?

— Да — отвърна Уилсън. — Каза ми. Имаш някакъв проблем с гранатометите.

— Не! Вие имате проблем с гранатометите — отсече командирът и впери очи в Уилсън.

— Добре де, защо не се обадиш на Хаким? — попита Белов.

— Обадих се!

Уилсън усети как долната му челюст провисва.

— И?! — попита Белов.

— Не беше там.

Уилсън си даде сметка, че е спрял да диша. Така че си пое дълбоко дъх. Издиша.

Командир Ибрахим бръкна в един сак, който лежеше отворен на земята до краката му, и извади сателитен телефон.

— Казаха, че ще се върне след час. — Погледна намачкан лист хартия и започна да набира номера.

— Не мисля, че идеята е добра — каза Уилсън.

Ибрахим го погледна озадачено. Същото направи Белов. Роднините на момчето бяха коленичили, държаха се за ръце и се молеха.

— Защо? — попита Белов.

Уилсън не знаеше какво да каже.

— Късно е.

Ибрахим го изгледа така, сякаш се съмняваше в здравия му разум. Момчето с гумата през гърдите се свлече на колене.

Телефонът иззвъня сигурно шест или седем пъти, преди отсреща да го вдигнат. Сърцето на Уилсън се блъскаше в гърдите, а в периферното му зрение се гърчеха сребърни нишки. Командир Ибрахим скочи на крака и извика в телефона:

— Ало? Ало? Кой е? — Замълча за миг, после изръмжа с раздразнение. — Говорете на английски, за Бога! Къде е Хаким? — Изслуша отговора, после: — Ами викнете го! Кого търся според теб, тъпанар смотан? Това е неговият телефон, нали така! — Все така с телефон до ухото си, той се обърна към Уилсън и Белов. Попита с тих глас: — Е, какво да правя с момчето?

— Пусни го — каза Белов. — Вече го уплаши достатъчно.

Ибрахим кимна.

— Сигурно… А ти какво мислиш? — попита той, вдигайки брадичка към Уилсън.

Уилсън не знаеше какво да каже. Дясното му око започваше да сдава окончателно багажа, а мислите му бяха другаде.

— Имам си собствени проблеми — измърмори той.

Ако Хаким не се обадеше, Ибрахим неминуемо щеше да си зададе някои въпроси. А на това място и при тези обстоятелства това не вещаеше нищо добро. Ибрахим свъси вежди.

— Всички си имаме… Ало? Хаким? Къде беше, мамка му? Говори по-силно бе, човек! Едва те чувам! Виж, изникна проблем с шишетата, които ми пращаш като мостри. Да, с „шишетата“! — Дълга пауза. — Ами някои от тях са произведени в Китай. И какво да правя аз с… какво? Не, парите не са много. Може и десет процента.

— Или пък шест — измърмори Белов.

Командир Ибрахим вече се усмихваше.

— Добре, братко! Това вече е приказка! Ще му предам какво си казал… Какво? Да, да, тук е, до мен. Добре, добре, но… добре, няма проблем. — Командир Ибрахим даде телефона на Уилсън. — Иска да говори с теб.

Белов се подхилваше самодоволно.

Уилсън беше почти сляп, очите му бяха арена на неврални фойерверки, които само той виждаше. Задържа телефона с рамо и произнесе:

— Ало?

Минаха десет секунди преди Хаким да проговори, а когато най-сетне го направи, гласът му звучеше слабо и уморено:

— Франк?

Уилсън кимна като последен глупак. После се усети и каза:

— Да?

— Хаким е…

— Знам.

— Е… всичко наред ли е? По твоята част, имам предвид. Наред ли е?

— Да — отговори Уилсън. — Наред е. — „Колко ли хора ни слушат в момента — зачуди се. — И къде ли го държат?“

— Значи ще се видим в Антверпен след два дни.

— Точно така — каза Уилсън.

— В хотел „Бялата лилия“. Както говорихме.

— Да.

След миг връзката прекъсна.

Уилсън си пое дълбоко дъх, после метна телефона на командир Ибрахим, който се усмихваше широко.

— Съжалявам, Макс! Хаким каза, че ще получиш десет процента по-малко.

Белов пристъпи напред. Изглеждаше вбесен. Уилсън побърза да сложи ръка на рамото му.

— Не се впрягай — каза той. — Ще си ги избием следващия път.

Командир Ибрахим се обърна към момчето с гумата.

— Взех решение — каза той и замълча, наслаждавайки се на всеобщото внимание. — Той е само момче… от бедно семейство… а и диамантът беше малък.

Семейството кимаше в съгласие. Момчето — също.

— Но… — Ибрахим замълча за втори път.

Уилсън усещаше накъде отиват нещата.

— Да се управлява мина е сложна задача — продължи Ибрахим. — Затова ето какво ще направим. — Бръкна в джоба си и извади оттам запалка. Стана, заобиколи масата и се приближи към коленичилите на земята хора. Приближи се и даде запалката на младата жена.

— Запали го, майче…

Майката нададе пронизителен вой.

Синът се изправи с мъка на крака. Но с гумата през гърдите и с вързани отзад ръце не можеше да избяга далеч. Един от войниците сграбчи гумата, завъртя момчето и го бутна обратно.

Майката беше в истерия.

— Е, щом не искаш да се подчиниш — каза Ибрахим, — проблемът става още по-голям. — Без да откъсва очи от майката, той вдигна ръка и щракна с пръсти. Сякаш само чакали знак, трима войници излязоха от розовата сграда. Носеха пет гуми и туба с бензин. Роднините на момчето ахнаха, а едно от по-малките му братчета се свлече като мъртво на земята.

Но Ибрахим се забавляваше страхотно, както и хората му. Някои се смееха, всички грееха от възбуда.

— Запали го и това ще е краят! Обещавам ти, майче. Опече ли се веднъж момчето, ще ви пусна да си вървите у дома! — Изчака я да каже нещо, но тя мълчеше. Тръскаше глава толкова силно, че изглеждаше сякаш вратът й ще се прекърши всеки момент. — Разбираш, нали? И ти си виновна колкото момчето! Повече даже! Ти си го довела на този свят, така че на теб се пада да го разкараш оттук. Ако не искаш да го направиш, ако не можеш да го направиш, разбирам. Само че тогава ще нанижем по една гума на всички ви!

Ибрахим седна по задник на няколко крачки от жената и я погледна в очите.

— Е, кое ще бъде? Ти решаваш, майче! Момчето… или цялото семейство? Хайде! — Щракна запалката и се появи пламък.

— Остави я на мира — каза Уилсън.

Командир Ибрахим се обърна и го прикова с поглед.

Уилсън пристъпи напред с протегната ръка.

— Аз ще го направя.