Сделка за кобри

7.

— Добре, кобри, тръгвайте — изръмжа Лейн. — И помнете, че това е гора — пазете си краката и главите.

Джин завъртя копчето на звуковите усилватели с едно деление, зае обичайното си място в ромбовидната формация около Лейн и отиде заедно с другите под дърветата в края на просеката. През последните няколко дни бяха упражнявали операцията много пъти: преминаване през оградена част на гората около лагера, използване на оптически и звукови усилватели за откриване на различни симулатори на животни и движещи се цели, разположени от инструктора наоколо. Откриването на черноглава чапла или цел носеше на новобранеца една точка; поразяването с лазерите в кутретата преди групата да отиде до теоретическото място на атака на животното — две точки.

Беше просто още едно от глупавите състезания, които Лейн непрекъснато използваше, за да изправя новобранците един срещу друг. „Още една ненужна възможност — помисли си Джин — да си навлека омразата на другите курсанти.“

Едва ли беше нейна вината, че бе по-добра от тях в тези игри. Не беше нейна и вината, че те не можеха да приемат този факт.

Това обаче не я утешаваше и от тази мисъл гърлото й се стегна. Не беше очаквала останалите от групата веднага да я приемат — знаеше много добре, че лекциите на чичо й Коруин за военните традиции не са просто тактика за сплашване. Но беше очаквала на единадесетия ден от подготовката тази враждебност да намалее.

Не беше намаляла. О, те бяха достатъчно учтиви с нея — призивът на Лейн от първия ден да я оставят сама да се провали беше подкрепен с действие и както той, така и другите очевидно полагаха големи усилия да избягват всякакъв вид открито предизвикателство. Но все още правеха тихи подмятания, подсмихваха се скришом, а и по-открито, когато курсантите бяха сами.

Или по-скоро когато Джин беше сама. Другите трима прекарваха повечето от свободното си време заедно.

Болеше я. По много начини, повече отколкото от физическите болки от хирургическата намеса. Като малка винаги се беше държала не както трябва — винаги беше била или много тиха, или прекалено агресивна към другите момичета и дори към момчетата. Само със семейството си винаги се беше чувствала на мястото си. Със семейството си и в по-малка степен с кобрите приятели на баща й…

Тихо цвъртене пред нея я извади от тези й мисли. Тарбина, идентифицира тя птицата и главата й автоматично се заобръща да открие звука. Там?… Ето там! Джин активира системата за откриване и захващане на цели, прицели се в малкия черен куб, поставен в основата на един клон, и стреля с лазера на дясното си кутре.

Излетя светлинен лъч и кутията внезапно престана да цвърчи.

— Тарбина ли? — тихо попита Сан от задния връх на ромба.

— Да — отговори тя през рамо.

— Защо я уби? — попита Лейн от центъра. — Тарбините не са опасни.

— Вярно, че не са опасни, сър — отговори тя. Разбираше, че е постъпила правилно и че Лейн иска да обясни решението си на другите. — Но където има тарбини, има голяма вероятност да има и мохи.

— Съпровождани от рогати леопарди или крисджо — допълни Лейн. — Правилно. И освен това?… Някой да допълни?

— Тяхното цвъртене може да прикрива нещо по-опасно — рискува да допълни намиращият се пред нея Тодор.

— Достатъчно — измърмори инструкторът. — Стига приказки. Отваряйте си очите на четири.

Само след секунда упражнението престана да бъде обичайно. Точно пред тях храстите неочаквано се разтвориха и от тях излезе огромно прилично на котка животно.

Рогат леопард!

„Невъзможно е“ — за части от секундата си помисли Джин. Оградата около тази част на гората бе висока пет метра и дори теоретически не бе възможно рогат леопард да я прескочи.

И изведнъж звярът изръмжа и теорията веднага беше забравена: лазерните лъчи от четири чифта кутрета се събраха в една точка върху главата на рогатия леопард.

Безполезно, разбира се. Джин мълчаливо се прокле, че се е оставила на рефлексите си и че губят ценно време. Децентрализираната нервна система на рогатия леопард практически беше неуязвима за локалното поражение, което можеха да причинят тези лазери. Единствено успешен беше директният изстрел с бронебоен лазер по левия му хълбок…

А после до съзнанието й достигна решаващият факт — в момента закачените на вратовете им компютри не им позволяваха да активират бронебойните лазери.

Лазерните лъчи от кутретата на другите още се плъзгаха безрезултатно по гърба на рогатия леопард и оставяха черни следи в козината му. А блясъкът, който се появи в очите на съществото…

— Спрете! — извика Джин. — Не виждате ли, че от това повече побеснява?

— А ти какво предлагаш, по дяволите… — викна Тодор.

— Опитай със звуковите разрушители! — прекъсна го Сан. В следващия миг над главата на Джин преминаха отразени вълни от три тесни ултразвукови конуса, насочени към рогатия леопард. „Пак загуба на време“ — помисли напрегнато Джин. Звуковите оръжия бяха нарушили равновесието на хищника, но само временно; и също като лазерите от кутретата, тяхното използване, изглежда, го подлудяваше.

И изведнъж разбра. Лейн бе напълно екипиран както с бронебоен лазер, така и с нанокомпютър, и би трябвало да използва лазера — но не беше стрелял.

Тест! Разбира се! Всичко си идваше на мястото. Един рогат леопард, хванат и пуснат зад оградата, за да се провери дали курсантите ще се разбягат, или ще продължат да изпълняват задачата си и да защитават Лейн. Несъмнено кобрата вече го бе взел на мушка със системата за търсене и захващане на цели и в мига, в който нещата започнеха да излизат от контрол, щеше да стреля с бронебойния лазер.

„Майната ти“ — изръмжа тя наум. Много тъп трик — независимо дали бе уловен от системата за захващане на цели, или не, леопардът беше твърде опасен, за да се прави такъв експеримент, особено с неопитни курсанти. Трябваше по някакъв начин да ликвидират тази опасност преди животното да се отърси от последиците от звуковите и лазерните оръжия. И може би да убие всички.

Трябваше бързо да направят нещо. Сега рогатият леопард леко се полюляваше от една страна на друга, шиповете на предните му крака започнаха да щръкват — знак, че е започнал да се чувства застрашен. Което щеше да го направи още по-свиреп и той щеше да атакува…

Тя бързо се огледа и очите й се спряха на кипарисите и дебелите лепкави лиани, които се виеха по много от тях… и в ума й се събуди споменът за една кратка глава от семейната хроника.

— Сан! — извика тя и с помощта на серводвигателите скочи на ниските клони на едно дърво с увити по него лепкави лиани. За миг се стегна, но неочакваното й движение не доведе до атака от страна на рогатия леопард. — Прережи долния край на лианата — викна тя и насочи собствените си лазери към горния край. — И я издърпай. Не докосвай отрязания край!

Сан изпълни нареждането и три секунди по-късно в ръката й висеше петметрова част от лепкавата лиана. Рогатият леопард все още не беше скочил, но вече бе приклекнал на задните си крака. Готов за скок…

— Хариман, разцепи лианата по дължина! — извика Сан. — Моро, аз държа този край! Готова ли си?

Което означаваше, че е разбрал плана й.

— Готова съм — извика Джин и стисна зъби. — Хариман?

В отговор избухна лазерен огън, обели дебелата външна кора на лианата и разкри невероятно лепкавата й сърцевина.

— Давай! — извика Сан. И Джин скочи.

Целта й беше друг кипарис точно зад мястото, където рогатият леопард се готвеше за скок. Скок към Тодор, който все още упорито се опитваше да се справи с хищника със звуковото си оръжие… и изведнъж Джин с ужас видя, че при преместването си да отреже растението Хариман неволно е застанал директно на огневата линия между Лейн и леопарда. Което означаваше, че ако замисленото от нея не успее, Хариман, а може би и Тодор, ще загинат.

Тя скочи — клонките на дървото я одраха по лицето и ръцете — и с всичка сила хвърли пълзящото растение към земята.

Право върху гърба на рогатия леопард.

Звярът изрева — смразяващ кръвта звук: Джин никога не го беше чувала на живо и едва не се изпусна от клона, при което раздра лявата си ръка.

Рогатият леопард скочи… но щом краката му се откъснаха от земята, Сан дръпна края на лепкавата лиана със силата на серводвигателите си и в следващия миг хищникът прелетя съвсем ниско над Тодор и падна, спрян от лианата, залепнала здраво за гърба му. Шиповете му заразсичаха въздуха.

И после се обърна към Сан.

— Залепи лианата някъде и се махай оттам! — извика Джин.

Сан не се нуждаеше от подканяне. С едно-единствено движение залепи отрязания край на лепкавата лиана за дървото, от което я беше отрязал, и се покатери на най-близкия кипарис. Спря само за миг, за да промени посоката си, и половин секунда преди скока на рогатия леопард към глезените му се хвърли към дървото на Джин.

Хвана се за стеблото точно над нея и събори дъжд от клонки и листенца върху главата й.

— Сега какво? — промърмори той.

— Лейн най-накрая трябва да стреля в него — каза тя. Но кобрата все още си стоеше и заедно с Тодор и Хариман гледаше как рогатият леопард се мята и се мъчи да се освободи от лепкавия капан. Тодор пристъпи към животното, то спря усилията си и се приготви да скочи и да го разсече с шиповете на предните си лапи.

— Лейн май няма намерение да го убие, а? — измърмори Сан, когато Тодор бързо отскочи назад. — Може би ще го упоят, за да го използват със следващите курсанти.

Значи през главата на Сан бяха минали същите мисли като през нейната.

— Адски тъпа игра, ако питаш мен — изръмжа в отговор тя. — Трябваше да почакат поне когато можем да активираме бронебойните лазери.

— Може би искат да проявим творчество.

— Искаш да кажеш, че…

— Колко мислиш, че ще живее със счупен псевдогръбначен стълб?

Тя погледна звяра. Той вече беше свалил няколко сантиметра от лепкавата лиана, жертвайки тясна ивица от козината си. Още една-две минути и…

— Както казваш, открихме слабото му място — каза мрачно тя.

— Звучи добре. Ти се заеми със задната част, аз точно зад главата. На три! Едно, две, три!

Джин се отблъсна от дървото, описвайки висока дъга във въздуха. Скокът на Сан беше успореден на нейния… и когато преминаха връхните точки на траекториите и започнаха да падат…

— Не! — изрева Лейн. Но беше много късно. Стегнала в последния момент колене, за да пренесе колкото се може по-голяма част от удара върху тялото на рогатия леопард, Джин се стовари върху гърба на животното. Част от секундата след нея връхлетя Сан. И двамата чуха и почувстваха две счупвания…

— Не, по дяволите, не! — извика Лейн и хукна към тях. В гласа му се долавяше странна нотка на примирение. — По дяволите!…

Изражението му направи излишни всякакви коментари, които може би имаше Джин. Сан обаче не беше толкова сдържан.

— Проблем ли имате, сър? — попита безцеремонно той. — Не искахте да го убием, нали?

Лейн го удостои с лазерностуден поглед.

— Предвиждаше се само да ме защитите от него — отвърна той. — А не… — Лейн пое дълбоко дъх. — За твое сведение, курсант, вие, идиоти такива, счупихте централната предавка на един изключително скъп робот. И сте доволни, нали?

Сан провеси нос, а очите на Джин се разшириха.

— Предполагам това обяснява защо не стреляхте в него — каза тя.

— Всички в помещенията! — изрева Лейн. — Вечерните занимания както обикновено. Дотогава сте свободни. Махайте се от очите ми!

Почукването на вратата й беше тихо, почти нерешително.

— Да? — каза Джин и вдигна глава от четящото устройство.

— Аз съм, Мендър Сан — чу се глас. — Мога ли да вляза?

— Разбира се — отвърна Джин и натисна бутона за освобождаване на ключалката.

Той влезе колебливо, почти свенливо, и каза:

— Исках да видя как е раната ти.

Тя малко изненадано погледна бинта за бързо оздравяване на лявата си ръка.

— О, няма проблем. Не е дълбока, просто драскотина.

— Ясно — кимна той. — Е, тогава… извинявай за безпокойството…

Джин облиза устни. „Кажи нещо!“ — подкани се тя, но умът й беше странно празен.

— Всъщност — успя да започне тя, когато Сан се накани да се обърне към вратата — смяташ ли, че Лейн ще ни създава неприятности заради счупения робот?

— По-добре да не се опитва — отвърна Сан и я погледна в очите. — Щом ще ни подлагат на такива тестове, по-добре да не се оплакват, когато не постъпваме според техните очаквания. — Той се поколеба за миг. — Онова, което измисли, впрочем, беше, хм… доста добър трик. С лианата.

— Не беше толкова оригинално — призна тя. — Навремето дядо ми направил нещо подобно срещу една обезумяла гантуа. И щом ще си разменяме комплименти, трябва да призная, че ти много бързо схвана замисъла ми.

— Нямах избор — каза кисело той. — Беше ясно, че моментът съвсем не е подходящ да обясняваш на всеки поотделно.

— Глупав робот — промърмори тя и тръсна глава. — Почти ме е срам, че не познахме, че е машина. Лейн сигурно щеше да получи удар, ако някой от нас беше отишъл при него да го потупа по гърба.

Сан се ухили.

— Според мен и така не беше далече от удара. — Хиленето му се превърна в сериозна, почти смутена усмивка. — Знаеш ли, Моро… Джин… трябва да призная, че в началото не ми харесваше да си в групата. Не поради традиционните причини, които изтърси Лейн, а защото никоя от жените, които познавам, не притежава този… ох, не зная — инстинкт за убиване, предполагам, който трябва да има един боец.

Джин вдигна рамене и се насили да посрещне погледа му. После каза:

— Разбирам. Всъщност много от онова, което вършат кобрите днес в по-голяма част от заселените области на световете, е повече патрулно-полицейска работа, отколкото истинска война.

— Спри — изръмжа Сан пресилено и вдигна ръце. — Нямам нищо против, че ти си с нас, но нямам намерение да влизам в теоретични дискусии за достойнствата на жените, които ги правят подходящи за кобри, благодаря. Не и с окачен на врата уред за наблюдаване на всяко мое действие. — Той си погледна часовника. — Остава само около половин час. По дяволите… имам още да уча.

— Аз също — Джин облиза устни. — Благодаря, че намина, Мендър. Аз… такова…

— Манди — каза той и отвори вратата. — Всички ми викат така. Чао засега.

— Чао, Манди.

Цяла минута след като той излезе Джин гледаше затворената врата, без да е сигурна дали да вярва, или не на топлината, която започна да грее дълбоко вътре в нея. Възможно ли бе изолацията й от групата наистина да е свършила? Така бързо и лесно? Само защото неволно беше помогнала да дадат на техния взискателен инструктор добър урок?

После внезапно се засмя. Разбира се, че беше възможно. Ако някоя военна традиция се налагаше над всички други, тя беше чувството „ние срещу другите“, което новобранците изпитваха към всеки… и особено към инструкторите. С помагането на Сан да ликвидират рогатия леопард тя неочаквано беше станала една от „тях“.

„Или най-малкото — предупреди тя сама себе си — направих първата крачка да стана една от тях.“ Поне засега това беше достатъчно. „Първата бариера — често казваше баща й — винаги се преодолява най-трудно.“

През ума й мина странна мисъл и Джин се намръщи. Лейн не беше оставил нарочно точно тя да разруши робота, нали? Не, разбира се, че не беше. Това беше абсурдно. Той вече беше казал, че не желае тя да успее.

И като спомена за успех… Джин се наведе над четящото устройство и направи бърз преглед на уроците по методи за оцеляване. Както бе посочил Сан, всяко тяхно действие се наблюдаваше.