Сделка за кобри

14.

След няколко минути пристигнаха до къщата. Уейлър вкара майсторски колата през кованата врата и спря до широкия гараж зад двете плодни дръвчета в единия ъгъл на големия централен вътрешен двор. Доло слезе и тръгна към женската част на къщата. От онова, което бе научил, го присвиваше стомахът — но откри, че най-големите му страхове са били напразни.

— Това ли е най-лошото? — попита той и огледа намръщено жената на леглото. Беше заобиколена от три други жени и доктор и макар да бе завита с одеяло, дръпнато чак до брадичката, беше ясно, че не е ужасно осакатена жертва, каквато беше очаквал да види. На бузата й се виждаха дълбоки драскотини, други, още по-дълбоки имаше на ръката, с която се занимаваше лекарят. Но освен това…

Майка му го погледна и тихо каза:

— Моля те, отдръпни се. Прахта по дрехите ти…

— Разбирам — кимна Доло. Очите му отново потърсиха видимите рани, след това се спряха върху лицето на жената. „Приблизително на моята възраст — прецени той, — с нежна кожа на човек, който не е прекарал много време на слънце и на вятър.“ Очите му се плъзнаха по лявото й рамо, покрай раните, по пръстите.

Не видя венчален пръстен.

Той се намръщи и отново я погледна в лицето. Нямаше грешка — беше горе-долу на неговата възраст. И все още неомъжена?

— Сигурно идва много отдалеч — каза тихо Иврия Самън. — Виж чертите й.

Доло погледна майка си, после отново загадъчната жена. Да. Сега, когато се вгледа, го забеляза. Имаше нещо странно в това лице, нещо чуждестранно, нещо, каквото не беше виждал досега.

— Може да е от някой от градовете на север — каза той. — Или някъде от Източния ръкав.

— Може — изсумтя докторът. — И определено няма изграден имунитет към ухапвания от моноте.

— В това ли е проблемът? — попита Доло.

Докторът кимна.

— На предмишниците и ръцете… тук и тук. — Той посочи. — Изглежда, е трябвало да се брани с голи ръце.

— След като е свършила куршумите? — предположи Доло. В края на краищата сигурно не се бе защитавала с голи ръце от крисджо.

— Може би — каза докторът. — Макар че когато са я намерили, не е имала пистолет. Нито кобур.

Доло захапа вътрешната страна на бузата си и огледа стаята. В ъгъла имаше струпани на куп дрехи. Той отиде до тях. Дрехите на ранената жена, разбира се… кървавите петна определено показваха това дори без странното усещане за дрехи, донесени някъде отдалеч. Докторът беше прав — нямаше кобур; нито следи върху колана от мястото, където би трябвало да е стоял.

— Може да е имала другари — предположи Доло. В това определено имаше повече здрав разум, отколкото сама жена да броди из гората. — Търсени ли са други в района, където е намерена?

— Не и когато са я намерили, но вярвам, че Перто се е върнал да потърси — каза майка му.

Доло отиде до интеркома и набра частната семейна линия.

— Говори Доло Самън — каза той на прислужника, който се обади. — Перто върна ли се от гората?

— Един момент, господарю Самън… — каза прислужникът. — Не отговаря.

Доло кимна. Перто сигурно бе далеч и нямаше достъп до фиброоптичната комуникационна мрежа, която беше единствената надеждна връзка с Милика.

— Остави му бележка щом се върне да ми се обади — нареди той.

— Да, господарю Самън.

Доло изключи интеркома и се обърна за последен поглед към жената. Откъде можеше да е дошла? И защо бе тук? Засега нямаше отговор, но за момента важното беше, че семейство Самън контролира положението. Независимо дали намирането на тази загадъчна жена бе чиста случайност или щастлива възможност, дадена им от Бога, или част от някакъв странен заговор от техните съперници, родът Самън сега беше в положение да използва нейното присъствие за своя изгода.

Което му напомни, че трябва да се изкъпе преди срещата с баща си.

— Влез — чу се познатият стържещ глас зад резбованата врата. Доло се стегна, отвори вратата и влезе.

Още си спомняше времето, не много отдавна, когато беше абсолютно ужасѐн от своя баща. Ужасѐн не толкова от силата и ръста на Круин Самън, не дори от студения му глас и пронизващите черни очи, а от факта, че Круин Самън е основен двигател във всички намерения и цели на фамилията Самън. Той беше онази сила, която ръководеше тази огромна къща, мината и почти една трета от селото. Неговото влияние се простираше отвъд Милика чак до съседните села и лагерите на дървосекачите и дори до град Азрас, чието население нормално се отнасяше към селяни като тях с почти открито презрение. Круин Самън беше сила — и дори след като страхът от тази сила малко намаля, Доло не можа да забрави емоциите, които тя предизвикваше в него.

Едва много по-късно разбра, че това вероятно е урок, който баща му бе искал да му предаде специално.

— А, Доло! — Баща му небрежно кимна от възглавниците, на които седеше като на трон. — Надявам се, че проверката е минала добре.

— Да, татко — отвърна Доло, допря пръсти до челото си и пристъпи към ниската работна масичка на баща си. — Необходимостта от допълнително укрепване забавя пробиването на новия тунел, но не толкова, колкото се страхувахме.

— А работата добре ли върви?

— Така изглежда, поне доколкото се простират моите познания.

— Правилно ли се работи? — натърти Круин.

Доло се бореше да скрие емоциите от лицето и гласа си. Това определение беше безсмислено, но пък ако имаше нещо, което баща му мразеше, това беше увъртането.

— Да, татко. Укрепването се извършва правилно.

— Добре — кимна Круин, взе една писалка от масата и си отбеляза в бележника. — А работниците?

— Доволни са. Поне пред мен.

— Ръководителят на мината?

Доло си спомни лицето на ръководителя и каза:

— Впечатлен е от чувство за собствената си значимост. И изгаря от желание и другите да го разберат.

— Типично за него — леко се усмихна Круин. — Но е способен и съзнателен и трябва да се примирим с този му недостатък. — Той остави писалката на масата, облегна се на възглавниците и втренчи поглед в сина си. — А сега ми кажи: какво е твоето впечатление за нашата гостенка?

— Нашата… Ох, искаш да кажеш онази жена? — Доло се намръщи. — В нея има неща, които не разбирам. Едното е, че е на възраст за женене, а още не е омъжена…

— Или е вдовица — вметна Круин.

— Да, вярно, може и да е вдовица. И не е от този район — дрехите й са направени от плат, който не познавам, а докторът каза, че нямала имунитет срещу ухапвания от моноте.

— А какво ще кажеш за нейното така странно влизане в Милика? Намерена сама на пътя след някакъв неясна злополука?

Доло вдигна рамене.

— И по-рано съм чувал за изгубени на пътя хора, татко. И за оцелели при нападения на крисджо.

Самън се усмихна.

— Много добре… ти предугади следващия ми въпрос. Но чул ли си някога някой да е бил в непосредствена близост до крисджо, да е изподран от него и да е останал жив?

— И такива случаи има — отвърна Доло, а малка част от мозъка му се чудеше защо е толкова упорит — нали нямаше никакви основания в този спор да застава на страната на загадъчната жена. — Ако тя е имала един или повече въоръжени другари при тази атака, може някой в последния момент да е застрелял животното.

Круин кимна, стиснал устни.

— Да, има такава възможност. За нещастие тя води веднага до друг въпрос: тези възможни нейни защитници, изглежда, са изчезнали като духове във въздуха. Защо?

Доло се замисли. Болезнено разбираше, че баща му вече е мислил по този въпрос и навярно го изпитва, за да види дали ще получи правдоподобни отговори.

— Има само три възможности — каза най-после той. — Да са мъртви, да са тежко ранени или да се крият.

— Съгласен съм — отвърна Круин. — Ако са мъртви или тежко ранени, Перто ще ги намери — изпратих го да претърси пътя. Ако се крият… възниква въпросът защо?

— Защото са изплашени или са участници в заговор — бързо отговори Доло. — Ако са изплашени, ще се покажат веднага щом разберат, че жената не е пострадала. Ако са участници в заговор… — той се поколеба, — тогава жената е тук или защото е трябвало да проникне в къщата ни и да ни шпионира, или за да отвлече вниманието ни от задачата на другарите си.

Круин пое дълбоко дъх и се вгледа някъде над главата на Доло.

— Да. За нещастие и аз мисля така. Имаш ли представа кой може да крои заговор срещу нас?

— Трябва ли да отиваме по-далеч от Ийтра? — изръмжа Доло.

— Това е очевидно — вдигна рамене Круин. — И все пак за мен Ийтра е по-хитър. И по-интелигентен… и с новата доставка на дървен материал ще е достатъчно зает, за да се ангажира с нещо друго. Защо в същото време ще организира заговор, с който да ни дискредитира?

— Може би очаква точно така да си мислим — подсказа Доло.

— Може би. Все пак добре е да помним, че на Квазама има други, които могат да имат полза от създаване на интриги в селата по Западния ръкав.

Доло кимна замислено. Да. И на първо място сред тях стояха враговете на кмета на Азрас Капарис. Невероятната дружба на Капарис със Самънови… и достъпът до продукцията на мината, който тази дружба му даваше от дълго време, бяха като трън в очите на враговете на Капарис. Може би някой от тях се опитваше да намали силата на Самънови, да ги замени с някой по-послушен.

Особено с тази странна тайна работа в Мангъс източно от Азрас, която напоследък поглъщаше голяма част от продукцията на мината. Азрас и другите градове от Източния ръкав създаваха достатъчно неприятности на Милика и свързаните с нея села. Мангъс и неговите отвратителни търговски агенти бяха толкова лоши, колкото всички градове, взети заедно. Ако някой в Азрас мислеше, че потребностите от минерали на Мангъс ще продължат да нарастват… и смяташе, че някой друг освен Самънови ще извлече полза от тези потребности…

— Какво да правим тогава, татко? — попита той. — Да пратим тази жена да се възстановява в къщата на кмета?

— Не — каза след кратко мълчание Круин. — Ако нашите врагове мислят, че ние я смятаме за безопасна, това ни дава известно предимство. Ще я задържим тук, поне засега. Ако Перто не успее да намери никакви нейни другари… е, дотогава може би ще успеем директно да я разпитаме как е оцеляла.

„И ако тази история е явно фалшива…“

— Разбирам. Да поставя ли специална охрана на стаята й?

— Не, не бива да е толкова открито. Докато е болна и е затворена в женската част на къщата, обичайната охрана е напълно достатъчна. Разбира се, трябва да ги предупредиш да се подготвят за възможни проблеми с нея.

— Да, татко. А след като се възстанови?

Круин се усмихна.

— Е, като добър домакин и с чувство за дълг ти ще трябва да бъдеш неин придружител.

„И да науча за какво е дошла.“

— Да, татко — Доло кимна. Стойката на баща му показваше, че разговорът е свършил и Доло стана и се поклони. — Ще намина при охраната, после ще изчакам завръщането на Перто.

— Довиждане, синко — каза Круин. — Постъпи така, че да се гордея с теб.

— Обещавам. — „Докато дишам“ — добави наум Доло.

Той отвори тежката врата и тихо излезе от стаята.