Сделка за кобри

42.

Сблъсъкът, за щастие, беше отложен с няколко минути от необходимостта да прикрият следите си. Включването на детекторите за движение беше работа за пет секунди, но залепването на направената от Джин дупка в гумирания ръкав продължи значително по-дълго и с много по-малък успех. Тя можа да използва лазерите си за заваряване на краищата, но процедурата остави светли ивички, които много изпъкваха върху по-тъмния материал. Джин позаглади с нокти лъщящите ивички — това помогна малко, но недостатъчно — и накрая се отказа. Както посочи Аким, всеки, който би минал през тунела, вероятно щеше да гледа повече къде стъпва, отколкото какво има по стените.

Тръгнаха по дългия централен коридор. В кораба беше все така тихо. Джин се беше надявала да се скрият в някой празен склад, но скоро стана ясно, че планът й трябва да се промени. Повечето врати бяха заключени, а малкото отключени водеха в помещения, пълни до тавана с кашони. Аким посочи едно, в което все пак имаше достатъчно място за тримата. Джин обаче му напомни, че сутринта трофтите вероятно ще дойдат да продължат разтоварването.

Продължиха. Накрая в предната част на главната секция, точно на кърмата на дългия товарен отсек, намериха незаключена помпена станция с достатъчно свободно място на пода да легнат най-малко двама души.

— Засега ще трябва да се задоволим с това — реши Джин и преди да затвори вратата за последен път огледа празния коридор. — Дай да ти помогна с Доло.

— Вече се справих — отвърна Аким и подпря младежа да седне до стената. — Има ли тук осветление, което можем да включим?

Светлината, която се процеждаше от коридора, беше достатъчна за светлинните усилватели на Джин. Тя видя ключа, включи го и стаята се изпълни със светлина.

— Не трябва да светим дълго — предупреди тя Аким.

— Разбирам — отвърна той и бързо огледа стаята.

— Виждаш ли нещо, което можем да използваме като възглавница? — попита Джин и клекна до Доло.

— Обувките му ще свършат работа. — Аким свали обувките на Доло и несръчно се наведе над изгубилия съзнание младеж.

— Остави на мен — предложи Джин и се пресегна.

— Ще се оправя — каза язвително Аким, избягвайки ръцете й. От рязкото движение той изгуби равновесие и се подпря с една ръка на стената.

— Мирон Аким…

— Съветвам те да проявяваш малко повече уважение, чуждоземна жено — сопна се той, после седна на пода срещу нея.

— Уважавам онези, които заслужават уважение — отвърна Джин.

Дълго се гледаха мълчаливо. После Джин пое дълбоко дъх и въздъхна.

— Виж… съжалявам, Мирон Аким. Разбирам, че моята личност те дразни, но точно сега съм много изморена, за да се опитвам да се държа като квазаманка.

Гневът бавно изчезна от лицето на Аким.

— Нашите светове щяха да са врагове и без рогатите леопарди, нали? — тихо каза той. — Културите ни са много различни, за да можем да се разбираме.

Джин затвори очи за миг.

— Ще ми се да мисля, че никое от нашите общества не е толкова консервативно. Само защото не сме първи приятели не означава, че трябва да сме врагове.

— Но сме врагове — каза мрачно Аким. — Нашите управници го доказаха с речите си, вашите — с действията си… Поради което ми е много трудно да разбера защо ми спаси живота.

Джин го погледна.

— Защото ти не си едновремешен шахни и не говориш с техните думи отпреди тридесет години и аз не съм от авентинския съвет и не извършвам техните действия отпреди тридесет години. Ти и аз сме тук сега… точно сега… изправени пред една заплаха за Квазама, която и двамата искаме да предотвратим. Ние не сме врагове. Защо да не ти спася живота?

Аким изсумтя.

— Това е фалшив аргумент. Ние с теб провеждаме политиката на нашите управници — ни повече, ни по-малко. Ако нашите управници са във война, ние също сме във война.

Джин прехапа устна.

— Добре тогава. Ако аз съм такава заплаха за Квазама, защо не извика хората на Оболо Нардин, докато освобождавах Доло Самън?

Въпросът, изглежда, изненада Аким.

— Защото те щяха да убият и мен заедно с теб, разбира се.

— Така ли? А не се ли предполага, че ти си готов да умреш за доброто на твоя свят? Аз съм готова.

— Но тогава… — Аким спря.

— Но тогава какво? — подкани го тя. — Но тогава заплахата, която представлява Мангъс, ще остане неразкрита?

— Ти си по-хитра, отколкото мислех — каза той. — Побеждаваш ме със собствените ми думи.

— Не се опитвам да те победя. — Джин уморено поклати глава. — Нито с думи, нито по някакъв друг начин. Просто се опитвам да ти посоча, че ние вършим точно онова, което трябва: ти оцени потенциалните заплахи за Квазама, разбра коя от тях е най-непосредствена и използваш срещу нея всички оръжия, с които разполагаш. — Тя се усмихна иронично. — В момента едно от тези оръжия съм аз.

Той също се усмихна, почти неохотно.

— И аз едно от твоите?

Тя вдигна рамене.

— Едва ли бих могла сама да спра Оболо Нардин дори и да исках. Освен това той е от твоя народ. Справянето с него е твоя работа.

— Правилно. — Аким огледа металните стени. — Макар че оттук това може да се окаже трудно.

— Не се безпокой, ще излезем оттук — увери го Джин. — И помни, Оболо Нардин, изглежда, много си пада по дрогите, усилващи умствената дейност, което означава, че ще разсъждава много логично. Ако ние не сме в неговата половина на Мангъс — а той ще може да установи това много бързо, — Оболо ще заключи, че по някакъв начин сме се измъкнали. До Азрас има петдесет километра и той знае, че ние не можем да бъдем там преди утре по обяд… искам да кажа днес. Тогава или трябва да се свържем с шахни по телефона…

— Което той моментално ще научи.

— Правилно. И тъй като Оболо знае, че ние знаем за неговата телефонна система, той разбира, че ние ще използваме нещо друго вместо телефон. И сега стигаме до критичния въпрос. — Джин се стегна, опитвайки се гласът й да прозвучи невинно. — И така. Използват ли се в Квазама радиокомуникационни системи? Големи, искам да кажа, не като онези с малък обхват на действие, които използват Самънови в тяхната мина.

Тя затаи дъх. Аким не показа с нищо, че е забелязал нещо странно в гласа или лицето й.

— Бойните хеликоптери „Скай Джо“ имат радиостанции — отговори замислено той. — Но най-близките, които можем да вземем, са в Солас.

Сърцето й прескочи един удар.

— В Милика няма ли? — внимателно попита тя. — Предположих, че когато вашите хора са чули за капсулата, са дошли с хеликоптер.

— Вярно, но след това те бяха изпратени в гората да пазят останките от вашия паднал космически кораб.

Джин отново започна да диша.

— Разбирам. И естествено Оболо Нардин знае всичко това — каза тя, връщайки се отново към логиката. — И така, той знае, че ще трябва да отидем до Солас, където да се свържем с някакви въоръжени сили, с които да го нападнем. За колко време ще стигнем с кола дотам?

— Няколко часа. И освен това ще ни трябва време да съберем въоръжени сили и да ги докараме тук, особено след като не можем да използваме телефонната система. Разбирам накъде биеш. Ти мислиш, че Оболо Нардин ще се чувства достатъчно сигурен, за да не се паникьоса и да започне да разрушава доказателството за своето предателство?

— Да, поне до следващия половин ден. Помисли — той ще загуби твърде много, ако офейка преди това да се наложи. Да не говорим, че тогава ще изгуби най-добрата си възможност да ни намери тук преди да сме се разприказвали. Съмнявам се, че ще направи това без определена непосредствена заплаха. — Тя вдигна рамене. — Ако мине още един ден, без да ни хване, тогава вероятно ще започне да се безпокои. Но дотогава неговите разузнавателни части трябва или да са се върнали, или да са се разпръснали, така че няма да ни създават неприятности. А и Доло Самън сигурно вече ще е на крака.

Аким погледна Доло.

— Не ми харесва мисълта да се крия тук, докато Оболо Нардин има пълна свобода да действа — призна откровено той. — Вредата, която Оболо Нардин може да нанесе на Квазама… но не виждам нищо по-добро, което можем да направим.

— Е, ако нещо ти направи впечатление, моля те, не се колебай да ми кажеш — помоли Джин. — Аз може би имам по-добра тактическа военна подготовка от теб, но ти познаваш планетата по-добре.

Той направи гримаса.

— Повече от теб може би. Но очевидно не достатъчно. Кажи ми как твоите хора откриха предателството на Оболо Нардин?

Джин тихо изсумтя.

— Не са открили нищо. Установиха, че в Мангъс има нещо нередно, но заключенията им са почти напълно погрешни.

Тя описа белите полета в сателитните наблюдения и теорията на квазаманския център за наблюдение.

— Интересно — каза Аким, когато Джин свърши. — Надявам се, не допускаш, че трофтите са дали на Оболо Нардин модерни оръжия.

— Не, не мисля, че са го направили — поклати глава Джин. — Трофтите никога не дават безплатно нищо и определено не на човешко общество, което считат за заплаха. Те ще контролират много строго всичко, което прави Оболо Нардин, и той няма да има достъп до нито една технология, която евентуално може да бъде използвана срещу тях.

— С което се обяснява сканирането около кораба — кимна Аким. В гласа му прозвуча странна нотка на разочарование. — Да, сигурно ще бъдат много предпазливи с тези неща. Затова предполагам, че не Оболо Нардин е затъмнил вашите сателити, нали?

— Не, не е Оболо Нардин. Това е дело на трофтите. За тях е много лесно да го направят, особено от малко разстояние. Вероятно се промъкват зад сателита, който искат да заслепят, и оставят в орбита зад него свой сателит с дистанционно управление. По този начин могат от разстояние да установяват временно затъмнение и да скриват и кацане, и излитане от Квазама, без да оставят сигурно доказателство за намеса, когато нашите кораби дойдат да вземат записите с наблюдения.

— Да, вашите кораби — изсумтя Аким. — Странно. Ние ги наблюдаваме от много години да идват, Джасмин Моро. В началото всеки път, когато ги откриехме, очаквахме нападение и се питахме дали ще дебаркират бойци. После открихме сателитите, започнахме да съпоставяме движенията на вашите кораби с тях и разбрахме какво всъщност правите. Но продължихме да наблюдаваме… и преди две седмици, когато фактически е станало отдавна предполаганото нашествие, сме го изпуснали. Той я погледна. — Вярвам, че разбираш иронията на положението.

Джин потрепери.

— Не виждам никаква ирония в събитие, при което бяха убити мои другари.

Изражението му беше почти съчувствено.

— Не ние свалихме вашия космически кораб, Джасмин Моро — каза тихо той.

— Зная.

— А трофтите.

Тя кимна.

— Наистина ли разбираш иронията, Мирон Аким? Пробвай се тогава в тази: при условие, че трофтите не отидоха да видят останките, аз мисля, че те дори не знаят кого и какво са свалили.

Той се намръщи.

— Атакуват, без да знаят кого?

— Може би е била някаква ракета за автоматично прехващане, патрулираща във въздушното пространство и програмирана да поразява всичко, което лети към Мангъс. Може да се е случило ние да сме пристигнали в същото време, когато някой от техните кораби е кацал или излитал. Трофтите сигурно нямат ракети, които да летят над района непрекъснато.

— Неконтролирани оръжия — промълви Аким. — А те се смятат за цивилизовани!

— Има много неща, които трофтите не биха направили… но някои от онези, които биха направили, са направо отвратителни. Ще трябва да се опитаме да се доберем до пулта за изстрелване на ракети преди да напуснем кораба, защото всеки хеликоптер, който изпратите, ще бъде свален преди да достигне до Пурма.

— Сега ли трябва да го направим?

Джин погледна отпуснатото лице на Доло.

— Не. Сега на мостика вероятно има дежурни трофти и не искам да рискуваме. Ще се опитаме утре вечер, когато Доло Самън ще се е възстановил и ние с теб ще сме се наспали.

Аким потисна една прозявка.

— Добре. Трябва ли някой от нас да остане на пост?

Джин поклати глава.

— Не. Само легни до вратата, ако не възразяваш. В мига, в който някой се опита да влезе, аз ще се справя с него.

— Ами ти? — попита Аким и легна на пода пред вратата. — Всъщност мястото не е достатъчно да легнем всички.

— Не се безпокой за мен — отвърна Джин и се прозина. — Като момиче обичах да спя права. Трябва да си възстановя това умение.

— Е… добре. — Аким се събу, пъхна обувките под главата си и обърна гръб към вратата. — Ако имаш трудности със спането, събуди ме. Ще можем да се сменяваме през нощта.

— Ще те събудя — обеща Джин. — Благодаря ти, Мирон Аким. Лека нощ.

За момент тъмните му очи се впиха в нейните.

— Лека нощ, Джасмин Моро.

Джин се пресегна и изгаси осветлението. Чувстваше се напълно изтощена и физически, и психически. „Две седмици от нашествието“ — беше казал Аким. Две седмици тя бе сама на този чужд свят.

И с една почти шокираща неочакваност краят на тази самота се виждаше.

С усилие на волята Джин включи оптическите си усилватели и погледна Аким. Очите му бяха затворени, тялото отпуснато, дишането бавно и равномерно. Спеше като праведник. „И защо не?“ — помисли си тя почти възмутено. В края на краищата беше направила всичко възможно да го убеди, че не им остава нищо друго освен следващия половин ден и дори повече да спят. Това беше окото на бурята, затишие преди да предприемат едно дълго и опасно пътуване до Азрас, така че той нямаше причина да се тревожи.

Само че, ако извадеха малко късмет, нямаше да се наложи да пътуват.

Две седмици! Осем дни за „Южен кръст“, шест дни за „Капка роса“ Четиринадесет авентински дни бяха… Тя се опита набързо да ги превърне в квазамански, но умът й не беше в състояние да го направи и Джин се отказа. Разликата не беше голяма — периодите на въртене на двете планети не се различаваха с повече от час.

Което означаваше, че спасителният екип може да пристигне всеки момент.

„Ще слушаме за твоя призивен сигнал при изгрев слънце, по пладне, по залез и в полунощ — се казваше в бележката на капитан Коджа. — Ако не можеш да сигнализираш, ще слезем и ще те намерим.“

Колко дълго щяха да чакат преди да кацнат и да започнат издирване? Не повече от един ден навярно. Особено след като установяха, че мястото на падане на совалката се охранява от военни хеликоптери. Дванадесет часа на орбита, не повече, и щяха да слязат.

И когато слязат…

Джин потрепери. „Ние не сме врагове“ — беше казала на Аким. И наистина смяташе така. Независимо дали на него му харесваше, или не, те наистина бяха съюзници в тази битка да откъснат лепкавите ръце на Оболо Нардин от Квазама. Спасителният екип обаче вероятно нямаше да вижда нещата така.

Което означаваше, че тя трябва да се свърже с тях преди те да кацнат. И то бързо. Преди да е безопасно за Аким и Доло да излязат.

Стомахът й се сви на буца. „Какво ще си помислят те — питаше се неспокойно тя, — когато утре вечер ги изоставя и се измъкна от Мангъс самичка? Ще разберат ли, че всичко това всъщност не е жесток план да се отърва от тях? Ще повярват ли, че това е било най-безопасното за тях място, където да изчакат пристигането на собствените си подкрепления?“

И щяха ли да я разберат, ако се наложеше да убие някого, за да получи достъп до радиостанция в някой от онези хеликоптери на мястото на катастрофата на совалката?

Вероятно не. Но, в края на краищата това не беше толкова важно. Тя трябваше да го направи. Както за безопасността на Квазама, така и за собствената си безопасност.

Джин въздъхна, изключи оптическите си усилватели и се опита да се потопи в заобикалящата я тъмнина. Накрая успя.