Сделка за кобри

43.

Събуди се ненадейно и за момент остана неподвижна в тъмното. Сърцето й тупкаше, замъгленият й ум се опитваше да разбере какво е това нещо, което я беше стреснало. После нещото изтрака и тя скочи, потискайки стона от болката, пронизала вдървените й стави и мускули.

— Какво става? — прошепна Аким.

— Беда — каза мрачно Джин и включи оптическите си усилватели. Аким се надигна и почна да се обува. Доло още спеше. — Това дълбоко бръмчене, което чуваш, звучи много като предстартова проверка на двигател.

Аким се опули.

— Какво?

— Предстартова проверка на двигател — повтори тя, клекна до Доло и го разтърси. — Доло Самън… Хайде, събуждай се.

— Кое време е все пак? — попита Аким, хвана ръката й и силно я стисна.

— Успокой се — изръмжа тя, измъкна ръката си и провери часовника в нанокомпютъра. Показанието я изненада: бяха на борда на кораба от седем часа. — Приблизително сутрин — каза тя.

— Приблизително сутрин? Но ти каза…

Неочаквано Аким беше прекъснат от Доло.

— Какво става? — изграчи Доло.

— Шшшт! — предупреди го Джин. — Успокой се… ние сме: Джасмин Моро и Мирон Аким. Как си?

— Боже Господи — изпъшка той. — Какви страшни сънища сънувах!

— Някои от тях може да не са били сънища — каза Джин. — Готов ли си да пътуваш?

Доло стисна зъби и се надигна, по лицето му премина спазъм.

— Малко съм замаян, но мисля, че ще се справя, ако не трябва да пътуваме твърде далеч или твърде бързо. Къде сме все пак?

— В трофтийски кораб. — Джин се обърна към Аким и с облекчение установи, че той, изглежда, се е успокоил. — Ще направя бързо разузнаване навън да проуча какво става.

— Идвам с теб — каза Аким.

— По-добре ще е да останеш тук с…

— Казах, че идвам с теб.

Джин се намръщи и кимна.

— Добре. Доло, ти остани тук и се раздвижи. След две минути се връщаме.

Коридорът беше безлюден, макар шумовете, идващи от всички посоки, да показваха, че това вероятно е съвсем временно състояние.

— Къде отиваме? — прошепна Аким.

— Натам — отвърна му тя също толкова тихо и тръгна към централния коридор на кораба. — Трябва да намерим стая с монитори, а повечето от тях ще са в предната част и командния модул.

— Сигурна ли си? — изръмжа той. — Както беше сигурна, че Оболо Нардин няма да предприеме нищо до утре?

Тя погледна през рамо напрегнатото му враждебно лице.

— Може би съм надценила хладнокръвието на Оболо Нардин. А може и трофтите да са решили, че шансовете да ни открият не са толкова големи и че трябва да разтоварят и да отлетят преди вашите хора да ги хванат.

— Или може би…

На три метра пред тях се отвори врата и в коридора излезе един трофт.

Ръката му мигновено посегна към закачения на колана пистолет, стисна дръжката…

Джин скочи напред, едната й ръка сграбчи ръката с пистолета, другата стисна трофта за гърлото.

Трофтът падна, без да издаде звук. Чу се само приглушено тупване.

— Хайде — каза задъхана Джин и погледна към вратата, от която беше излязъл трофтът. „Станция за наблюдение на движението на площадката“ — гласяха символите на нея. — Влизаме — прошепна тя на Аким и натисна дръжката. Вратата се плъзна и пред тях се откри стая с мигащи светлини и светещи дисплеи — и един втори трофт, седнал на въртящ се стол.

Джин направи дълга крачка напред. Трофтът, изглежда, изобщо не разбра какво го удари.

— Внеси и другия — прошепна Джин и погледна да се увери, че в стаята няма други. Аким домъкна загубилия съзнание трофт, затвори вратата и попита:

— Мъртви ли са?

— Не — успокои го тя. — Но поне половин час ще бъдат неподвижни. По-добре го остави — добави тя, когато Аким внимателно вдигна лазерния пистолет на трофта. — Това е изключително опасно оръжие, а нямам време да те уча как да го използваш правилно.

Той остави с нежелание лазерния пистолет върху гърдите на трофта. Джин насочи вниманието си към контролните пултове. Някъде тук трябваше да е… ето там! Избор на мониторна камера. Ако можеше да намери камера, която следи задния товарен люк или дори навън…

— Ето я — каза тя и внимателно докосна ключа.

Картината на централния дисплей се смени и сега, изглежда, идваше някъде откъм соплото на десния двигател. В единия край се виждаше ъгъл от товарната рампа на кулата, в другия — входът към жилищната половина на комплекса Мангъс. В центъра десетина души караха моторизирани товарни колички в двете посоки между входа и кораба.

— Те не разтоварват — каза ненадейно Аким. — Количките, които излизат от кораба, са празни… виждаш ли?

— Да — съгласи се Джин и стомахът й се сви на топка. — По дяволите! Може би в края на краищата ще излезеш прав, Мирон Аким. Оболо Нардин очевидно товари своите извънземни джунджурии и се готви да напусне Мангъс.

— Не можем да го пуснем да се измъкне — каза той. — С тези чуждестранни компютри той ще може да се настани някъде другаде в Големия ръкав и да продължи предателството си.

— Зная. — Джин наблюдаваше дисплея и се мъчеше да осмисли ситуацията. — Добре. Чакай ме тук. Отивам да доведа Доло Самън.

— И после? Всички там са въоръжени. Дори ако успеем да се промъкнем, няма начин да можем да извикаме навреме подкрепления.

— Зная. — Тя отиде до вратата, отвори я и погледна в коридора. Отново никой не се виждаше. — Ще трябва да направим нещо друго. Например да завладеем кораба.

Доло крачеше неспокойно в тясната помпена станция.

— Какво става? — попита той, когато Джин влезе в стаята.

— Изглежда, Оболо Нардин се готви да замине — отвърна Джин и бързо го огледа. — Как се чувстваш?

— Ще издържа. Какво искаш да кажеш с това „да замине“?

— Това, което казвам. В момента неговите хора товарят всичко на този кораб.

— И извънземните не го спират?

— Едва ли. По-скоро му помагат. Шшшт!

Откъм коридора се чуха бързи стъпки на двама души.

— Но как ще слезем преди корабът да отлети? — прошепна Доло.

— Няма да слизаме. — В коридора отново беше тихо. Джин отвори малко плъзгащата се врата и погледна през пролуката. — Добре, изглежда чисто. Ако срещнем трофти, остави аз да се оправям с тях.

Излязоха и тръгнаха по коридора.

— Къде са? — прошепна Доло.

— Повечето сигурно са на кърмата, помагат в товаренето — промърмори Джин. — А останалите са заети в машинните зали или са на командния модул.

Тъкмо натам се бяха насочили и те. Джин реши, че засега ще е по-добре да не го тревожи с това.

Стигнаха до станцията за наблюдение на движението на площадката без инцидент, взеха Аким и продължиха.

— Стойте до мен — предупреди Джин двамата мъже, когато наближиха товарния отсек. — Ако трябва да стрелям, вероятно ще бъде право напред или назад и не искам да сте там.

Влязоха в командния модул зад товарния отсек. Джин беше готова за непосредствен бой. За нейна изненада отново никой не се виждаше.

— Колко извънземни ще има срещу нас? — попита Аким.

— В кораб с тази големина вероятно има тридесет до петдесет — отвърна Джин, като си спомни малкото, което знаеше за разпределението на трофтийските кораби. Мостикът трябваше да е близо до върха на командния модул, точно под пилотския команден купол. Тя отвори поредната врата…

И се оказаха на просторна мониторна пресечка.

Джин си спомни, че това е типична за трофтийските кораби конструкция. Кръгла площ, получена от пресичането на два големи коридора, със стени, покрити с екрани и дисплеи. В центъра широка спирална стълба водеше към по-горно ниво.

— Мисля, че сме където трябва — промърмори Джин. — Сега стойте зад мен и…

— Спрете, хора! — извика на квазамански безизразен механичен глас зад тях.

Джин се обърна, приклекна и бутна Аким и Доло встрани. Мълния от светлина и топлина разцепи въздуха над нея и в следващия миг нанокомпютърът й я хвърли по корем настрана. Тя се превъртя през десния си хълбок и вдигна левия си крак към трофта, който насочваше оръжието си към нея. Изпревари го с части от секундата и коридорът се освети от изстрел с бронебоен лазер.

— След мен! — извика тя на Доло и Аким и хукна нагоре по стълбите, вземайки по пет стъпала наведнъж. Горе не можеше да не са чули шума и тя трябваше да стигне там преди да са прекъснали достъпа до мостика.

Изглеждаше, че съвсем малко ще закъснее. Вече беше на последната извивка на стълбите, когато видя как дебелият брониран люк се придвижва над отвора.

Коленете й конвулсивно се присвиха, изправиха се и я хвърлиха в отчаян скок право нагоре. В последния миг ръцете й хванаха ръба на отвора…

Гумираният край на люка затисна пръстите й и тя изохка от болка.

Вися на пръсти секунда, която й се стори цяла вечност; зрението й се затъмни, умът й замръзна от съзнанието, че е напълно, абсолютно безпомощна. Спусъците на лазерите на пръстите й бяха недосегаеми, невъзможно бе и да насочи бронебойния лазер. Силата от сервосистемите… Тя натисна нагоре с обратната страна на едната си ръка, но не направи нищо — през пръстите й като удар от електрически ток премина вълна от болка…

Електрически ток!

Умът й, изглежда, отново заработи. Джин стисна зъби и стреля с мълниемета.

Нямаше начин да каже дали неориентираната мълния удари нещо, но гърмежът още ечеше в ушите й, когато натискът върху пръстите й внезапно малко намаля. Тя отново натисна нагоре и този път успя. Серводвигателите се включиха, люкът се отмести. Едновременно с това тя се издърпа силно с другата си ръка и се промуши през отвора.

Чакаха я… или по-скоро чакаха я онези, които не се бяха навели над люка в траекторията на мълнията… но беше ясно, че всъщност не са разбрали какво се е случило. Дори когато тя изскочи от люка като коркова тапа, когато стаята блесна осветена, когато кръстосан лазерен огън разсече въздуха под нея.

Бяха общо петима и всъщност изобщо не получиха възможност да коригират мерника си. Тялото на Джин достигна върха на дъгата, главата й идваше застрашително близко до тавана, левият й крак се завъртя в сърповидна крива над наклякалите трофти, бронебойният лазер стреля с убийствена точност.

Когато стъпи на дека и залитна, всичко беше свършило.

За момент тя просто стоеше и стискаше зъби, чакаше чукащата болка в пръстите да премине. Ламинираните с керамика кости бяха нечупливи, но покриващата ги кожа нямаше такава защита и тя вече посиняваше и почерняваше от масивни ожулвания.

— Добре ли си? — предпазливо попита приглушен глас зад нея.

Джин се обърна и видя Аким да подава предпазливо глава през люка.

— Да — изръмжа тя. — Побързайте. Трябва да затворим този отсек.

Аким се промуши, следван плътно от Доло.

— Какво ти е на пръстите? — попита разтревожено Доло и пристъпи към нея.

— Трофтите се опитаха да затворят капака върху тях. Няма значение. Затворете люка и го заключете!

Те се заеха да изпълнят заповедта, а тя мина покрай тлеещите тела на трофтите да хвърли бърз поглед върху контролните табла. Момент по-късно Аким застана до нея.

— Не чувам нищо, което да звучи като сигнал за тревога — тихо каза той. — Възможно ли е да не са имали време да извикат помощ?

Джин се намръщи към един от дисплеите, който показваше същата сцена, която тя и Аким бяха видели от станцията за наблюдение на движението на площадката. Не би трябвало да е възможно… но от друга страна, този кораб беше построен повече като малък транспортен, отколкото като боен. Щом в коридорите нямаше лазерни алармени системи, може би нямаше и на мостика.

— Така изглежда — съгласи се тя и посочи дисплея. — Очевидно там няма никакви признаци на паника.

— Което означава, че разполагаме с известно време — кимна Аким. — Това все пак е нещо.

— Само ако действаме бързо — каза строго Джин. — Съмнявам се, че след като разберат какво е станало, люкът ще ги задържи дълго. — В ума й се въртеше неясен, полуоформен план… и за нещастие тя нямаше да има достатъчно време да разработи предварително всички подробности. — Вие останете тук. Ще се върна веднага щом мога.

— Къде отиваш? — намръщи се Аким и я погледна с подозрение.

— Ще се опитам да попреча на плановете на Оболо Нардин. Заключете люка подир мен и не го отваряйте, докато не ви дам сигнал… три почуквания, две почуквания, четири почуквания. Запомнихте ли?

Джин се обърна към люка… и спря. Доло я гледаше някак странно.

— Какво ти е? — попита тя.

Той отвори на два пъти уста преди да може да проговори.

— Ти толкова хладнокръвно ги застреля!

Тя погледна мъртвите трофти.

— Беше самозащита, Доло Самън — озъби се Джин. — Чисто и просто нашият живот или техният.

Думите прозвучаха странно кухо в ушите й. При съвсем подобни обстоятелства дядо й някога беше унищожил само оръжията на враговете си…

— И във всеки случай — изръмжа остро тя и му обърна гръб — онзи, който провежда тази операция, се нуждае от добър урок. Те трябва да се научат, че намесата в живота на хората е твърде скъпо занимание.

После отиде до люка и го отвори. Или по-скоро се опита да го отвори. Пръстите й бяха като мъртви и Доло трябваше да й помогне.

— Можеш ли да ни кажеш какво планираш да правиш? — тихо попита той.

— Ще се опитам да пресека пътя на Оболо Нардин за бягство. — Тя замълча за момент и се ослуша. Дори в мониторната пресечка да имаше някой, той стоеше съвсем тихо. — Ще се върна колкото се може по-бързо.