Сделка за кобри

6.

Джин беше чувала да казват, че късната пролет в областта Сизра е най-приятният годишен сезон в тази част на Авентини… за патиците. Вероятно понеже през по-голямата част от тези три месеца небето над Сизра беше или плътно забулено от облаци, или от него се изливаха потоци студен дъжд.

Но този ден бе приятно изключение. Слънцето, току-що издигнало се над гъстата, заобикаляща ги от три страни гора, светеше ярко от блестящо синьото небе, имаше и няколко перести облака за разнообразие. Лекият ветрец подухваше на кратки умерени талази; беше прохладно, но не и неприятно. Ден, какъвто Джин винаги бе обичала.

И въпреки това се чувстваше абсолютно ужасно. Присвила очи срещу слънчевата светлина, Джин стискаше юмруци в стойка „мирно“, опитваше се да изглежда малко по-висока до тримата млади мъже, застанали от дясната й страна, и се мъчеше да не повърне.

— Добре, зайци, сега слушайте внимателно — изрева застаналият пред тях мъж и Джин потисна поредния напън на разбунтувалия й се стомах. Гласът на инструктора Мистра Лейн, необикновено богат на ниски тонове, малко помагаше за това. „Толкоз с моя прословут железен стомах“ — помисли си тя иронично, като си спомни предупрежденията на всички за нормалната психическа реакция след хирургическата операция „кобра“. Единственото, на което можеше да се надява, бе реакцията да е толкова краткотрайна, колкото й бяха казвали.

— Вече знаете — продължи Лейн, — че ние сме избрани за специална акция на Квазама. Затова няма да ви отегчавам с повторение на всичко това. Може би се чудите защо сме тук, а не в някой от главните центрове на Академията. Е?

Мина цяла секунда преди Джин да разбере, че Лейн им задава въпрос. Трябваха й още няколко секунди, за да разбере, че никой от колегите й курсанти не отговаря.

— Сър? — каза тя нерешително.

Нещо трепна по лицето на Лейн, но гласът му прозвуча достатъчно неутрално.

— Да, курсант Моро?

— Ние сме тук, сър, защото акцията ще е в гористите области на Квазама.

Лейн повдигна вежди и хвърли небрежен поглед зад тях.

— Защото, да… тук има гори, нали? Но доколкото си спомням, гори има и в тренировъчния център в областта Пиндарик. И така, защо не сме там, а сме тук?

Джин стисна зъби.

— Не зная, сър.

Младият мъж до нея се размърда.

— Сър?

— Да, курсант Сан?

— Сър, в тренировъчния център в Пиндарик се набляга върху обучението на новите кобри как да търсят и убиват рогати леопарди — каза Мендър Сан. — Нашата задача не включва толкова лов на рогати леопарди, колкото умение да ги избягваме и да останем живи.

— Кобрите в Пиндарик не трябва ли да се научат как да остават живи? — запита Лейн.

Джин гледаше Лейн в очите и не можеше да види дали Сан се е изчервил. Но от тона му реши, че е.

— Методите на обучение за нападение са съвсем различни от тези за отбрана, сър — каза той. — Нещо повече, те очевидно ще са различни от тези на другите курсанти, още повече че разбрах, че тази акция се предвижда да бъде тайна.

Лейн дълго гледа Сан.

— Повече или по-малко е вярно, курсант Сан. По-точно вярно е това, че акцията е тайна. Но кой казва, че обучението за нападение се различава от това за отбрана?

— Моят дядо, сър. Той е бил координатор в Академията цели двадесет години.

— Това дава ли ти право да се държиш непочтително към своя инструктор? — сряза го студено Лейн.

Този път нямаше никакво съмнение, че Сан се е изчервил.

— Не, сър — отвърна неохотно той.

— Радвам се да го чуя. — Лейн плъзна поглед по останалите. — Защото нямам намерение да отивам на Квазама, без да взема със себе си абсолютно най-добрите. Ако преценя, че някой от вас не е от най-добрите, мога да го отстраня… и не ме е грижа дали това ще стане през първия ден на вашата подготовка, или когато вече сте готови за имплантиране на нанокомпютри. Разбрахте ли всички?

Джин преглътна и усети завързания на панделка под брадичката й компютър. Ако се провалеше при обучението… ако я сметнеха за неподходяща или отстраняха по някаква друга причина… тогава нанокомпютърът, който щеше да бъде имплантиран в мозъка й, щеше да е само сянка на нанокомпютъра на истинска кобра, при това щеше да блокира всички новопридобити оръжия и да ограничи силно мощността на наличните сервоусилватели на мускулна сила. Накратко казано, тя щеше да бъде джект.

— Добре тогава — каза Лейн. — Зная, че всички с нетърпение очаквате да разберете какво могат да вършат вашите болящи ви тела. В момента не е кой знае колко. Тези компютри на вратовете ви ви дават ограничени по възможности серводвигатели и никакви оръжия. След четири дни… при добър успех… ще получите нови панделки, с които ще можете да активирате оптическите и звуковите си усилватели. После, след още четири седмици, ще можете да използвате лазерите на пръстите си, лазери плюс усилватели, звукови оръжия и мълниемети, само бронебоен лазер, бронебоен лазер плюс всичко друго — и накрая вашите предварително програмирани рефлекси. Целта е да получите най-добрия възможен шанс да се научите да използвате новите си тела, без в процеса на обучение да убиете себе си или някой друг.

— Един въпрос, сър? — плахо се обади най-отдалеченият от Джин курсант.

— Да, курсант Хариман?

— Сър, бях останал с впечатление, че нормалният период на обучение е шест до осем седмици, не четири.

— Не ви ли казаха, че това обучение няма да е нормално? — озъби се Лейн.

— Да, сър, казаха ни. Но на мен просто ми се струва… малко бързичко, това е всичко. Особено с новите оръжия, които ще бъдат внедрени в тази група.

Лейн повдигна вежди.

— Какви нови оръжия, курсант?

— Ами… бях останал с впечатлението, сър, че Съветът е одобрил използването на генератори на напрежение с малък обсег на действие във веригите на дъгометите.

— Искаш да кажеш, доколкото разбирам, за така наречените електрошокови оръжия? Добре си информиран, курсант Хариман.

— Повечето от дебатите за оръжията на кобрите бяха открити за обществеността, сър.

— Вярно. Както върви обаче, това е без значение. По простата причина, че никой от вас няма да участва в такъв експеримент. Съветът реши, че и така сте доста експериментални… — Лейн погледна Джин — и че няма нужда да ви се дават и неизпитани оръжия.

— Да, сър — каза Хариман. — Все пак това не обяснява как ще се подготвим за кобри за четири седмици вместо за шест, сър.

— Вашите способности като курсанти ли поставяш под въпрос, или моята способност като инструктор?

— Нито едното, нито другото, сър.

— Добре. Каза ли нещо преди малко, курсант Тодор?

— Сър? — Гласът на курсанта между Хариман и Сан трепна.

— Отговори на въпроса ми, курсант. Каза ли нещо на курсант Сан, докато обяснявах защо не са ви монтирали шокови оръжия?

— Нищо важно, сър.

— Повтори го.

— Аз, такова… — Тодор шумно пое дъх. — Просто си мислех, че що се отнася до допълнителните оръжия… хм, че на курсант Моро лесно може да се имплантират две оръдейни кули.

Изражението на Лейн не се промени, но на Джин й се стори, че хвърли бърз поглед към гърдите й преди да я погледне в очите.

— Курсант Моро? Някакъв коментар?

Дойде й наум истински унищожителна критика, но й се стори по-добре да не я прави. Най-малкото не тук и не сега.

— Не, сър — отвърна тя.

— Не? Добре, тогава аз имам. — Лейн огледа останалите курсанти… и внезапно лицето му стана още по-сурово. — Съвсем очевидно е, че никой от вас тримата не изгаря от желание в отделението да има жена. Вие всички чухте причините, поради които Съветът смята, че това заслужава да се опита, така че няма да ги повтарям. Но ще ви кажа следното, и то е абсолютната истина: и на мен това не ми харесва. В специалните военни части винаги са служили само мъже, още от старата команда „Алфа“ в човешкия Доминион чак до появата на кобри. Не ми харесва тази традиция да се нарушава. Особено не ми харесва идеята това да е тест, с който трябва да се изясни дали в бъдеще да се приемат жени за кобри. Всъщност дори ще ви кажа, че се надявам курсант Моро да се провали. — Лицето му стана още по-строго. — Но ако тя се провали, причината за това ще бъде лично нейна. Разбрахте ли? По-точно тя няма да се провали, защото вие или аз, или някой друг ще я пришпорва повече, отколкото трябва. Не искам никой да каже, че тестът е бил несправедлив. Ясно ли е?

Тримата измърмориха нещо неразбрано.

— Попитах ясно ли е? — озъби се Лейн.

— Тъй вярно, сър — отговориха тримата в един глас.

— Добре. — Лейн пое дълбоко дъх. — Добре. Тогава да се захващаме за работа. Виждате ли онова дърво там? — Той посочи вдясно от тях. — То е на около три километра. Имате шест минути да стигнете до него.

Пръв се затича Сан и поведе. Джасмин беше непосредствено зад него, другите двама курсанти — малко след нея. „Темпо, момиче“ предупреди се тя и се постара да остави серводвигателите на краката и да вършат по-голяма част от работата. Тропотът на краката на другите изпълваше ушите й и почти заглушаваше слабия вой във въздуха…

Внезапно звукът изщрака в съзнанието и и тя погледна нагоре, очите й зашариха по небето. Да, тъкмо се показваше над върховете на дърветата вдясно — трофтийска въздушна кола, насочена към комплекса, който служеше за техен тренировъчен център. Джин завъртя глава да потърси Лейн, но дори инструкторът да беше изненадан от появяването на колата, не го показа с нищо. „Може би някой от Директорията иска да провери как върви подготовката“ — реши тя и отново се съсредоточи върху тичането.

С огорчение установи, че докато бе гледала въздушната кола, и Тодор, и Хариман са успели да я задминат. „Няма нищо — напомни си тя и увеличи малко скоростта. — Те са загрижени повече да не останат на опашката, отколкото да поддържат темпото. Това вероятно ще ги провали.“ — Забеляза, че Тодор вече диша по-тежко, отколкото трябва — или превентилира, или не оставя на серводвигателите да поемат колкото трябва от натоварването. И в единия, и в другия случай щеше да закъса преди края.

Джин неволно стисна зъби. Не искаше да играе тактически игри като тази, най-малко срещу мъже, които на Квазама щяха да са нейни другари. Но в случая нямаше избор. Лейн беше казал съвсем ясно: нейните постижения тук на полигона щяха да определят не само дали тя може бъде пълноценна кобра, но и дали някоя друга жена някога ще има тази възможност.

Джин никога преди не се беше борила за общи каузи, но независимо дали й харесваше, или не, сега беше попаднала в такава ситуация. Без нищо на своя страна освен собствената си издръжливост и решимост.

И… може би… наследството на рода Моро. „Поддържай темпо — повтаряше си тя отново и отново в ритъма на крачките си. — Поддържай темпо…“

Когато достигнаха дървото, тя беше втора. Пред нея беше само Сан.

Когато четиримата курсанти стигнаха до дървото, легналият на седалката си до прозореца от дясната страна във въздушната кола трофт се размърда и попита:

— Човекът на второто място жена ли е? — Стържещият му писклив трофтийски глас бе почти заглушен от воя на двигателите.

Гласът на седящия до Коруин генерал-губернатор прозвуча гърлено, с нескрито неодобрение:

— Много си наблюдателен. — И хвърли поглед към Коруин.

— Това е само експеримент — добави кисело Прийсли. — Провеждан от някои елементи в нашето правителство…

— Тя е най-добрата от четиримата — каза трофтът.

Прийсли присви очи и попита:

— Защо мислиш така?

Мембраните върху горните ръце на трофта затрептяха, после отново се успокоиха.

— Тя единствена забеляза приближаването ни — обясни той. — Нейното лице показа, че чу звука и ни идентифицира като невраждебни, след което продължи да тича. Този вид бдителност предпочитано качество ли е за един боец кобра?

— Да — призна Чандлър. — Е. Във всеки случай сега, когато видя новобранците… макар и от въздуха… да отидем в специалния лагер, където е разквартируван екипът. Там ще можеш да разгледаш всички данни за Квазама и да разбереш защо смятаме, че на планетата става нещо, което трябва да изясним.

Трофтът, изглежда, обмисляше чутото.

— Сигурно не ми даваш тази информация просто така. Какво искаш срещу нея?

Чандлър пое дълбоко дъх.

— Казано накратко — транспорт. Разбира се, ние можем да откараме екипа на Квазама с наш междузвезден кораб, но още нямаме сигурен начин да ги приземим. За тази цел бихме желали да заемем трофтийска военна совалка.

— Не искаме да кацнем с междузвезден кораб — каза Прийсли. — Не само от опасност от откриване…

— Не искате кораб със звезден двигател да попадне в ръцете на квазаманците — прекъсна го първият говорител. — Засягаш моята интелигентност, губернатор Прийсли.

Прийсли млъкна и на лицето му се изписа огорчение. За момент Коруин почти го съжали. В забележката на първия говорител нямаше никаква жлъч, той просто искаше да спести време, но Прийсли отдавна не беше имал работа е този представител на демесне Тлос’кхин’фахи, за да познава поведението му. Преди да заеме поста на свръзка със световете на кобрите, първият говорител беше търговски посредник между демесните и Коруин отдавна беше забелязал, че такива трофти притежават почти свръхестествен контрол над чувствата си, което не бе изненадващо при съществуващите несигурни и често войнствени отношения между стотиците демесни в трофтийската Асамблея. Един търговец, който влиза в словесни престрелки със своите клиенти, когато е извън родното си демесне, не може дълго да се задържи, ако не притежава това качество.

— Губернатор Прийсли не искаше да те обиди, първи говорителю — каза Чандлър. Изглеждаше доволен от неудобното положение, в което бе изпаднал Прийсли. — Тактическите съображения за наемането на такъв съд за приземяване са, разбира се, очевидни. Финансовите съображения, според мен, също са очевидни.

— Вие не можете да си позволите да купите такава совалка.

Чандлър кимна.

— Точно така. Макар сега финансовото ни положение да е по-добро, отколкото преди тридесет години, когато започна цялата квазаманска каша, нашият бюджет стига само колкото да покрие разходите за издръжка на самата акция — това означава разходи за персонал, основно оборудване и специализирана подготовка. Ще ви припомня, че ние все още изплащаме последния закупен от вас междузвезден кораб. Не можем да си позволим да купим и совалка.

— Защо трябва демесне Тлос’кхин’фахи да ви заеме този съд? Ние сме далеч от Квазама и ако те излязат от своя свят, ние нямаме какво да губим.

Това означаваше, че сделката е започнала.

— Ние не искаме непременно именно демесне Тлос’кхин’фахи да осигури совалка — каза Коруин преди Чандлър да отговори. — Обаче след като сте наш главен търговски партньор, състоянието на нашата икономика представлява определен интерес за вас… и ако ние купим совалка, това ще се отрази неблагоприятно на нашата икономика, което ще рефлектира в някаква степен и върху вас.

— Демесне Балиу’чка’спми няма ли по-голямо основание да ви осигури совалка?

Чандлър хвърли поглед към Коруин.

— Вероятно — съгласи се той. — Проблемът е в това, че… демесне Балиу’чка’спми може да си направи погрешни изводи от едно такова искане.

— Намеквате за сделката, с която получихте новите светове?

— Главно — каза строго Чандлър. — Споразумението беше, в края на краищата, ние да неутрализираме квазаманската заплаха за тях. Те могат да заключат, че Квазама не е достатъчно неутрализирана… е, ние в действителност не искаме да отхлупваме капака на тази делва със змии.

Мембраните на ръцете на трофта отново потрепнаха — очевидно се мъчеше да разбере за какви змии става дума.

— Поради същите съображения ли ме докарахте тайно тук?

— Правилно си разбрал — призна Чандлър. — Да, ние не искаме нито дума от казаното да достигне до представители на друго демесне.

За момент първият говорител остана безмълвен. Въздушната кола започна бавно да завива и Коруин погледна през прозореца. Под тях, разположен в изкуствена просека, се намираше малък дърводобивен комплекс, временно зает за специалния тренировъчен курс на академия „Кобра“.

— Ще представя въпроса пред владетеля на моето демесне — каза първият говорител, докато въздушната кола се спускаше към малката площадка за кацане близо до главния вход на сградата. — Това, разбира се, ще изисква известно споразумение.

— Разбира се — съгласи се Чандлър и кимна. В гласа му прозвуча облекчение. — Ние сме готови да разгледаме всяко негово искане.

— Владетелят на моето демесне ще си спомни, че първоначалният омиротворителен план беше създаден от покойния губернатор Джони Моро — продължи трофтът. — Ако му докладвам, че тази акция се планира също от някой от рода Моро, това ще придаде по-голяма тежест на аргументите ми.

Чандлър погледна изненадано Коруин и попита:

— Защо?

— Във военните работи приемствеността се цени също така високо, както и в бизнеса — отвърна трофтът — „Твърде хладно“ — помисли си Коруин. — Възможно ли е това, генерал-губернатор Чандлър?

Чандлър пое дълбоко дъх. От израза му ясно се виждаше, че обмисля политическите последствия от връщането на Джъстин в Академията преди общественият резонанс от стрелбата по Монс да се е разсеял…

— Страхувам се, първи говорителю — каза хапливо Прийсли, — че Моро вече не участват директно в изготвянето на такива военни планове и…

— За щастие това не е проблем — прекъсна го Коруин. — Момичето, което видя преди няколко минути долу… онова, което каза, че е най-добрият курсант. Тя е Джасмин Моро, дъщеря на кобрата Джъстин Моро и внучка на губернатора Джони Моро.

Прийсли отвори уста, но Чандлър му махна с ръка да млъкне и попита:

— Това ще бъде ли достатъчно, първи говорителю?

Въздушната кола се приземи с леко подскачане.

— Да, ще бъде — отговори трофтът. — Сега ще имам удоволствието да проуча вашите данни.

Чандлър тихо въздъхна.

— Разбира се. Последвай ме.