Сделка за кобри

37.

Джин малко се изненада като се събуди и установи, че все още е жива.

За момент се вслуша, без да отваря очи. Тишина, с изключение на далечния шум от вентилационната инсталация. Никакво дишане освен нейното.

Което означаваше, че не само са я оставили жива, но е и сама.

Отвори очи и видя, че е в малка стая, може би три на четири метра, в която освен тънката постелка, на която лежеше, и малко по-дебелата възглавница за сядане нямаше нищо. В ъгъла на тавана имаше отдушник — толкова малък, че само котка можеше да се провре през него. Вратата беше метална.

Джин внимателно стана. Не чувстваше никакво замайване, само леко главоболие от натъртването на главата, когато се беше ударила в пода. „И никакъв начин да зная колко дълго съм била под въздействие на дрогата“ — помисли мрачно тя, съжалявайки, че не се беше сетила да включи хронометъра си. Отиде до вратата, допря ухо до нея и включи звуковите усилватели.

Отвън се чу слабо шумолене — може би на дрехи, — последвано от кашляне.

„Все пак имат високо мнение за мен, щом са ме заключили“ — реши тя и се почувства малко по-добре. Макар да признаваше, че предполаганата женска слабост беше в нейна полза, тя се измъчваше, когато противниците й се отнасяха пренебрежително към нея.

Които и да са тези противници.

Джин се намръщи като си спомни за последния дочут разговор. Оболо Нардин знаеше за падането на совалката… знаеше, че тя е от друг свят и че е била в семейство Самън в Милика. Шахни ли бяха разгласили тази информация? Или Мангъс бе правителствен център? Никоя от двете възможности не беше особено привлекателна.

И все пак… освен ако дрогата, която бяха духнали право в лицето й, не бе разбъркала напълно паметта й… не бяха ли в Мангъс открито разтревожени от възможността сред тях да има агент на шахни?

Което означаваше, че крият нещо от шахни. Но откъде тогава знаеха неща, за които се предполагаше че са известни само на шахни?

Възможно ли бе Мангъс да представлява някакъв елемент във вътрешната борба за власт между самите шахни? Едностранна ревностно пазена програма за търсене на начин да се нанесе удар по световете на кобрите?

Световете на кобрите. Кобри. Мангъс. Мангуста…

Боже Господи!

Тя изтръпна от ужас. Боже Господи. През цялото време да й е пред очите и да не го види. Мангуста…

Джин гневно тръсна глава. От движението почувства остро пробождане в натъртеното място. Още не бе късно да изкупи грешката си… при условие че можеше да излезе от тази стая. Тя стисна зъби, наведе се и огледа ключалката на вратата.

Веднага разбра, че първоначално стаята не е била предназначена за използване като килия. Вратата беше блокирана набързо чрез изваждане на дръжката и заваряване над дупката на метална плоча.

Тя се отдалечи от вратата и бързо, но внимателно сканира стаята. Не можа да открие скрити камери, макар че под мазилката на стените можеше да има вградени микрофони. С тях обаче можеше да се справи. Налагаше се спешно да намери нещо, с което да изкърти заварената върху ключалката плоча. Тя свали едната си обувка и огледа тока. Не беше идеално, но щеше да свърши работа. Пое дълбоко дъх, пъхна тока под края на плочата с една ръка и включи лазера на кутрето на другата.

Беше по-лесно, отколкото очакваше. Очевидно човекът, натоварен със задачата да направи невъзможно отварянето на вратата, не беше мислил да прави кариера от това и беше използвал мек припой, вместо да изгуби две минути повече за точкова заварка. Тя откърти три от краищата и разхлаби достатъчно четвъртия, за да свали плочата. Чакането да изстине беше най-неприятната част, но след няколко минути можа да долепи око и да погледне през отвора.

В ключалката видя малък лабиринт от проводници и апаратура: електронна ключалка. Знаеше дузина бързи начини за отключване на такива ключалки, като се започне от изгарянето им с дъгомет до пълното разрушаване с бронебоен лазер. За нещастие повечето бяха прекалено шумни, а последното нещо, което можеше да си позволи сега, беше да даде сигнал на охраната отвън за обявяване на тревога.

За щастие знаеше и по-фини методи. Бързо откри резето на ключовия механизъм, пъхна пръст в дупката, напипа лостчето, което блокира резето при заключване, и го избута.

Не се чу никакво щракане. Освободената врата леко се открехна навътре. Джин се изправи, обу обувката си и облиза устни. Това беше. Тя включи всепосочния си шумозаглушител, за да блокира всички възможни микрофони, хвана ръба на вратата и я отвори…

Двамата пазачи, които бяха с гръб към нея вероятно дори не разбраха, че вратата е отворена. Тя ги повали със звуковото оръжие, хвана се за касата на вратата, подаде звънтящата си от отразената звукова вълна глава в коридора и се огледа. Не се виждаше никой. От слабата светлина, проникваща от един прозорец, разбра, че вече е вечер. Беше спала цял ден… Стисна зъби и се зае със задачата да скрие изпадналите в безсъзнание стражи.

Следващата врата в коридора се оказа на малка умивалня с тоалетна. Размерите й показваха, че е предназначена за използване само от един човек. Тя пренесе стражите вътре и ги сложи по такъв начин, че след като затвори, те да подпрат вратата отвътре. Инструкторите нееднократно ги бяха предупреждавали, че продължителността на звуково предизвиканото безсъзнание е толкова индивидуална, че не може да се разчита на него, но тъй като нямаше с какво да ги завърже, не й оставаше нищо друго освен да се надява, че няма да се събудят много скоро.

После спря до прозореца в коридора. Слънцето наистина беше залязло, макар че все още изпращаше червени отблясъци над хоризонта. И което бе по-важно, гледката отвън й показваше, че все още се намира в сградата, в която я бяха докарали сутринта.

Това й даде много добра идея откъде да започне разследването…

Из сградата все още се мотаеха хора, но в относителната тишина с подпомогнатия от усилвателите слух тя чуваше ясно стъпките им и й беше съвсем лесно да избегне срещата с тях. Отне й няколко минути и няколко ненужни завоя, но накрая стигна до коридора, който водеше към натруфената врата на офиса-комуникационна-тронна зала на Оболо Нардин.

Когато я бяха довели при Оболо, пред вратата нямаше стражи. Сега също нямаше. Това означаваше, че или на самия вход има много добра електронна защита, или че стражите са зад някоя от висящите вътре завеси. Тъкмо тръгна към ъгъла да провери вратата, когато до ухото й достигна шум от стъпки и тя се дръпна назад.

Беше Радиг Нардин.

Радиг Нардин. Човекът, който я беше завел при Оболо сутринта, беше съобщил за пристигането й по интерком до вратата и някой им бе отворил да влязат. При квазаманската култура изглеждаше невероятно синът на директора на Мангъс да минава през същата процедура. Обзета от неочаквана надежда, тя превключи оптическите си усилватели и ги фокусира върху вратата.

Радиг отиде до вратата, натисна четири клавиша на една клавиатура, която тя не беше забелязала преди, и отвори.

Джин тръгна тихо по коридора към затварящата се врата още преди да й дойде наум, че промъкването в офиса на Оболо веднага след Радиг може би е ненужен, глупав риск. Но продължи да върви. Оболо вероятно имаше в офиса си идеална комуникационна система и ако въпреки това беше необходимо той и Радиг да говорят лично, може би си струваше да подслуша.

Тя спря пред вратата и набра на клавиатурата кода на Радиг. Много късно се сети, че системата може да отчита и отпечатъците на пръстите… но Оболо не си беше направил труд допълнително да я подобри и с тихо изщракване вратата се отключи.

Джин отвори само колкото да се промуши вътре, затвори вратата след себе си и се скри зад най-близката завеса. Стаята изглеждаше като в мъгла и в първия момент тя едва не се задави. После разбра, че е химически пушек, и си спомни за неестествения блясък в очите на Оболо. Вероятно гореше някоя от онези дроги за стимулиране на ума. Тя включи звуковите усилватели, свали обувките си да не вдига шум и внимателно тръгна напред.

Близко до вратата, скрити зад две завеси, имаше двама стражи. Като се ориентира по дишането им, Джин тихо ги заобиколи. Стъпките на Радиг бяха лесни за следване — и сигурно я водеха към трона от възглавници на Оболо Нардин. Изведнъж те спряха и Джин клекна зад една завеса и затаи дъх.

— Здравей, синко — каза Оболо със странно стържещ глас… звук, може би гласов еквивалент на блясъка в очите от дрогата.

— Здравей, татко — поздрави и Радиг. — Нося ти авизо за най-новата пратка. Разтоварването вече започна. Щом се стъмни и всички временни работници се приберат по стаите си, ще започне прехвърлянето на специалните компоненти в монтажната сграда.

Последва познато изщракване и жужене на магнитен диск, сложен в четящо устройство.

— Добре — изсумтя Оболо. — Започнаха ли вече работа върху втората компютърна система?

— Още я настройват — отговори Радиг. — Според тях ще бъде готова след два дни.

— Поне три — каза Оболо със спокойна увереност. — Те непрекъснато подценяват необходимото им време.

— Може би този път… — Радиг спря, защото се чу иззвъняване на телефон.

— Оболо Нардин слуша — каза Нардин. Последва нещо, което дори подсиленият слух на Джин не можа да чуе. — Специфицираният рекордер? — попита ядосано Нардин.

Още недостъпна за слуха й реч… но дори без да вижда двамата, Джин почувства напрежението зад завесата.

— Какво има? — попита нервно Радиг, когато баща му затвори.

Оболо шумно пое дъх.

— Агентът на шахни, който дойде заедно с Доло Самън, е намерил ключа към проекта „Мангуста“.

— Агент на шахни?… Сигурен ли си, че наистина е такъв?

— Ако досега имах някакви съмнения, последният му разговор с Доло Самън ги разсея. — Гласът на Оболо стана безизразен, почти скучен. — Неговите подсъзнателни реакции тази сутрин фактически бяха доказателството, което ми бе необходимо.

Радиг, изглежда, беше затруднен да го разбере.

— Казваш, че той знае? Откъде?

— Случайно го е е открил, подтикнат от Доло Самън. Той смятал, че тук се произвеждат ракети, и го прелъгал да разглоби телефонния апарат. Може би ти беше прав: трябваше веднага да изгоним този селяндур.

— Но телефонът е саморазрушаващ се…

— Да. Но нима можеш да допуснеш, че това наистина може да помогне? Разрушеното доказателство е толкова интригуващо за хора като него, колкото и неразрушеното.

Радиг изруга.

— По-добре веднага да сложим стражи на техния комплекс.

— Защо?

— Защо? — като ехо повтори Радиг. — Защото ако той занесе тази информация на началниците си…

— Не може. — Оболо беше ледено спокоен. — След като тази сутрин разкрихме кой и какъв е, Мангъс е запечатан за през нощта и всички външни телефони са прекъснати с изключение на телефона от тази сграда. Сега се успокой, синко, и ме остави да помисля.

За момент единственото, което Джин можеше да чува, беше туптенето на собственото си сърце. Бяха се сбъднали най-лошите й опасения за цялото това проникване: Доло беше в смъртна опасност. Краката й трепереха от желание да изскочи от укритието, да разсече на две с бронебойния си лазер Оболо и Радиг и заедно с Доло да се измъкнат оттук…

— Да — каза неочаквано Оболо. — Да, синко. Ще вземеш едно малко отделение… четирима мъже… и ще ги заведеш в сградата за монтаж. Следващата стъпка на агента ще бъде да се опита да намери неповреден някой от специалните компоненти и да излезе от Мангъс.

— Как ще знае…

— Видял е вратата от крайната монтажна зала тази сутрин, когато двамата със селяка са напуснали участъка под влияние на дрогата. Ще си я спомни и ще отиде право там.

— Разбирам. Да ги убием ли?

Джин неволно изви ръце в положение за стрелба. Кутрето насочено право напред, палецът върху нокътя на средния пръст.

— Не, разбира се — снизходително се засмя Оболо. — С това само ще докараме други шахни да разследват защо за такова дребно провинение е бил ликвидиран техен агент. Не, синко, докарай ги тук живи и без драскотина дори.

— Но накрая ще ги убием, нали? — почти умолително попита Радиг. — Един опитен шахни агент няма да позволи…

— Разбира се, че няма ги убием — каза спокойно Оболо. — Нищо няма да направим. Чуждоземната шпионка ще свърши тази работа вместо нас.