Сделка за кобри

15.

Първото, което Джин усети, когато дойде в съзнание, беше, че нещо космато я гъделичка по долната страна на брадичката. Второто, че, изглежда, нищо не я боли.

Тя отвори малко очи, погледна светлината, която струеше някъде отдясно, и се опита да се ориентира. Ако паметта не я лъжеше — в което не беше много сигурна, — тя бе излязла от гората на пътя към пладне. Възможно ли беше да е още следобедът на същия ден? Не, чувстваше се много отпочинала, за да е същият ден. Освен това… Тя се опита внимателно да извърти глава. Вратът й беше вдървен, но не я болеше както преди. Значи бе минал поне един ден, а може би и повече.

И през цялото време е била в безсъзнание? В естествено безсъзнание? Или е била дрогирана?

Дрогирана и разпитана?

Отдясно се чу изскърцване. Джин полека обърна глава натам. На тежък на вид стол до прозореца седеше момиче, може би седем– или осемгодишно, с отворена книга в скута.

— Здравей — каза с пресипнал глас Джин.

Момичето трепна и вдигна глава.

— Здравей — отвърна то, затвори книгата и я остави на пода до стола. — Не видях, че си се събудила. Как си?

Джин с мъка отвори пресъхналата си уста.

— Доста добре — отговори тя. Този път думите й прозвучаха малко по-добре. — Но съм гладна. Колко дълго съм спала?

— О, доста дълго… Почти пет дни. Макар че част от това време се мяташе и бълнуваше…

— Пет дни? — Джин се изненада… после се замисли за останалата част от казаното от момичето. — Бълнувала ли съм? — попита предпазливо тя. — И съм се мятала? — Надяваше се, да не е изтърсила нещо не на място. — Да не съм ударила някого?

— О, не, макар стринка да каза, че си много силна.

Джин се намръщи.

— Да, и други са ми го казвали. — После си отдъхна, че с нейната сила на кобра не е наранила никого… нито се е издала. — Някой… извинявай, как се казваш?

— Ох… прощавай. — Момичето наведе глава, вдигна дясната си ръка и докосна челото си със събраните си пръсти. — Аз съм Джизела, втората дъщеря на Намик Самън, по-малкия брат на Круин Самън.

Джин направи същия жест, наблюдавайки внимателно лицето на Джизела.

— Аз съм Джасмин — представи се тя. — Третата дъщеря на Джъстин Алвентин.

— За мен е чест — каза Джизела, стана и заобиколи леглото. — Извини ме, но стринка Иврия заръча да й съобщя, ако се събудиш.

Момичето отиде до вратата при нещо, което приличаше на интеркомен апарат, и докато установяваше връзка и съобщаваше новината, Джин бързо огледа раните си.

Беше учудващо. Раните на ръката и бузата й вече бяха покрити с розова коричка, дълбоките ожулвания на гърдите от предпазния колан бяха напълно изчезнали. Лявото й коляно и лакътят още бяха чувствителни, но дори и те бяха в по-добро състояние, отколкото беше очаквала, като имаше предвид състоянието им след катастрофата. Или раните бяха по-повърхностни, отколкото си бе мислила, или…

Да. По този въпрос нямаше съмнение. Квазаманската медицина бе така развита, както и на световете на кобрите. Може би дори по-развита.

Джизела свърши разговора и отиде до един гардероб от другата страна на вратата.

— Скоро ще дойдат — каза тя, извади една бледосиня дреха и я подаде на Джин за одобрение. — Стринка Иврия каза, че сигурно искаш да се облечеш преди да дойдат.

— Да, бих искала. — Джин кимна, отметна косматата завивка и провеси крака от леглото.

Бързо откри, че дрехата е съвсем различна от считаното за най-добро квазаманско облекло, което й бяха дали при заминаване от Авентини, но кройката беше подобна. Все пак Джин не рискува — престори се, че й е трудно с лявото рамо, и помоли Джизела да я закопчае и пристегне. За щастие нямаше големи изненади. „Което означава, че отсега нататък ще трябва да мога сама да се обличам — помисли си Джин, докато оправяше подгъва на късата роба. — Най-малкото докато не ми предложат друг модел.“ — Тя се опита да се отпусне и се заслуша да чуе идването на другите.

Не се наложи да чака дълго. След няколко минути подсиленият й слух дочу звуци от приближаване на трима души. Джин пое дълбоко дъх, обърна се… и в следващия миг вратата се отвори и се появиха две жени и един мъж.

Първата жена беше най-важна в групата — това личеше както от богатото й облекло, така и от почти царската й осанка. Джин интуитивно разбра, че тази жена е уважавана от всички в къщата и ще изисква същото и от една непозната. Втората жена беше пълна противоположност: млада и семпло облечена, с вид на човек, чиято роля е да изпълнява задълженията си незабележимо. „Прислужница — помисли си Джин. — Или робиня. А мъжът…“

Очите му бяха пленителни. Буквално. На Джин й беше потребна цяла секунда да откъсне поглед от тези тъмни магнити и да го огледа по-подробно. Беше млад — на нейна възраст, може би една или две години по-млад — но със същия величествен вид като по-възрастната жена. И със същите черти. „Роднини?“ — зачуди се тя. Напълно възможно.

По-възрастната жена спря на метър от Джин и наведе глава в лек поклон.

— От името на семейство Самън — каза тя доста хладно — те приветствам с добре дошла.

В израза й имаше нещо очаквателно… Джин импулсивно повтори научения от Джизела жест на уважение, като допря събраните си пръсти до челото си. Изглежда, свърши работа.

— Благодаря — каза тя на по-възрастната жена. — Вашето гостоприемство е за мен чест. — Словесната реакция не беше според обичая — това бързо пролича по лицата на другите. Но те изглеждаха изненадани, а не разгневени и Джин мислено кръстоса пръсти измислената от нея история да прикрие достатъчно убедително пропуските й. — Аз съм Джасмин, дъщеря на Джъстин Алвентин.

— Аз съм Иврия Самън — представи се по-възрастната жена. — Съпруга на Круин Самън и майка на неговите наследници. — Тя посочи младежа, който стоеше до нея. — Това е първият син и наследник на Круин Самън.

— Вашата гостоприемство е за мен чест — повтори Джин и отново докосна челото си с пръсти.

Доло кимна в отговор.

— Твоите обичаи и маниери показват, че не си от тази част на Квазама — продължи Иврия, втренчила в нея немигащи очи. — Къде е твоят дом, Джасмин Алвентин?

— Живяла съм на много различни места — отговори Джин. Стараеше се да говори спокойно. Това беше най-деликатната част, — ако бяха много настойчиви, лъжата й щеше да бъде разкрита. Следователно най-добрият й шанс беше да посочи половин дузина градове от западната част на Кръста, където по-голямата гъстота на населението щеше да направи издирването поне малко по-трудно. — Сегашният ми дом се намира в град Солас.

За момент си помисли, че е направила грешка — че през годините от първото посещение на Квазама от баща й в Солас може да се е случило нещо неизвестно. Суровият израз, който се появи за миг върху лицето на Иврия…

— Градски жител — отбеляза намусено Доло.

— Градски жител или не, сега тя е наша гостенка — отвърна Иврия и Джин отново започна да диша. Каквото и да имаха против градовете, поне не беше нещо, което веднага да я уличаваше като чуждоземка. — Кажи ми, Джасмин Алвентин, какво те накара да дойдеш в Милика?

— В Милика ли се намирам? — попита Джин. — Милика? Не знаех къде съм… катастрофата с колата ни… — Тя неволно потрепери, когато пред очите й неканен се появи образът на разбитата совалка.

— Къде стана това? — попита Иврия. — Къде точно на пътя от Шага?

Джин махна безпомощно с ръка.

— Всъщност не зная къде бяхме. Моите другари… брат ми Мендър и двама приятели… ловяха насекоми за изследванията си.

— Били сте на излет в гората? — попита невярващо Доло.

— Не — отговори Джин. — Мендър изследва насекомите, опитва се да изучи техните тайни и да ги използва. Колата ни е специална — може да се движи между дърветата и под горските храсти. Всъщност аз наистина бяха на излет с тях… исках да видя какво правят. — В гласа й се промъкна нотка на учудване. — Сигурна съм, че Мендър знае къде точно се случи инцидентът. Защо не питате него?

Иврия и Доло се спогледаха.

— Брат ти и приятелите ти не са тук, Джасмин Алвентин — каза Доло. — Когато брат ми те е намерил на пътя, ти си била сама.

Джин го изгледа и зяпна с надеждата, че изглежда смаяна.

— Не… но те бяха там. С мен. Ние… ние вървяхме през гората и… Мендър уби едно крисджо, което ме нападна… те трябва да са тук!

— Съжалявам — тихо каза Иврия. — Те с теб ли бяха, когато стигна до пътя?

— Разбира се, че с мен! — отговори нервно Джин. — И бяха с мен и когато ме качиха в камиона. Твоят брат ли ни е намерил, Доло? Той не ги ли е видял?

Брадата на Доло трепна.

— Джасмин Алвентин… когато Перто те е намерил, ти си била ухапана от моноте. Това предизвиква халюцинации. Брат ми не би изоставил другарите ти, ако са били някъде наблизо, повярвай ми. А и след като са те докарали тук, той е взел няколко души и се е върнал да претърсят по-основно както пътя, така и гората, по целия път до Шага.

„Достатъчно основно да намери пакетите, които скрих?“ — Стомахът на Джин се сви, после веднага се отпусна. Не, разбира се, че пакетите си бяха все още скрити. Ако някой ги беше намерил, тя щеше да се събуди в затвора със сериозна охрана… ако изобщо се събудеше.

— О, Мендър! — прошепна тя. — Но тогава… къде е той?

— Може би е още жив — успокои я Доло с неискрен оптимизъм. — Можем да изпратим още хора да го търсят.

Джин бавно поклати глава.

— Не. Пет дни… Сигурно вече е загинал…

Доло пое дълбоко дъх.

— Все пак ще изпратя още хора да търсят — каза тихо той. — Виж… ти беше много болна и мисля, че не си се възстановила напълно. Защо не вземеш една топла вана и не хапнеш нещо, а после да си починеш още няколко часа?

Джин затвори очи за миг, после каза:

— Да. Благодаря. Аз… извинете. Просто всичко е толкова ужасно…

— За нас е чест и удоволствие да ти окажем гостоприемство — каза Иврия. — Има ли някой, на когото би желала да изпратим съобщение?

Джин поклати глава.

— Не. Семейството ми… умря. Остана единствено брат ми.

— Ние скърбим заедно с теб — каза тихо Иврия, после направи знак на младата квазаманка и тя излезе напред. — Това е Ася. Тя ще ти бъде прислужничка, докато си под нашия покрив. Разпореждай се с нея както искаш.

— Благодаря. — Джин кимна. Мисълта за лична прислужничка я дразнеше — особено прислужничка, чиито маниери повече подхождаха на робиня — но отказът очевидно щеше да е подозрителен.

— Когато пожелаеш да се присъединиш към нас, кажи на Ася и тя ще ме намери — добави Доло. — Аз имам честта да те развеждам и придружавам, докато си в Милика.

— За мен това е голяма чест — отвърна Джин, опитвайки се да не обръща внимание на предупредителните аларми, които зазвъняха в мозъка й. Най-напред прислужничка, после синът на домакина неин разводач. Обикновено гостоприемство… или първите признаци на подозрение?

За през следващите два дни това едва ли беше проблем. Докато лакътят и коляното й напълно се възстановят, тя нямаше друг избор, освен да остане в Милика, а ако Самънови имаха намерение да я изследват под микроскоп, все щеше да може да го понесе.

— С нетърпение очаквам да разгледам вашата къща и селището ви — каза тя.

И за втори път състраданието, изглежда, изчезна от очите на Доло.

— Да — каза той сдържано. — Сигурен съм.