Сделка за кобри

20.

„Един час — мислеше си Доло, докато двамата с Джасмин пътуваха по виещия се горски път към Азрас. — Още един час ще бъдем заедно и след това никога няма да я видя.“

Той обаче грешеше. Пътуваха заедно значително по-малко от един час.

— Това е лудост — промълви той, когато стражът затвори тежката северна врата на село Шага и колата спря. — Тук няма нищо, което можеш да желаеш.

— Откъде знаеш? — попита Джин, суетейки се за момент преди да може да отвори вратата. — Благодаря ти за возенето, Доло Самън…

— Ще ме чуеш ли за минутка? — изръмжа той, слезе и я погледна над купето на колата. — Ти не познаваш тази част на Квазама, Джасмин Алвентин… сама го призна. Уверявам те, че Шага не е по-близко до твоя дом от Милика.

— Разбира се, че е… с десет километра — отвърна тя.

Отдавна никой не беше говорил на Доло така и за момент той сякаш онемя. Джасмин се възползва от паузата да измъкне от задната седалка малката пътна чанта, която й бе дала майката на Доло.

— Добре, чудесно — най-после успя да каже Доло, когато тя затвори вратата и преметна чантата през рамо. — Значи сега си с десет километра по-близко до Азрас. И какво печелиш от това? Особено след като тук вероятно никой няма да предложи да те закара до Азрас? Престани с тази глупост. Връщай се в колата.

Тя го погледна над покрива на колата… и отново това не беше поглед, който беше свикнал да получава от жена.

— Виж, Доло Самън — каза тихо Джин. — Има нещо, което искам да свърша… самичка… и трябва да го свърша тук. Моля те не ме питай повече. Просто ми повярвай, когато ти казвам, че колкото по-малко работа имаш с мен, толкова по-добре.

— Добре тогава — отсече той. — Щом така искаш. Довиждане. — Почувствал, че лицето му гори, той се качи в колата, включи на скорост и продължи към центъра на селото.

Но не отиде далече. За разлика от Милика, Шага беше строена хаотично, улиците на селото бяха криви и Доло не беше минал повече от сто метра, когато образът на жената в огледалото за задно виждане изчезна зад завоя. След по-малко от две минути той се върна на мястото, където я беше оставил.

Нямаше причина, поради която да е решила да остане в Шага. Това можеше да означава единствено, че онова, което цели, е замислено отдавна. Тя или беше решила да се върне в Милика по неизвестни нему причини… и също толкова неизвестни цели… или щеше да се срещне с някого тук. И двете предположения му даваха достатъчно основание да я проследи.

Но каквато и да беше целта й, тя, изглежда, не включваше центъра на селото. Той подкара предпазливо към северната порта и видя Джасмин да се отдалечава бързо, успоредно на стената. Доло намали малко, за да е достатъчно далеч зад нея. В тази част на Шага имаше малко сгради и това означаваше, че може да я следи от приемливо разстояние, но и че тя по-лесно може да го види.

Джин обаче очевидно не допускаше, че някой може да я наблюдава. Нито веднъж не погледна през рамо… И продължи да върви. Доло забеляза, че се насочва към стената.

Смяташе да се изкачи на стената и да излезе отвън? Беше смешно. Щеше да изчезне от Шага може би без никой да я види, но къде можеше да отиде? „Навън на горския път, ето къде — помисли си мрачно той — сред рогати леопарди и крисджо. На десет километра от най-близкото безопасно място.“

И все пак тя очевидно се беше насочила към стената. Доло прехапа устна и се запита дали първоначалната му оценка все пак не е права. Може би тя просто беше глуповата и лекомислена.

Джин стигна до стената, спря и се огледа. Навярно търсеше стълба. Доло се напрегна. Дали щеше да го види в колата?…

В следващия миг Джин беше на върха на стената.

Доло ахна от изненада. Боже Господи! Никакво катерене, никакво засилване и скачане… просто присви колене и се метна.

Горният край на стената беше най-малко с метър по-висок от нея.

Тя се хвана с една ръка за мрежата против рогати леопарди и със същата лекота подскочи нагоре, отклони тялото си в дъга, прелетя от другата страна и изчезна.

Доло гледаше втрещено стената.

А Джасмин се отдалечаваше!

Доло трепна, излезе от вцепенението и обърна колата към портата.

Когато излезе на пътя, тя вече не се виждаше, но гората ги обграждаше от двете страни, така че имаше само едно място, където можеше да е отишла. И тъй като вече беше отхвърлила предложението му да я закара до Азрас… Опитвайки се едновременно да следи двете страни на пътя, Доло подкара обратно към Милика.

Няколко болезнени минути се чудеше дали не е сбъркал в предположението си. С не повече от три минути преднина дори и при нарочно избраната от него малка скорост просто нямаше начин да е отишла толкова далеч. Той вече се чудеше дали да не обърне, когато я зърна на завоя отпред.

Трябваха му няколко минути експериментиране, за да намери скоростта, с която да може да я следи, без да се приближава прекалено много. Оказа се, че е толкова добра на бягане, колкото и на висок скок.

„Не я изпускай от очи — каза си мрачно той, стиснал зъби от напрежение поради непривичното каране. — С това темпо не може да продължи дълго. Само не я изпускай от очи.“

Джин обаче продължи със същото темпо, и то значително по-дълго, отколкото той допускаше за възможно. Чак когато минаха половината път обратно към Милика, тя намали малко, а после тръгна към дърветата от западната страна на пътя.

Доло бързо отби от пътя и спря. Джасмин не се обърна, само свали чантата от рамото си, пусна я зад един храст и продължи да върви…

Навътре в гората!

„Не — помисли си той. — Тя не отива в гората. Тя само прави малко отклонение, за да скрие следите си. Или…“

Докато част от мозъка му се опиташе да намери по-безопасни алтернативи, той бръкна под седалката, взе скорострелния пистолет и тихо излезе от колата. Имаше само едно нещо, което може би си заслужаваше тя да рискува и да се изложи на опасността от рогатите леопарди и крисджо.

Нейният катастрофирал кораб. Космическият кораб, чието съществуване тя беше положила толкова усилия да скрие… и който вероятно си заслужаваше да види.

Освен това — Доло беше достатъчно честен да признае — неговата гордост не му позволяваше сега да я изпусне. Той пое дълбоко дъх, стисна пистолета и влезе под зеления балдахин на гората.

Доло беше ходил много пъти в суровата квазаманска гора, но никога при такива условия. И разбра колко различно е сега. Преди той винаги беше част от дружина селски ловци, които със своите оръжия и опит го предпазваха от опасности. Сега беше самичък. Нещо повече, опитваше се да следва друго лице, без да бъде открит — задача, която изискваше много по-голяма концентрация, отколкото му харесваше.

И никой от близките му не знаеше, че е тук. Нито дори че ще отсъства няколко часа.

Ако загинеше, щеше ли някой да намери тялото му?

Няколко минути той се бори с нарастващия страх… а после неочаквано му се стори, че не е толкова важно дали той лично ще открие с какво се занимава Джасмин Алвентин. „Това е лудост — каза си той и избърса потта от челото си с разтреперана ръка. — Тя иска да вземе нещо от кораба си?… чудесно. Може да го има.“ — Каквото и да беше, то вече не си заслужаваше да рискува живота си… особено след като можеше да докара цяла група въоръжени мъже там, където бе оставила чантата си. Той провери за последен път дали тя не гледа назад и се обърна…

Ръмженето прозвуча отляво и сърцето му прескочи един удар. Рогат леопард, готов за скок.

Едно беше да видиш рогат леопард, хванат в мрежата на стената; съвсем друго — да го срещнеш свободен в гората. Доло дори не разбра, че беше вдигнал пистолета, докато той не подскочи в ръката му и в гората не проехтя изстрел. През ехото на изстрела той чу как ръмженето се превърна в рев… видя предните лапи с остри нокти да се приближават към него като две ракети…

С блясък като изпратена от Бог гръмотевица рогатият леопард бе обгърнат от светкавица и огън.

Звярът се блъсна в него, от ноздрите му излизаше воня на обгорено месо и козина. Доло залитна назад, задави се, опита се да отблъсне от раменете и гърдите си мъртвото тяло…

— Доло… наведи се!

Предупреждението не помогна. Вцепенените от ужас мускули на Доло не можаха да реагират преди в лицето му да избухне сребърносиня светлина.

Към вонята се прибави и болка.

Болка, каквато никога по-рано не беше изпитвал — нажежени игли го пробождаха и се въртяха, разкъсваха месата му. Той се чу като отдалеч, че пищи; усети, че усилията му да отблъсне звяра от себе си само правят болката още по-силна. Едното му око беше затворено от нещо, което го удари; с другото видя Джасмин да тича към него — лицето й бе като на ангел-отмъстител. Ръцете й се протегнаха… „Не — опита се да изкрещи той, — не го сваляй от мен…“

И тогава от ръцете й сякаш блесна светлина… и забитите в лицето му нокти неочаквано спряха да се движат.

— Доло! — извика Джасмин и внимателно смъкна звяра от него. — О, Господи… добре ли си?

— Аз… да, мисля, че съм добре — успя да каже той, борейки се да възстанови достойнството си пред тази жена. — Какво стана?

— Опита се да застреляш един рогат леопард — каза тя строго, докато сваляше ръцете му от изподраните му бузи, за да прегледа раните му. — Успехът не беше пълен.

Той погледна безжизнения труп на звяра.

Главата му беше откъсната! Изгорена!

— Слава на Бога! — въздъхна Доло. — Тази светкавица беше… — И млъкна, по гърба му пропълзя странно усещане. Вторият нападател… видя къде го беше захвърлила Джасмин. Мохото на рогатия леопард, разбира се. Също обгорено.

Той бавно погледна Джасмин Алвентин. Джасмин Алвентин, некултурната жена, която се беше появила отникъде… и която беше минала самичка през гората… и чиито ръце бълваха смъртоносен огън.

Накрая всичко стана ясно.

— Боже Господи! — изстена той.

И за свой вечен срам изгуби съзнание.