Сделка за кобри

3.

Тамрис Чандлър, генерал-губернаторът на световете на кобрите, беше влязъл в политиката благодарение на успешната си юридическа кариера и на заседания на Съвета и Директорията Коруин неведнъж беше забелязвал, че той, изглежда, харесва случайните възможности да си представя, че е прокурор. Същото правеше и сега… но за пръв път, изглежда, това не му доставяше удоволствие.

— Надявам се, че разбираш в каква каша се е забъркал брат ти — каза Чандлър от екрана на видеотелефона.

— Разбирам, сър — отвърна Коруин. Полагаше усилия да се сдържи. — Оспорвам обаче твърдението, че вината е на Джъстин.

Чандлър отхвърли възражението.

— Като оставим настрана мотивационния фактор, той е стрелял по невъоръжен човек.

— Който нахълта в моя кабинет и ме заплаши…

— Заплашил те е? — прекъсна го Чандлър и повдигна вежди. — Каза ли нещо, което специално се отнася до теб?

Коруин въздъхна.

— Не, сър, нищо специално. Но той говореше по адрес на кобрите, а моите пристрастия към тях са добре известни. Това технически може да не е заплаха, но всеки съдебен състав ще се съгласи, че аз имах основание да се страхувам за своята безопасност.

Чандлър го изгледа свирепо. После изкриви устни и вдигна рамене.

— Това никога няма да бъде внесено в съда, разбира се… и двамата го знаем. И, между нас казано, мисля, че този твой сценарий вероятно е правилен. Откакто ти влезе в Директорията, Прийсли те е взел на мушка и аз всъщност почти очаквах, че той ще предприеме нещо да създаде неприятности на теб и на кобрите.

Коруин стисна зъби, за да не отговори саркастично. Засягането на зле прикритото възхищение на Чандлър от Прийсли щеше да му дойде добре, но Коруин се нуждаеше от поддръжката на генерал-губернатора и не можеше да рискува.

— Значи и двамата сме съгласни, че случаят с Монс е съзнателно инсцениран — каза той вместо това. — Остава въпросът как ще погледне на него Директорията?

Чандлър отмести очи.

— Честно казано, Моро, не съм сигурен, че можем да направим нещо по въпроса — каза бавно той. — Ако можеш да докажеш… не да твърдиш, а да докажеш… че Монс се е опитал да предизвика брат ти да открие огън, и ако можеш да докажеш, че Прийсли също е участвал в инцидента, тогава ще имаме нещо, на което да се опрем. Иначе… — Той повдигна рамене. — Той има достатъчно власт, за да можем да предявим към него недоказани обвинения. Ти видя реакцията на хората по информационната мрежа срещу брат ти… ако на този етап предприемем нещо срещу Прийсли, ще ни одерат живи.

Или с други думи, генерал-губернаторът щеше да реагира на това явно домогване до власт като просто го игнорира и остави Прийсли да разиграва комедията с надежда той самият да не бъде въвлечен в нея.

— Разбирам — каза Коруин, без да се опитва да прикрие огорчението си. — Означава ли това, че ако на утрешното заседание на Директорията мога да подкрепя с доказателства твърдението си, вие ще ме подкрепите?

— Разбира се — отвърна моментално Чандлър. — Но имай предвид, че каквото и да се случи, няма да отделим много време на този инцидент. Чакат ни за разглеждане много по-важни дела.

Коруин пое дълбоко дъх. Това означаваше, че Чандлър ще направи каквото може, за да съкрати до минимум тирадата на Прийсли. „Все пак е по-добро от нищо“ — реши Коруин.

— Разбрах, сър.

— Е. Ако няма друго…

— Не, сър. Лека нощ, сър.

Екранът изгасна. Коруин се облегна на стола и протегна вдървените си от напрежение и умора мускули. Това беше положението: бе говорил с всички членове на Директорията, които имаше вероятност да привлече на своя страна за този случай. Трябваше ли да потърси подкрепа от Съвета и от по-ниско стоящите синдикали? Той погледна часовника си и с изненада установи, че минава десет. Вече беше прекалено късно да говори с някого. Нищо чудно, че Чандлър беше малко хладен.

Някакво движение привлече вниманието му и той вдигна глава. Тена Мигро поставяше чаша димящо кахве на бюрото му.

— Свърши ли за тази вечер? — попита тя.

— Не зная аз дали съм свършил, но ти трябваше да си свършила отдавна — отговори уморено Коруин. — Още преди два часа ти казах да си тръгваш.

Тя вдигна рамене.

— Имах малко работа за довършване. — И седна с обичайната си грациозност на един стол до бюрото.

— И освен това си мислила, че може да имам нужда от малко морална подкрепа, нали?

— И това, и може би малко помощ за предотвратяване на неприятни посещения — каза тя. — Но не беше необходимо.

Коруин вдигна чашата и вдиша финия аромат на кахвето.

— Името Моро отдавна е важно за Авентини — напомни й той и отпи. — Може би дори вестникарските хищници си спомнят, че семейството ми се ползва с известно уважение.

— А може би също и малко почивка? — тихо подхвърли Тена.

Коруин я погледна, погледът му се плъзна по фините й черти и стройната й фигура. Остра болка прониза сърцето му, болка, която напоследък го спохождаше все по-често. „Трябваше да се оженя — помисли си уморено той. — Трябваше да имам семейство.“

С усилие отърси тази мисъл от ума си. През всичките тези години имаше основателни причини да не създава семейство и никоя от тях не се беше променила. Участието на баща му в политиката на световете на кобрите едва не бе уморило майка му и той се беше заклел никога да не причинява такова нещо на друго човешко същество. Дори ако може да намери жена, която е готова да се примири с такъв начин на живот.

Отново се насили да отклони ума си от тази често поемана и безплодна насока на мисълта.

— Семейство Моро никога не е почивало, когато е имало да се върши работа — каза той. — Освен това аз ще почивам, когато ми свърши мандатът. Ти обаче трябва да се прибираш.

— След малко. — Тена кимна към телефона. — Как вървят разговорите?

— Почти както се очакваше. Всеки е малко несигурен каква позиция да заеме, най-малкото от гледна точка на практическата политика. Според мен засега всички ще стоят настрана и ще чакат още информация.

— И предоставят на Прийсли пълна свобода да им набие утре в главите своята версия на инцидента. — Тя тихо изръмжа. — Необичайно подходящо време за него, точно преди пленарното заседание на Директорията.

Коруин кимна.

— Да, и аз го забелязах. Както, сигурен съм, са го забелязали и другите губернатори. За нещастие това не се счита за доказателство.

— Освен ако не можеш да го използваш и да намериш липсващата връзка… — Тя млъкна и се обърна към вратата. — Чука ли някой?

Коруин се намръщи, пресегна се и включи интеркома към защитната видеокамера във външния коридор.

— Ако е вестникар… — започна застрашително Тена.

— Джин е — въздъхна Коруин, изключи камерата и освободи ключалката. Може би последната личност, която искаше да срещне в момента…

— Джин, отворено е. Влизай.

— Да изляза ли? — попита Тена, когато той изключи интеркома.

— Не — каза той. — Но все пак може би ще е по-добре, ако излезеш.

Тена се усмихна и стана.

— Разбирам. Ще изчакам, в случай че ти потрябвам. — И като го докосна по рамото, докато минаваше покрай него, тръгна към вратата.

— Чичо Коруин?

— Влизай — извика Коруин и махна с ръка на момичето… не, на младата жена, застанала на прага.

Двете жени размениха кратки поздрави на вратата.

— Седни — покани Коруин Джин и й посочи току-що освободения от Тена стол. — Как е баща ти?

— Почти както може да се очаква — каза Джин и седна. — Чичо Джошуа намина преди малко. Заприказваха се за проблемите, които родът ни е имал в миналото.

Коруин кимна.

— Да, знам как е. Много ли е потискащо за слушане?

— Доста. — Джин стисна устни.

— Не се оставяй да те разстройват. Това е един от методите, които родът Моро традиционно използва. За да си напомняме, че нещата, които вършим, са за добро.

Джин пое дълбоко дъх.

— Татко ми каза, че молбата ми за приемане в академията „Кобра“ е отхвърлена.

— И обясни ли ти защо? — попита той.

Тя поклати глава.

— Всъщност не сме го обсъждали… сега на главата му са други неща. Затова дойдох при теб.

— Да. Е… казано без заобикалки, отхвърлена си, защото си жена.

Не беше очаквал Джин да се изненада и тя наистина не се изненада.

— Знаеш, че това е противозаконно — каза тихо Джин. — Аз проучих устава на Академията, официалното заявление за целта на кобрите и дори документите на първоначалния човешки Доминион. Никъде няма нищо, което специално да забранява жените да стават кобри.

— Разбира се, че няма — въздъхна той. — Няма също и нищо, което да не допуска жени до губернаторски пост, но не може да не си забелязала, че жените губернатори са малко. Въпрос на традиция.

— Чия традиция? — възрази Джин. — Никое от тези необявени правила не е създадено в световете на кобрите. Наследили сме ги от стария човешки Доминион.

— Права си — кимна Коруин. — Но промяната на тези традиции изисква време. Не забравяй, че са минали само две поколения, откакто сме се отделили от Доминиона и от неговото влияние.

— На нас ни беше достатъчно по-малко от едно поколение, за да дадем на кобрите два гласа в Съвета — напомни му тя.

— Това е друго. Опитът на Торс Чалинър за измяна стана причина за незабавно политическо признаване на физическата сила на кобрите. Твоят случай, за нещастие, не изисква такова спешно решаване.

Джин дълго го гледа и накрая попита:

— Значи няма да се бориш в Съвета за моето приемане, така ли?

Той разпери безпомощно ръце.

— Въпросът не е до борба, Джин. Военната история с цялата си сила е срещу теб. Жените като правило не са били приемани в специалните военни части. Във всеки случай не и в правителствени военни сили — поправи се той. — Винаги е имало жени въстанички и партизанки, но според мен този аргумент няма да свърши работа нито в Съвета, нито в Академията.

— Ти обаче имаш голямо влияние. Името Моро…

— Може все още да има някакво влияние сред авентинския народ — промърмори той, — но не и сред горните ешелони. Всъщност никога не е имало… в много отношения твоят дядо беше много по-популярна личност от мен, но дори и тогава трябваше да се борим, да се бием, да се пазарим за всичко, което постигнахме.

Джин облиза устни.

— Чичо Коруин… аз трябва да вляза в Академията. Наистина трябва. Това е последният шанс на татко някой да продължи традицията на кобрите в рода. Сега повече от всякога той се нуждае от някого, на когото да се опре.

— Джин, виж… аз не зная какво значение има тази традиция за Джъстин. Всеки път, когато се раждаше една от вас… — Той спря. — Работата е там, че природата не винаги се съобразява с нашите желания. Ако той и твоята майка имаха син…

— Но нямат — прекъсна го Джин с жар, която го изненада. — Нямат син. И мама умря, а аз съм последната надежда на татко. Неговият последен шанс… не разбираш ли?

— Джин… — Коруин спря и затърси безуспешно какво да каже… и докато се колебаеше, очите му изследваха лицето на младата жена.

В чертите и в изражението й имаше много от Джъстин. Наистина много. И в поведението й също. „Колко от това — запита се той — се дължи само на гените и колко на факта, че от деветгодишна Джъстин беше нейният единствен родител?“ Мислите за Джъстин завъртяха нов калейдоскоп от образи пред съзнанието му: Джъстин току-що завършил академията „Кобра“, развълнуван от предстоящото пътуване до тогава напълно непознатия свят Квазама; по-възрастният и по-улегнал Джъстин сключва брак с Ейми Парти и разказва на Коруин и Джошуа за своя син, който един ден ще продължи традицията в семейство Моро да има кобра; Джъстин и трите му дъщери петнадесет години по-късно, на погребението на Ейми…

С усилие той върна мислите си към настоящето. Джин все още стоеше пред него и го следваше спокойно, със самоконтрол, какъвто рядко можеше да се намери сред двадесетгодишните. Едно от главните качества, които се търсеха у всички кандидати за кобри…

— Виж, Джин — въздъхна той. — Най-вероятно няма да мога да повлияя на решението на Академията. Но… но ще направя каквото мога.

Върху устните на Джин трепна едва забележима усмивка.

— Благодаря ти — каза тихо тя. — Не бих те молила, ако не беше заради татко.

Коруин я погледна в очите.

— Не, ти и тогава би ме молила — възрази той. — Не се опитвай да заблудиш един стар политик, момиче.

— Прав си — Джин се изчерви. — Аз искам да бъда кобра, чичо. Искам го повече от всичко на света.

— Зная — каза тихо той. — А сега по-добре се прибирай у вас. Кажи на баща си… просто го поздрави от мен, а пък аз ще му се обадя по този въпрос.

— Добре. Лека нощ… и ти благодаря.

— Има защо.

Тя излезе, а Коруин въздъхна: „Старият проблем за яйцето и кокошката. — И си помисли: — Кое е възникнало първо: желанието й да бъде кобра или любовта към баща й?“

А дали наистина имаше значение?

На прага отново се появи Тена и попита:

— Всичко наред ли е?

— О, разбира се — промърмори той. — Току-що обещах да се опитам да разбия каменна стена с глава, това е всичко. И как винаги успявам да се ангажирам с такива неща?

Тена се усмихна.

— Сигурно защото много обичаш роднините си.

Той се опита да я погледне свирепо, просто заради принципа, но му се стори, че за момента за това се изисква твърде голямо усилие.

— Сигурно — призна той и отвърна на усмивката й. — Хайде, махай се оттук.

— Ако си сигурен, че…

— Сигурен съм. Искам да остана няколко минутки самичък.

— Добре. До утре.

Той изчака да чуе заключването на външната врата, после с въздишка се наведе над четящото устройство и набра правителствената информационна мрежа и частната си корелационна програма. Някъде, по някакъв начин трябваше да има връзка между Барам Монс и губернатора Харпър Прийсли.

И той щеше да я намери.