Ходенето продължи по-малко от два часа… и за Джин то беше коренно различно от мъчението преди една седмица.
Не можеше да се каже доколко разликата се дължеше на намаляване на последствията от бололините, за които беше споменал Доло, и доколко на възстановяването й от раните. Разбира се, сега нямаше и толкова схватки — само един друг хищник освен крисджото си опита щастието с тях в сравнение с няколкото единични и групови атаки, които беше отбивала предния път. От друга страна, с възстановената бдителност и концентрация й беше съвсем лесно да открива потенциалната заплаха достатъчно рано, за да не може нищо да я изненада.
Но в края на краищата истинската причина нямаше значение. Тя беше превела себе си и един нетрениран цивилен безопасно през най-критичната област на Квазама… и това възстанови засегнатото й самолюбие.
— Стигнахме — каза тя и посочи смачканата совалка, когато разчистиха сплетената папрат и излязоха на мястото на катастрофата.
Доло промърмори нещо и погледна най-напред совалката, после дългата ивица опустошена гора.
— Не ти вярвах. — Той млъкна и поклати глава. — И ти си оцеляла при тази катастрофа?
— Извадих късмет — тихо каза тя.
— Бог е бил с теб — поправи я той и пое дълбоко дъх. — Прощавай, че се съмнявах в твоята история. Твоите другари…
Джин скръцна със заби.
— Вътре са. Ела.
Люкът си беше както го бе оставила, заял, отворен няколко сантиметра, и тя трябваше да запъне крак в корпуса, за да го отвори. „Това означава — помисли си мрачно тя, — че големите хищници не са ги ръфали. Дано да са ми благодарни за тази малка услуга.“ Тя пое последна глътка чист въздух, събра сили и воля и влезе.
Миризмата беше почти толкова отвратителна, колкото се страхуваше, че ще бъде. Телата изглеждаха може би малко по-зле.
— Вратата не е спряла насекомите — каза Доло зад нея. Гласът му прозвуча съвсем малко по-напрегнато; беше ясно, че диша през устата. — Има ли лопата на борда?
— Би трябвало да има поне една. Нека да проверим тук.
Почти веднага я намериха, заедно с принадлежности за авариен подслон. Беше здрава, но малка, очевидно предназначена за малка изкопна работа. Джин обаче нямаше намерение да копае много дълбоко, а допълнителната сила на нейните кобренски сервомотори компенсира неудобството от късата дръжка. След половин час близко до мястото на катастрофата бяха готови пет гроба.
Доло я чакаше до совалката. Докато тя беше копала, той бе импровизирал носилка от тръби и възглавници от седалки и беше разрязал пет използвани противоудари надувни торби за погребални чували. „Докато бяха живи, те не им помогнаха кой знае колко — помисли си мрачно тя, докато пъхаха телата в тях. — Сега могат с успех да се използват за друга цел.“
Няколко минути по-късно тя и Доло стояха един до друг пред гробовете.
— Аз… всъщност не зная погребалната служба — призна Джин отчасти пред Доло, отчасти пред телата в гробовете. — Но ако целта е да помним и да скърбим за мъртвите… ще кажа няколко думи.
След това не си спомняше какво точно беше казала или колко дълго беше говорила. Спомняше си само, че когато свърши, бузите й горяха. Мълчаливо сбогуване с всеки поред… Джин вече вдигаше лопатата, когато Доло я докосна по ръката.
— Те са били твои приятели, не мои — тихо каза той. — Но ако ми разрешиш…
Джин кимна и Доло пристъпи напред.
— В името на състрадателния и милостив Бог…
Говори само няколко минути. И въпреки това за тези няколко минути Джин дълбоко се развълнува. Макар думите да изразяваха нормална човешка реакция, в молитвата на Доло имаше нещо, което я порази като силно лично. Каквито и да бяха неговите чувства към Джин и към световете кобра изобщо, той не изпитваше никаква омраза към мъртвите й другари.
— …Ние принадлежим на Бога и към Него се връщаме. Нека душите ви намерят мир.
Молитвата свърши и за момент двамата останаха мълчаливи.
— Благодаря — тихо каза Джин.
— Мъртвите не са врагове на никого — отвърна той. — Сега само Бог може да одобри или осъди тяхната постъпка. — Той пое дълбоко дъх и колебливо погледна Джин. — Един от тях… ти нарече Мендър?
— Мендър Сан, да — кимна тя. — Един от моите най-добри другари… демон-боец.
— Наистина ли беше твой брат, както го нарече в историята, разказана пред моето семейство?
Джин облиза устни.
— Във всичко освен по кръв той беше мой брат. Може би единственият, когото някога ще имам.
— Разбирам. — Доло погледна гробовете, после слънцето. — Най-добре да тръгваме. Отсъствието ми ще бъде открито и ако започнат да търсят колата, вероятно ще намерят и твоите пакети.
Джин кимна и вдигна лопатата.
Заравянето на гробовете й отне няколко минути и когато свърши, тя върна лопатата в совалката.
— Няма смисъл да стои отвън и да ръждясва — обясни тя.
— Правилно.
Нещо в гласа му я накара да се обърне и да го погледне.
— Има ли нещо?
Той гледаше намръщен дупката от взрива в совалката.
— Сигурна ли си, че не е вътрешен взрив?
— Абсолютно — кимна тя. — Защо?
— Когато по-напред ти се изненада, че совалката не е била открита, аз заключих, че по някакъв начин причината за това е в самата совалка. Но това… — Той махна с ръка към съборените дървета. — Това не би могло да се скрие от самолетно разузнаване.
— Съгласна съм. Това е твоят свят… имаш ли някаква представа защо още никой не се е появил?
Той бавно поклати глава.
— Този район е доста настрана от редовните въздушни пътища, с което може да се обясни защо мястото не е открито случайно. Но аз не разбирам защо нашата отбрана не е издирила резултата от сполучливия си удар.
Джин пое дълбоко дъх. Дълго си беше задавала същия въпрос… и беше стигнала само до един приемлив отговор.
— Освен ако се дължи не на вашата отбрана.
Доло се намръщи.
— Кой друг би могъл да бъде?
— Не зная. Но тук стават някои странни неща, Доло. Точно затова дойдохме, за да ги изясним.
— И да промените онова, което не ви харесва? — подхвърли язвително той.
Лицето й пламна.
— Не зная. Надявам се да не е така.
Той я гледа няколко секунди.
— Аз мисля — каза най-после Доло, — че останалата част от този разговор трябва да довършим в присъствието на баща ми.
Устата на Джин пресъхна.
— Почакай минутка, Доло…
— Сега можеш да избираш между три възможности, Джасмин Моро. — Лицето на Доло отново се беше превърнало в безизразна маска, гласът му бе суров, почти студен. — Да дойдеш с мен и да приемеш решението на моето семейство какво да правим с теб. Или да откажеш да признаеш истинската си самоличност и цел на пристигане пред моя баща и веднага да си тръгнеш, в който случай до полунощ цяла Квазама ще бъде на крак да те търси.
— При условие че ще можеш да се върнеш самичък през гората — тихо каза Джин.
— При това условие, да. — На лицето на Доло трепна един мускул, но иначе то остана непроменено. — Което, разбира се, е последната ти възможност: да оставиш гората да ме убие. Или ти лично да го сториш.
Джин въздъхна с чувство на поражение.
— Ако баща ти реши да ме предаде на властите, аз няма да остана пасивна — предупреди го тя. — А ако бъда принудена да се бия, много хора ще бъдат ранени или убити. При това положение все още ли искаш да ме върнеш във вашата къща?
— Да — без колебание отвърна той.
И тогава Джин разбра, че изборът наистина е ясен. Тя можеше или да го приеме, или да го отхвърли.
— Добре — въздъхна тя. — Да тръгваме.