Сделка за кобри

46.

Няколко секунди Джин и Аким се гледаха.

— Чудех се защо тръгна с мен — каза най-после Джин. — Сега вече зная. Ти искаш звездния двигател на този кораб, нали?

— Звездния двигател? — изсумтя Аким. — Много ограничено мислиш, Джасмин Моро… или много мащабно. — Той махна със свободната си ръка към мостика, без да сваля другата с насочения към нея пистолет. — На този кораб буквално няма нищо, което ние да не можем да използваме. Звездният двигател, компютърните системи, силовите агрегати… — Той кимна към лазерите зад нея под пулта. — В твое отсъствие двамата с Доло Самън имахме достатъчно време да научим как да използваме тези ръчни оръжия. Ти беше права — те наистина са мощни. Дори само те са достатъчни, за да заслужават откуп.

Джин погледна оръжието му.

— Виждам, че оръжията са много важни за теб. Това е пистолет за изстрелване на стрелички, нали?

— Конструиран от някой си Декер Йорк от вашия народ преди тридесет години. Ние научихме много от вашето последно нашествие. От сегашното ще научим още повече. Ставай и отивай при люка.

— Защо? — попита тя, без да се помръдне от мястото си.

— Искам един от лазерите зад теб. Този кораб стои тук и твоите хора бяха достатъчно любезни да ми кажат какво да направя, за да не излети.

„Мога да го спра — помисли си тя. — Моето звуково…“

Щеше да е бавно и Аким щеше да има време да стреля. И ако отровата на стреличките бе като онази, използвана в оригиналния модел… „Добре, добре, само не се паникьосвай, момиче — каза си строго тя. — Ти все още контролираш положението.“ С едно трепване на очи нанокомпютърната й система за захващане на цели засече пистолета в ръката на Аким. И с небрежно извиване на ръце…

Остра болка прониза наранените й пръсти и тя изохка. Все забравяше за тях.

Срещу малкия ръчен пистолет й оставаше да използва само бронебойния лазер и мълниемета. Първият щеше да изпари ръката на Аким… вторият направо да го убие.

„Няма да го убия — каза си твърдо тя. — Няма.“

— Мирон Аким, послушай ме…

— Казах да отидеш до люка!

— Не! — отсече Джин. — Не, докато не ме изслушаш.

Аким пое дълбоко дъх. Джин видя пръстите му да се стягат.

— Нямам намерение да нарушавам нашето примирие, Джасмин Моро — каза той. — Ти много ни помогна и аз няма да те убия освен ако не се наложи. Но съм решил да имам този кораб.

Джин неочаквано осъзна пълното мълчание на високоговорителя. И „Капка роса“, и трофтийският командир чакаха. И слушаха.

— Мирон Аким, послушай ме — каза тя колкото можеше по-убедително. — Ти не искаш този кораб. Квазама още не е готова за него.

— А вие от Авентини сте достатъчно компетентни, за да знаете това, нали?

— Как ще го управлявате? — настоя Джин. — Ти видя как Оболо Нардин използва компютрите, които му бяха дадени… как ще попречите на някой друг да направи същото?

— Шахни ще контролират технологията. Те ще се погрижат тя да се използва правилно.

— От кого да се използва? Тогава шахни ще станат технократска олигархия… и ще дават тази нова технология на онези, на които решат. — Тя поклати глава. — Не разбираш ли, Мирон Аким, как това ще промени цялата структура на квазаманското общество? Аз видях как живеете вие тук, как градовете и селата имат своя уникален политически баланс, независим от този на съседния град или село. Вашите хора много се гордеят с това, и с основание — това е една от най-големите сили на вашето общество. Проучи вашите летописи и легенди и ще разбереш, че преди всичко поради тази причина обществото ви… е избягало от свръхцентрализираното управление на човешкия Доминион.

— В такъв случай може би е време да пораснем — каза упорито Аким. — Бихте ли искали да продължим с малките си спорове и гордост с цената на гражданска война?

— Гражданска война? — озъби се Джин — Боже Господи… страхуваш се от гражданска война, а желаеш нови оръжия?

— Оръжията ще бъдат контролирани от шахни…

— Колко дълго? Месеци? И какво според теб ще се случи, когато някое село или град се добере до едно от тези оръжия?

— Аз съм агент на шахни. Аз съм длъжен да се подчинявам на заповедите и да върша онова, което е от полза за цяла Квазама. Не е моя работа да вземам такива важни политически решения.

— Защо не? — контрира го тя. — Всъщност ти вече направи своето политическо решение. Ако за теб са от значение единствено дадените ти заповеди, защо не ме уби?

— А ако за теб е от значение единствено поддържането на Квазама беззащитна — защо ти не уби мен?

Тя въздъхна.

— Защото в края на краищата това е без значение. Независимо какво правиш ти, Квазама няма да вземе този кораб. Те ще го разрушат.

— Дори и повреден, той си заслужава.

— Не повреден — разрушен — озъби се Джин. — Те ще превърнат двигателите в малка атомна бомба и ще взривят кораба, себе си и Мангъс, ще ги превърнат в пепел, която ще разпръснат в горните слоеве на атмосферата. Ти ме чу да говоря с трофтийския командир… те се страхуват да позволят на хората на Оболо Нардин дори да погледнат техните дисплеи. А ти си въобразяваш, че ще разрешат да плениш екипажа жив и кораба непокътнат?

Един дълъг момент единственият звук беше идващото откъм люка приглушено съскане на лазерната горелка. Джин не сваляше очи от Аким, системата й все така бе хванала оръжието му… и отчиташе Доло на един метър вляво от Джин. Искаше й се да може да види лицето му, да се опита да разбере на чия страна е той в този конфликт. Но не се решаваше да отмести поглед от Аким.

— Не — каза внезапно Аким. Лицето му беше строго, очите — почти разфокусирани. Джин почти изпита съчувствие към него. Но гласът му беше твърд, нямаше никакво колебание, за което да се залови. — Моят дълг е ясен. Дори да изглежда, че няма никакви шансове за успех, аз съм длъжен да опитам. — Той пое дълбоко дъх. — Стани, Джасмин Моро, и иди до люка.

Джин бавно стана.

— Моля те да размислиш, Мирон Аким.

— Отивай до люка — повтори студено той.

Без да сваля очи от него, Джин направи крачка наляво към люка…

И изохка, когато лявото й коляно изпука.

Може би Аким беше очаквал някакъв трик. А може би просто реагира рефлекторно на неочакваното й движение. Докато залиташе, протегнала ръце към гърдите на Доло, Джин чу тихото изщракване на пистолета и острото изсвистяване на натопената в отрова стреличка. Прелетя на сантиметри от дясната й ръка. Тя почти усети оценката на ситуацията от нанокомпютъра. Почувства как той се приготви да поеме контрола на серводвигателите й и да я хвърли в отбранителна контраатака, от която Аким щеше да се превърне в пепел…

И в последния момент преди протегнатите й напред ръце да достигнат гърдите на Доло, тя сложи лявата си ръка над дясната и протегна и двете към Аким…

И лазерът на лявата й ръка стреля.

Аким отскочи, изпсува злобно, овъглените останки от пистолета му се завъртяха и паднаха на дека. Той изруга и скочи към Джин, свил пръсти като нокти на граблива птица.

Джин изчака, вече стъпила здраво на пода. И когато ръцете му се протегнаха към нея, тя замахна и го удари силно в гърдите. Ударът го спря. Джин го хвана за раменете, завъртя го и го тръшна на стола, от който току-що беше станала.

За момент той остана неподвижен — гледаше я смутен и изненадан, без да може да си поеме дъх.

— Добре — каза тя. Острата болка в пръстите й бавно преминаваше. — Хайде да се махаме оттук преди трофтите да са се ядосали и да взривят кораба.

— Джин! — попитаха от „Капка роса.“ — Какво става? Добре ли си?

— Чудесно съм — отговори тя. — Всички сме добре. Командире, прибери хората си и ще отворим мостика.

— Разбрано — отговори трофтийският преводач. — Няма да бъдете наранени.

Аким бавно се изправи и погледна Джин.

— Някой ден — каза злобно той — ние ще ви платим с лихвите за всичко, което ни сторихте.

Тя издържа погледа му, без да трепне.

— Може би. Във всеки случай сега ще имаш шанс да оцелееш, за да го направиш.

Той отиде мълчаливо при люка. Джин го последва, без да го изпуска от погледа си… и поради това със закъснение разбра, че Доло не ги следва.

— Хайде, Доло Самън — викна тя, без да се обръща. — Време е да напуснем кораба.

— Още не е — тихо отвърна той.

Тя се намръщи и се обърна.

Доло стоеше далеч от нея, притиснат към комуникационния пулт, и държеше един от завзетите от трофтите лазери.

— Какво правиш, Доло Самън? — попита смаяно тя.

— Благодарение на теб вашият свят сега е защитен от нас — каза нервно Доло. Лицето му беше бледо, но оръжието не помръдваше. — Поне засега. Но ти, Джасмин Моро, не си толкова защитена… и възмездието, за което говори Аким, може да те сполети.

— Спри! — извика Джъстин. — Ти… който и да си… ако й направиш нещо, никога няма да излезеш жив от този кораб.

— Първо трябва да ни хванете — извика Доло в микрофона. — А дотогава ние ще сме измислили какво да правим с нея.

— По дяволите! Ако ти…

Доло отстъпи настрана и стреля в комуникационния пулт.

Гласът на „Капка роса“ внезапно прекъсна… в напрегнатата тишина оглушително изтрещя шумът от падането на лазера — Доло го бе пуснал на пода.

— Доло?! — извика Джин и вдигна вежди в недоумение.

Доло я погледна и пое дълбоко дъх.

— Сега можем да тръгваме — тихо каза той. — И по-добре да побързаме. Преди, както ти каза, трофтите да са се ядосали.

— Би ли обяснил какво искаше да докажеш с това? — изсъска Аким.

Доло посочи тавана и каза само:

— Там горе е нейният баща.

Една дълга секунда двамата мъже се гледаха… после устните на Аким се разтегнаха в усмивка и той тихо изръмжа.

— Хитро. Много хитро. Или по-точно ще е, ако стане.

— Мисля, че стана — кимна Доло. — Те са сплотени, също като добро квазаманско семейство. — Той погледна Джин. — Е, хайде, Джасмин Моро. Да се махаме оттук.

Минаването по коридора беше истинско късане на нерви. Джин беше очаквала голям ескорт, та трофтите да са сигурни, че те наистина са напуснали Мангъс, но за нейна изненада и безпокойство само един трофт ги изведе от кораба и ги остави сами.

— Не ми харесва това — промърмори Аким, докато слизаха по стълбите в сега безлюдния хангар. — Хората на Оболо Нардин може би ни чакат с насочени оръжия.

— Ако хората на Оболо Нардин имат малко ум в главите, сега трябва да стоят зад стената — каза Джин. Вече наближаваха вратата към пролуката във външната стена. — Трофтите явно бързат — шумът на двигателя става все по-силен — и лично аз не бих искала да съм тук, когато стартират.

Внезапно шумът премина в рев, придружен от ултразвуков вой.

— Излитат! — извика Доло и махна назад към кораба.

Джин погледна през рамо.

„Боже мой, прав е“ — помисли си тя поразена. Командният модул се плъзгаше плавно през свития сега гумен пръстен, около гравитационните двигатели на кораба трептеше червеникава мъгла.

— Бягайте! — викна тя. — Навън, към първото укритие, което видите.

Не се нуждаеха от подканяне. Хвърлиха се към отворената врата и тичешком прекосиха малката гола площадка до стената. Дори тук вече започваше да става забележимо по-топло. Джин знаеше, че ако са близо до соплата, когато трофтите включат двигателя на пълна мощност, ще бъдат овъглени.

Стигнаха до края на стената и видяха, че няма къде да се скрият.

— Насам! — извика Аким и махна с ръка надясно. — Зад ъгъла!

Това беше най-доброто, което можеха да направят. Начело с Аким те завиха покрай стената към югоизточната точка на ромбовидната форма на Мангъс, на сто метра настрана. С всяка крачка Джин чувстваше остри пробождания в лявото коляно, но стискаше зъби и се насилваше да продължи. До себе си чуваше тежкото дишане на Доло… усещаше как се препъва…

— Доло! — Джин спря и изохка от болка, когато го хвана за ръката.

— Не! — извика задъхан той и й махна да продължи. — Бягай… остави ме…

Останалата част от протеста му беше заглушена от взрив отвъд стената. За частица от секундата Джин се поколеба, после хвана Доло през гърба и под коленете, вдигна го и затича.

Почти успя. Аким беше до ъгъла, тя и Доло бяха на пет крачки от него, когато всичко внезапно се освети от светкавици и над тях мина невероятна топлинна вълна. Доло извика. Сдържайки сълзите си, Джин запази равновесие във внезапно надигналия се ураганен вятър. Стигна до ъгъла… опита се да завие…

И изведнъж Аким протегна ръка, хвана Джин над лакътя, дръпна я заедно с Доло зад ъгъла и ги бутна на земята.

Няколко секунди Джин не можеше да проговори… но пък и никой не би могъл да я чуе. Ревът на трофтийския кораб беше оглушителен — много по-силен, отколкото беше очаквала — и сякаш продължаваше вечно. Накрая… най-сетне… започна да намалява и за няколко секунди стихна до далечен вой.

И остави зад себе си шум от пращене на огън.

— Боже Господи… запалиха Мангъс! — изръмжа Аким, скочи и изчезна зад ъгъла.

Джин се изправи и отстъпи няколко крачки от стената. Да, сводът бе осветен от пламъци под него. Доло тихо промълви нещо.

— Какво каза? — попита тя и отиде до него.

— Казах, че са глупаци. — Доло внимателно се повдигна на лакът и пое дълбоко дъх. — Ако искаха напълно да разрушат Мангъс, трябваше предварително да изградят саморазушаваща се система. Сега ще има да се чудят дали не е останало нещо, което можем да използваме. И ще ги е страх.

— Разбирам — каза намусено Джин. — Но може би този страх ще ги възпира да се върнат и да опитат отново. Странно, че така се паникьосаха. След като се отърваха от нас, имаха достатъчно време да свършат работата си както трябва.

Доло се изкикоти.

— Не, нямаха. — Той погледна към небето. — Виж.

Джин присви очи, погледна нагоре… и гърлото й се сви. Над тях бързо се спускаше нещо тъмно, обкръжено от червена мъгла.

— „Капка роса“? Но… аз им казах да не кацат тук.

— Разбира се, че им каза. И предполагам, че баща ти е имал остър спор с другите за това, след като те заплаших и после унищожих връзката ти с тях.

Джин го погледна и изведнъж разбра.

— Затова ли го направи? Да накараш „Капка роса“ по-бързо да дойде тук?

— Всъщност не по-бързо. Само по-близко.

— По-близ… — Джин млъкна. — О! Разбира се! Където и да засекат „Капка роса“, те ще изпратят хеликоптери тук. Съвсем очевидно.

Той не сваляше очи от нея.

— Нямах избор, Джин. Дори ако ти би искала да ни откараш директно в Азрас, армията пак нямаше да успее да дойде тук преди Оболо Нардин да прикрие следите си и да избяга.

— Съгласна съм — кимна Джин. — Ти наистина си много умен, както отбеляза Мирон Аким. Бих желала и аз да съм такава. — Сега „Капка роса“ вече се виждаше ясно. Джин легна по гръб, вдигна левия си крак и изпрати три изстрела с бронебойния лазер в небето. — Това ще им покаже, че съм добре — обясни тя.

Доло седна до нея.

— Аз по-скоро… надявах се, че след като това свърши, ще бъдем малко повечко заедно — каза свенливо той. — Преди да трябва да ни напуснеш.

Джин докосна ръката му.

— Аз също — каза тя и леко се изненада като разбра колко много наистина означава това за нея. — Но не мисля, че можем да си позволим да останем. Мирон Аким каза, че близко до моята совалка имало два хеликоптера „Скай Джо“. Ако съберат достатъчно данни за траекторията на „Капка роса“, след няколко минути ще са тук.

Доло кимна. „Капка роса“ се спускаше към тях. После, със сумтене, което беше полувъздишка, полустон, Доло се изправи.

— Като стана дума за Мирон Аким, по-добре да отида да го проследя. Да се уверя, че не е намерил някакво оръжие, с което да чака кораба ви.

Джин също стана, съвестта й я загложди.

— Доло… виж, аз… искам да знаеш, че всъщност аз не възнамерявах да изпълня моята част от сделката.

Той се намръщи.

— За какво говориш? Нали не мислиш, че откритият от мен начин да заловим Оболо Нардин и Мангъс няма да повиши статута на моето семейство.

— Но всичко това беше твое дело, не…

— Бих ли могъл да го направя без теб?

— Е… не, всъщност не. Но…

— Джин. — Доло сложи ръце на раменете й. — Сделката е изпълнена. Наистина.

„Капка роса“ вече беше съвсем над Мангъс.

— Добре — въздъхна Джин. — Ами… май не остава нищо друго, освен да ти кажа довиждане. Благодаря ти за всичко, Доло.

И нежно го целуна.

— Довиждане, Джин — каза той и й се усмихна. — Надявам се, че това ще позволи чичо ти да запази поста си.

Джин почти беше забравила за това.

— Ще го запази — кимна тя. — Дори за неговите врагове няма начин да представят случилото се като неуспех.

— Добре. — Той отново се усмихна, този път малко дяволито. — Тогава може би той ще може да ги придума да те пуснат отново да посетиш Квазама.

Джин се усмихна.

— Ако мога, ще дойда… обещавам. Ако не мога… някой ден ти ще полетиш в Космоса. Можеш да дойдеш да ме посетиш.

Далечният вой, който през последните няколко минути ставаше все по-силен, неочаквано се превърна в оглушителен. Джин погледна над раменете на Доло и видя, че „Капка роса“ се е приземила.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Довиждане и поздрави баща си от мен.

Петима мъже стояха приклекнали в дъга около входа на „Капка роса“… всичките кобри… но тя не им обърна внимание. През мъглата от гравитационните двигатели някой тичаше към нея. Някой, когото познаваше много добре.

— Татко! — извика Джин. — Всичко е наред… никой не стреля по мен!

В следващия миг беше в прегръдките му. Минута след това бяха на борда на „Капка роса“ на път към Космоса.