Сделка за кобри

28.

Джин знаеше, че през деня от Милика до Азрас с кола се стига за един час. През нощта, тъй като Доло караше малко по-бавно, пътуването продължи половин час по-дълго, в резултат на което пресякоха река Сомилари и влязоха в града почти в полунощ.

— Сега накъде? — попита Джин и се взря малко нервно в пустите улици. Последното нещо, което искаше, беше да изглеждат подозрителни.

— Отиваме в апартамента, който кметът Капарис ни предлага, разбира се — отвърна Доло.

— Изпрати ли ти ключа, или трябва да будим някого?

— Изпрати ми комбинацията — отвърна Доло. — В Азрас повечето съвременни домове използват цифрови ключалки. По този начин единственото, което трябва да направят обитателите, когато напуснат къщата, е да сменят комбинацията.

Което беше в основата си същото като използваната в световете на кобрите система.

— Ясно — каза Джин. Чувстваше се малко глупаво. Минаха през центъра на града, продължиха към източната част и спряха пред голяма постройка, наподобяваща къщата на Самънови в Милика. За разлика от нея обаче, тази беше разпределена на апартаменти, които, ако се съдеше по техния, не бяха значително по-големи от предоставения й от семейството на Самън двустаен апартамент. Имаше малка кухня, дневна и баня.

Единична баня.

— Нищо чудно, че хората от града негодуват срещу нас — отбеляза Доло и остави багажа в ъгъла на дневната, за да надникне в другите стаи. — В моето семейство средният работник от обслужващия персонал живее на по-голяма площ.

— Сигурно е жилище на хора от долната класа — промърмори Джин. Дойдоха й наум сто начина за разглеждане на въпроса, но нямаше смисъл да се впуска в подробности. — Виждам обаче, че има само едно легло.

Един дълъг момент той просто я гледаше… не тялото, отбеляза тя, а лицето.

— Да — отвърна най-после Доло. — Всъщност не беше необходимо да те моля.

— Толкова ли са лесни квазаманките? — попита тя без заобикалки.

Доло стисна устни.

— Понякога забравям колко си различна… Не, квазаманките не са лесни; просто са реалистки. Те знаят, че жената не се чувства добре без мъж… и като наследник на влиятелно семейство аз не съм точно онзи, на когото искат да откажат.

Тръпка на отвращение пробяга по гърба на Джин. За секунда учтивата обвивка около Доло се пропука и под нея се показа нещо далеч по-малко привлекателно. Богат, силен, разглезен… той навярно бе постигнал своето в живота още с раждането си. На Авентини този тип хора винаги израстваха в егоистични, незрели възрастни. На Квазама разпространяващото се навсякъде мъжко презрение към жените, изглежда, беше много по-лошо.

Джин отърси от ума си тази мисъл. „Това е различна култура — напомни си строго тя. — Тези допускания и екстраполации тук може би не са валидни.“ Беше видяла неговата дисциплинираност по отношение на семейния бизнес; част от това навярно се бе просмукала и в личния му живот.

Но вярно или не, тук и сега тя трябваше да формулира точно основните правила в отношенията помежду им.

— Така — каза хладно тя. — Означава ли това, че ти злоупотребяваш с властта на семейството си и използуват млади жени, които нямат никакъв избор? И още по-лошо — с намек, че някой ден можеш да се ожениш за някоя от тях? Рогатите леопарди поне са честни към жертвите си.

Очите на Доло блеснаха от гняв.

— Твоят народ не знае нищо за нас — озъби се той. — И още по-малко за мен. Аз не използвам жените като играчки. Нито правя предложения, които не възнамерявам да изпълня. Но ти би трябвало да го знаеш… иначе защо ще съм тук?

— Тогава няма никакъв проблем — тихо каза тя. — Никакъв.

Огънят в очите на Доло бавно изгасна.

— Сега ти си тази, която си играе с мен — каза тихо той. — Аз рискувам чест и положение за теб, а в отговор ти предизвикваш в мен гняв, който да прогони всички чувства.

— Това ли е причината, поради която дойде с мен? — контрира го тя. — И при първия удобен случай ми го каза? Ако приема твоите ухажвания, няма ли един ден да се питаш дали не съм те манипулирала в тази насока?

За момент Доло я гледа мълчаливо. После въздъхна.

— Може би. Но така по-добре ли е? Може би сега ти ме манипулираш посредством загадъчността си, загадъчност, която може да изчезне, ако в отношенията си с един мъж се окажеш с обикновено женско поведение.

Джин поклати глава.

— Аз не те манипулирам, Доло Самън. Ти ми помагаш по лични причини, които вече сме обсъждали. А и си достатъчно интелигентен, за да вземеш решение под влияние на хормоните си.

Той се усмихна горчиво.

— Излиза, че е въпрос на чест да стоя далеч от теб като жена. Добре си играеш игричките, Джасмин Моро.

— Това не е игричка…

— Няма значение. Резултатът е един и същ. — Той й обърна гръб, нахвърли се с ожесточение върху торбите, които бяха донесли, и започна да рови в тях. — Сега най-добре да поспиш — утре ще трябва да ставаме рано за богослужение. — Доло измъкна едно одеяло, отиде до дивана в дневната и се приготви за лягане.

„Богослужение? — зачуди се Джин. — В Милика нямаше такова нещо. В този свят само на определени места ли се провежда богослужение?“ Тя отвори уста да попита… но идеята да продължат разговора не й се стори добра.

— Разбирам — каза тя. — Лека нощ, Доло.

Той само изсумтя нещо. Джин стисна устни, обърна се, отиде в спалнята и затвори вратата.

Седя дълго на леглото. Чудеше се дали не се е държала погрешно. Наистина ли щеше да е толкова лошо, ако беше приела ухажванията му?

Да, разбира се, че щеше да бъде лошо… защото щеше да го направи от користни подбуди. Може би за да избегне спора с него или да се отблагодари на семейството му за гостоприемството, или дори цинично да си осигури сътрудничество като го обвърже емоционално.

Нейното оборудване на кобра й осигуряваше арсенал от страхотни оръжия. Тя нямаше намерение да включва в този списък и тялото си.

Надяваше се, че един ден Доло също ще го разбере.

Доло се събуди малко подир изгрев слънце. Използваха един подир друг банята и излязоха на улицата.

През деня Азрас беше поразително различен от онова, което Джин беше видяла през нощта. Подобно на градовете, които чичо й Джошуа беше видял при своето посещение на Квазама, долните части на сградите в Азрас бяха изрисувани така, че да приличат на гора. А над тази окраска блестяха от белота, грижливо поддържани, което свидетелстваше или за богат бюджет на градската управа, или за силна гражданска гордост, или и за двете.

Вниманието й обаче привлякоха най-много хората.

Бяха цяла тълпа, поне триста души, и всичките вървяха в същата посока като нея и Доло. „Всичките отиват на богослужение?“ — зачуди се Джин.

— Къде отиваме? — тихо попита тя.

— В една саджа в града — отговори Доло. — В петък всички… дори гостите на града… отиват на богослужение.

Саджа. Думата й беше позната. В следващия миг си спомни. При първата обиколка в селото Доло й беше показал саджата в Милика, но тогава тя все още се предоставяше за квазаманка и не беше посмяла да попита какво значи това. Но защо не бяха ходили на богослужение в Милика?… Ах, разбира се! Вероятно този тип богослужение се провеждаше само в определен ден от седмицата, а единствения петък в Квазама тя беше прекарала на легло.

От което веднага произтече друг проблем: тя нямаше ни най-малка представа къде я води Доло нито как трябва да се държи там.

— Доло, аз не зная нищо за вашето богослужение.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Богослужението си е богослужение.

На това имаше няколко възможни реакции. Джин избра онази, която се надяваше да е най-сигурна.

— Вярно, но на различните места то много се различава.

— Мислех, че си научила всичко за нас от посещението на баща ти тук.

По челото на Джин изби пот. Сега, сред тълпата квазаманци, едва ли беше най-подходящото време за такива подмятания.

— Неговите домакини не са му показали всичко — промърмори основателно тя. — И имаш ли нещо против да говориш по-тихо?

Той й хвърли бегъл поглед и млъкна. „Не — мислеше си мрачно тя, — още не ми е простил за нощес.“ Надяваше се засегнатото му самолюбие да се успокои преди да е извършил нещо опасно.

След няколко минути стигнаха саджата — внушителна сграда в бяло и златно, която приличаше на уголемена версия на видяната в Милика. Тя си спомни, че и на филмите саджите бяха с почти идентична конструкция. Съответствие, което, като се вземеше предвид коментарът на Доло за богослужението, означаваше, че в цяла Квазама се изповядва една религия. Означаваше ли това контролирана от държавата религия? Или просто такава, която се е наложила самостоятелно? Реши да си изясни въпроса когато и ако Доло изобщо се успокои.

Следвайки потока от хора те се изкачиха по стълбите и влязоха.

— Е? — попита Доло един час по-късно, когато излязоха от саджата. — Какво ще кажеш?

— Никога не съм изживявала такова нещо — отвърна честно Джин. — Беше… много вълнуващо.

— Или примитивно, с други думи?

Гласът му беше изпълнен с предизвикателство.

— Съвсем не — увери го тя. — Може би по-емоционално, отколкото съм свикнала, но богослужение, което не вълнува, е чисто губене на време.

— Съгласен съм — кимна Доло.

Джин забеляза, че тълпите, които се връщаха по домовете си, изглеждат по-малки, отколкото когато отиваха към саджата, и попита Доло за това.

— Повечето останаха в саджата със своите хеятси — обясни той.

— Хеятси?

— Групи от приятели и съседи, които се уговарят за бъдещото богослужение — обясни той и я погледна особено. — Няма ли подобно нещо… при вас? — И се огледа да види дали някой не го е чул.

— Е… във всеки случай не се наричат хеятси — каза тя и сериозно се замисли. Беше очевидно, че квазаманците се отнасят към своята религия много сериозно. Ако искаше да спечели отново Доло за свой съюзник, бе по-добре да намери отговор, който изтъква сходството между квазаманското и авентинско богослужение, и да сведе различията до минимум. — Но както ти сам каза, богослужението си е богослужение — продължи тя. — При нас само стилът е различен. Намерението сигурно е същото.

— Това разбирам. Искам да науча за стила.

— Стилът всъщност не е от значение… — Тя млъкна, тъй като нещо пред тях привлече вниманието й. — Доло… много ли личи, че не сме от града?

— Онези галаси пред нас ли те разтревожиха?

— Не зная какво означава тази дума — промърмори тя, — но ако имаш предвид онези младежи до стената, да, това имах предвид. Могат ли по дрехите ни да познаят, че сме от село?

— Вероятно — отвърна спокойно Доло. — Но това да не те тревожи. Те няма да ни безпокоят. — Доло замълча. — А ако се опитат, остави ги на мен. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Джин. Пулсът й се ускори. Рошавите младежи — седем души, преброи ги тя — определено гледаха нея и Доло.

И определено се отдалечаваха от стената към тротоара. Да им препречат пътя.