Сделка за кобри

25.

Джин винаги бе избягвала да прави бърза преценка на хората, но в случая с Радиг Нардин беше силно изкушена да направи изключение.

— Властен тип, нали? — промърмори тя на Доло. Двамата стояха на известно разстояние от мястото, където Нардин шумно надзираваше товаренето на метала.

— Да — съгласи се напрегнато Доло. Джин забеляза, че цялото му внимание и погледът му са насочени към Нардин.

Напрежението около тях беше толкова голямо, че изглежда, можеше да хвърли сянка. Стомахът на Джин се сви. Каквото и да ставаше тук, нещата, изглежда, се развиваха бързо. Тя се дръпна на крачка от Доло, за да има простор за маневриране в случай на нужда. Двамата шофьори и помощници на Нардин бяха… ето там. Наблизо нямаше прикритие, в случай че Нардин реши да се бие…

— Спри! — извика Доло.

Нардин се обърна почти мързеливо към тях — тъкмо бе вдигнал ръка, готов да удари един от изпотените работници на Самън. Погледът му се плъзна оценяващо по дрехите на Доло, после се върна върху лицето му.

— Нима търпиш неподчинение от страна на работниците си, господарю Самън? — викна той.

— Когато има неподчинение — отвърна спокойно Доло, — работникът ще бъде наказан. И аз съм този, който налага наказанията.

За момент двамата млади мъже впериха очи един в друг. После Нардин въздъхна, отпусна ръка, обърна гръб на Доло и се отмести от мястото на товарене.

„Случаен спор? — зачуди се Джин. — Или Нардин се държи така, за да дразни хората.“

— Успокои ли се? — тихо попита тя Доло.

— Да — отвърна той и си пое дъх. — Някои хора просто не знаят как да използват властта си толкова млади.

Джин го погледна. Дали той забелязваше иронията в думите си? Та той бе само деветнадесетгодишен.

— Радиг Нардин високо място ли заема в йерархията на Мангъс? — попита тя.

— Баща му, Оболо Нардин, е владетел.

— Значи Мангъс е семеен бизнес като вашия?

— Разбира се. — Доло явно беше изненадан, че му задава такъв въпрос.

Последните няколко контейнера бяха натоварени на камиона.

— Колко често идват от Мангъс за тези доставки? — попита тя.

Доло се замисли.

— Приблизително на всеки три седмици. Защо?

Джин кимна към камиона.

— Пътуването в контейнер е може би най-лесният начин да вляза в Мангъс.

Доло замислено смръщи чело.

— Само ако имаш достатъчно време да излезеш преди да заключат всички контейнери в някой склад.

— Заключват ли ги?

— Не зная… никога не съм бил там. Мангъс винаги изпраща свой човек да приеме доставките.

— Това нормално ли е?

— За Мангъс е нормално. Макар че ако си права за онова, което правят там, наистина има смисъл да не пускат селяни да влизат.

— Само селяни ли? Хората от града могат ли да влизат?

— Редовно — кимна Доло. — На всеки две-три седмици Мангъс вкарва работни групи за по една седмица. За прости монтажни операции, предполагам.

— Не разбирам — намръщи се Джин. — Искаш да кажеш, че взимат цялата работна сила отвън?

— Не, не цялата работна сила. Те имат постоянни работници, повечето от тях вероятно членове на рода Нардин. Предполагам, че монтажните операции възникват периодично и те предпочитат през останалото време да не поддържат постоянно работници.

— Това ми изглежда неефективно. Ами ако някои от тези работници междувременно си намерят друга работа и не са свободни, когато потрябват?

— Не зная. Но както казах, това са прости монтажни операции. Обучението на нови работници не е трудно.

Джин кимна.

— Познаваш ли лично някой, който е бил в някоя от тези работни групи?

Доло поклати глава.

— Нали ти казах, че това са само хора от града? Ние знаем за това само благодарение на връзката на баща ми с кмета на Азрас Капарис.

— Вярно… ти ми спомена за него. Той ли ви информира за онова, което става в Азрас и в другите градове?

— Донякъде. Срещу съответна цена, разбира се.

Несъмнено тази цена бе преференциалният достъп до семейната мина на Самънови.

— Останалите политически лидери на Азрас имат ли дял в тази сделка?

— Някои. — Доло вдигна малко неловко рамене. — Както всички други, и кметът Капарис има врагове.

— Хм. — Джин отново погледна високомерния Нардин и в ума й се появи един образ. Питър Тодор от времето на тяхната подготовка като кобри, видимо и нетърпеливо очакващ момента, когато Джин най-после ще се предаде и ще напусне групата. Моментът, когато той ще може да злорадства над нейното поражение. — Има ли някаква причина — внимателно попита тя, — поради която враговете на кмета Капарис да негодуват срещу Милика?

Доло се намръщи.

— Защо например?

Тя се овладя.

— Възможно ли е да им вземате повече за стоката, отколкото те смятат за справедливо?

Доло я погледна сурово.

— Ние не продаваме стоката си по-скъпо, отколкото струва — отвърна студено той. — Нашите продукти са редки и ценни метали с висока степен на чистота. Те са скъпи, независимо кой ги продава.

— Ами какво ще кажеш за семейство Ийтра? — попита Джин.

— Какво искаш да кажеш?

— Те продават дървен материал, нали? Продават ли го по-скъпо на градовете?

— Не, всъщност не — каза Доло. — Фактически по-голяма част от бизнеса с дървен материал се извършва без участието на Милика. Река Сомилари, която минава през главния район на дърводобив на север, тече директно през Азрас, така че голяма част от дървения материал се пуска по реката до местата за обработване. Ийтра всъщност се специализират в производството на някои продукти от дървесина като хартията рела… неща, които повечето търговци на едро с дървен материал не могат да правят добре. При минаването ви над гората вероятно си видяла от кораба дървета рела — ниски, с черни стебла и листа с форма на ромб.

Джин поклати глава.

— Гледах повече какво може да се крие под тях, отколкото самите дървета. Тези дървета редки ли са?

— Не толкова, но хартията, произвеждана от тяхната дървесина, е предпочитана за юридически договори и много се търси. Писането или печатането на свежа хартия от рела дава релефен отпечатък на повърхността, разбираш ли — добави той, — който се запазва. Така че ако по някакъв начин написаното бъде променено, това веднага може да бъде открито.

— Удобно — съгласи се Джин. — И скъпо, предполагам?

— Струва си парите. Защо питаш?

Тя кимна към Нардин.

— Има вид на човек, който е готов да злорадства — отвърна тя. — Чудех се дали очаква да злорадства над селата изобщо или специално над Милика.

— Е… — Доло се поколеба. — Трябва да кажа, че дори между квазаманските села нас ни считат нещо като… не точно изменници, но и не съвсем като част от цялата общност.

— Защото не сте включени в централната подземна комуникационна мрежа?

Той я погледна изненадан.

— Как… О, вярно! Научили сте за нея, когато миналия път окупирахте онова село в Източния ръкав. Да, голяма част се дължи на това. И макар че сега отвъд Голямата дъга израснаха други селища, ние бяхме едно от първите. — Той я погледна. — Всичко това част ли е от твоето разузнаване?

— Донякъде — призна Джин. — Обаче е свързано и с проблема за Мангъс.

Доло дълго мълча. Джин отмести очи от рампата и се огледа. Беше хубав ден, от югоизток духаше слаб прохладен ветрец. Звуците от работата около тях създаваха приятен фон; към шума от гласовете на работниците се прибавяха подрънкванията на вериги и стърженето на въжета от намиращия се наблизо вход на мината.

Тя почти се стресна, когато погледна на запад и видя стената. Стената и металната мрежа, издигната допълнително от селото срещу високо скачащите рогати леопарди… рогати леопарди, които нейните хора им бяха изпратили.

По предложение на собствения й дядо. По гърба й пробяга внезапна тръпка. „Какво ще си помислят Доло и Круин — чудеше се мрачно тя, — ако научат за ролята на моето семейство в стоварването на това бреме върху тях? Може би затова съм изолирана тук. Може би това е Божието отмъщение?“

— Какво ти е? — попита Доло.

Тя го погледна.

— Разбира се. Просто… си мислех за вкъщи.

Той кимна.

— Двамата с баща ми снощи се чудехме какви ли планове подготвят твоите хора, за да те върнат.

Тя потрепери притеснено.

— Едва ли планират друго освен да извършат възпоменателно богослужение. С разбитите предаватели на совалката няма начин да се свържа с нашия кораб майка. И освен това от видяното от орбита те са предположили, че всички са загинали. Затова ще се върнат на Авентини, ще жалеят за нас известно време, а след това в Директорията ще започнат да дебатират какво да правят по-нататък. Може би след няколко месеца ще се опитат да пратят друга група. А може да минат и години.

— Говориш язвително.

Джин премигна през сълзи.

— Не, не язвително. Просто… се страхувам как ще го понесе баща ми. Той толкова много искаше да бъда кобра…

— Да бъдеш какво?

— Кобра. Това е правилното име на онова, което вие наричате „демон-боец“. Той толкова много искаше аз да продължа семейната традиция… и сега ще се измъчва дали не ме е тласнал в насока, която не съм искала.

— Наистина ли? — тихо попита Доло.

Много странно, но Джин не се възмути от въпроса.

— Не, той не ме е тласнал. Аз много го обичам, Доло, и може би точно от обич исках да стана кобра. Но, не… аз исках това толкова, колкото и той.

Доло леко изсумтя.

— Жена-боец. Изглежда почти несъвместимо.

— Само във вашата история. Във всички наши светове кобрите са повече цивилни мироподдържащи служители, отколкото бойци.

— Почти каквито бяха мохите за нас — отбеляза Доло.

Джин се замисли, после призна:

— Интересна аналогия.

Той изсумтя, а може би се изкиска.

— Помисли си каква мироподдържаща сила можем да имаме, ако комбинираме двете.

— Кобри и мохи? — Тя поклати глава. — Няма начин. Всъщност понякога съм си мислила, че точно тази възможност най-много е изплашила нашите лидери: идеята, че вашите мохи могат да се разпространят на Авентини и да имаме кобри, управлявани от чуждеземни умове.

— Но ако ги направите по-малко опасни…

— Мохите имат свои собствени приоритети и цели — напомни му Джин. — Страх ме е да си помисля какво биха могли да направят.

— Може би си права — въздъхна Доло. — И все пак…

— Господарю Самън? — извика един глас зад тях. Обърнаха се и Джин видя шофьора на Доло да им маха от вратата на бизнес-центъра на мината. — Търсят те. Било важно.

Доло кимна и се затича да се обади. Джин погледна към Нардин. Мангъс. Мангуста. Самото име показваше, че всички нейни приказки за война между града и селото са неверни. Комплекс с името „Мангуста“ можеше да има само една цел и тя бе извън Квазама. Една мисъл я загложди: трябваше ли да остави Доло и баща му да вярват, че Мангъс готви заговор срещу селата? Особено след като те можеха да оттеглят поддръжката си от нея, ако научат истината?

— Джасмин Алвентин!

Тя се стресна и се обърна. Доло енергично й махаше от колата. Шофьорът също вече беше седнал зад волана. Сърцето й подскочи и Джин затича към тях.

— Какво има? — попита тя, отвори дясната врата и седна на седалката до Доло.

— Един от нашите хора е видял камион на семейство Телек да влиза през южната врата — отговори Доло. Беше видимо напрегнат. — В каросерията му имало нещо като дънер, завит с някакъв плат, така че да не се вижда.

Джин се намръщи.

— Необичайно дърво, което не желаят никой да види?

— Така мисли нашият съгледвач. Но си помислих, че може да е нещо друго с такава форма, което те още повече желаят да скрият.

Устата на Джин пресъхна. Ракета?

— Това е… лудост — успя да промълви тя. — Откъде може да са взели ракета?

Доло погледна към шофьора.

— Каквото и да е, искам да го видя.

Шофьорът тръгна по пътя спица, стигна до малкия пръстен и продължи в посока обратна на часовниковата стрелка.

— Най-простият маршрут е да хванем директно по пътя от южната врата до Малкия пръстен — промърмори Доло. — Но в този случай… предполагам, че ще завият по големия пръстен, ще стигнат до секцията на Ийтра, а после ще слязат по пътя до къщата. Какво ще кажеш, Уейлър?

— Прав сте, господарю Доло — кимна шофьорът. — Да обърна ли и да видим дали можем да ги настигнем?

— Обърни.

Шофирайки умело през тълпите пешеходци, Уейлър зави през Вътрешния зелен пояс, пресече пътя от южната врата и продължи към голямата къща, която Доло беше посочил преди няколко дни като дом на семейство Ийтра. Точно пред нея се отклоняваше под ъгъл друг път спица и Уейлър зави по него. Докато се отдалечаваха, Джин погледна към къщата… и видя стражите в ливреи на външните входове…

— Ето го — каза Доло и посочи един камион, който идваше срещу тях. Джин включи оптическите си усилватели да огледа тримата души в кабината. Всичките изглеждаха странно напрегнати, но никой нямаше вид на особено подозрителен към приближаващата ги кола. Минута по-късно двата автомобила се разминаха и Доло и Джин се спогледаха.

От каросерията на камиона наистина стърчеше нещо неприятно цилиндрично. И наистина беше завито с някакъв бял плат.

— Обърни и го последвай — заповяда Доло на Уейлър. — Е, Джасмин Алвентин?

Джин стисна устни, опитвайки се да оцени дължината и диаметъра на предмета.

— Много е голямо, ако е онова, което мислим, че е — каза тя. — При това го превозват много открито.

— Точно така — съгласи се Доло. — Да не говорим, че след като редовно извозват трупи, биха могли да докарат такова нещо, без изобщо да се вижда. Смяташ, че е дърво ли?

Джин прехапа устна. Може би беше възможно дори през плата да открие нещо.

— Нека да опитам нещо — каза тя, подаде глава от прозореца и включи оптическия усилвател за инфрачервена светлина.

Отражателно-радиационният профил на предмета беше ясен и категоричен — въпреки фоновия шум от камиона и паважа нямаше място за две мнения.

— Метал — каза тя.

Доло кимна и се навъси.

— Сигурен съм че разбираш какво означава това. Семейство Ийтра е сключило сделка с Мангъс.

— Или я е откраднало. Което може да създаде неприятности на цялото село.

— Неприятности от агенти, които я търсят да си я върнат! — изсъска Доло.

„Или просто да отмъстят“ — помисли си Джин. Но нямаше смисъл да тревожи Доло и с това.

— Главно — отговори тя. — От друга страна, сега имаме възможност да съберем малко информация, без да се налага да ходим чак в Мангъс.

Той я погледна.

— Сериозно ли говориш? Не можем да влезем в къщата на Ийтра.

— Не съм си й помисляла — отвърна категорично тя. — Затова трябва да действам тук, и то сега.

Той възрази нещо, но Джин беше прекалено заета, за да му обърне внимание. Имаше поне дузина начини да унищожи един камион, но всички те моментално щяха да я разкрият като демон-боец. Отдясно покрай улицата се простираше друг пазар на Милика, препълнен с потенциални свидетели на всичко, което би се опитала да направи.

Потенциални свидетели… но също и потенциална възможност за отвличане на вниманието.

— По-бързо — заповяда тя на шофьора. — След минута искам да го задминем.

— Господарю Доло? — попита той.

— Изпълнявай — отвърна Доло. — Какво си намислила, Джин?

— Когато минем покрай камиона, ще скоча в него — отвърна тя, свали стъклото и загледа пазарните павилиони напред. Там някъде трябваше да намери онова, което търсеше…

Да… вдясно до улицата на петдесет метра напред шестима купувачи оживено разговаряха с продавач на храна и напитки… четирима бяха с мохи на раменете.

— По-бързо! — заповяда тя на Уейлър. — Доло Самън, ще те срещна при къщата. — Вече доближаваха камиона. Джин активира системата за търсене и захващане и се прицели в три от мохите. Знаеше, че даже и на дневна светлина е рисковано да стреля дори с маломощните лазери на кутретата си. Но не можеше да направи нищо освен да кръстоса мислено пръсти и да се моли никой да не я забележи. Сега бяха точно зад камиона и Уейлър вече беше започнал да го изпреварва… и когато минаха покрай павилиона за храна, Джин стреля три пъти.

Стана точно както беше предполагала. Крясъците на птиците разцепиха въздуха като три сирени, следвани непосредствено от рева на трима души. Опърлените мохи яростно връхлитаха от въздуха и всички побягнаха да търсят убежище от неочаквано освирепелите птици. И когато цялата тази суматоха остана зад нея, Джин отвори вратата. За миг се задържа на стъпалото, за да запази равновесие, после затвори вратата и се хвърли напред. Координацията й беше идеална: Уейлър тъкмо изпреварваше и нейната страна на колата беше в мъртвия ъгъл на огледалото за обратно виждане на камиона. Тя скочи, хвана се за една от отворените задни врати, издърпа се нагоре и се настани на сянка в каросерията.

Пое дълбоко дъх. Нямаше никакво време. След пет минути или дори по-малко камионът щеше да стигне до къщата на Ийтра и ако дотогава не слезеше, вероятно щеше да трябва да си пробива път със стрелба. Тя коленичи до цилиндъра, разкъса белия плат… и замръзна.

Платът не беше обикновено платно. Беше лек и плътен, завързан за цилиндъра с въжета.

Парашут.

Цилиндърът под него беше гладък и бял, с черни следи от обгаряне по повърхността. Следи, които не можеха да скрият надписа върху свободно закрепения панел за достъп:

„Божичко! — помисли си тя и изтръпна. — Семейство Ийтра нито са купили, нито са откраднали ракета. Те са намерили нещо много по-лошо: прощален подарък от «Южен кръст».“ Подарък за нея!