Сделка за кобри

2.

Кари Моро се отпусна на шезлонга и измъчено проплака:

— Ау, Джин. Пак ли?

Джасмин Моро — „Джин“ за баща си и майка си и всеки друг, когото можеше да убеди да я нарича така — погледна по-младата си братовчедка с израз на търпение, нежност и непоклатима твърдост.

— Пак — отвърна категорично тя. — Искаш ли да изкараш този изпит, или не?

Кари въздъхна театрално.

— Ох, добре. Тиранин. Миск’рхе’ха солф оуп’смийф, пиърс’ий’картох…

— Произнася се „кхартох“ — прекъсна я Джин. — Звук „кх“, не „к“. И началното „п“ в „пиърс’ий’картох“ е експлозивно. — Тя пак показа.

— Не чувам никаква разлика — промърмори Кари. — Обзалагам се, че госпожа Халвърсън също няма да я чуе.

— Може би — съгласи се Джин. — Но ако изобщо имаш намерение някога да използваш този език с трофти, по-добре се научи да го говориш правилно.

— А кой казва, че имам намерение да го използвам с трофти? — измърмори Кари. — Всички трофти, които ще срещна, ще говорят англик1.

— Не се знае — поклати глава Джин. — Търговците и представителите на трофтите в световете ще говорят англик, разбира се. Но кой казва, че вятърът няма да те отвее нанякъде в Космоса самичка с трофти, които като теб са гледали през пръсти на уроците по чужди езици?

При този аргумент братовчедката й изсумтя възмутено.

— Това се отнася за теб, не за мен. Ти ще станеш кобра и ще излетиш в Космоса, не аз. На теб ще ти трябва трофтийски език, и квазамански, и прочие.

В гърлото на Джин се надигна буца. От всичките й роднини единствено Кари беше истински ентусиазирана от нейните амбиции да стане кобра… и единствено тя смяташе, че Джин непременно трябва да ги реализира. По последното дори бащата на Джин имаше съмнения. Джин си спомняше времето, когато само дългите тайни разговори с Кари поддържаха тези й надежди и мечти…

В следващия момент се сети, че братовчедка й умишлено сменя темата.

— Няма значение какво ще ми трябва на мен — озъби се привидно раздразнена Джин. — В момента ти си тази, която трябва да знае материала, защото утре ти ще се явиш на изпит, не аз. Хайде пак… и запомни това „п“. Произнасяш го неправилно и ако го чуе някой трофт, или ще падне от смях, или ще те извика на дуел.

— Защо? Да не би както го произнасям да означава нещо неприлично? — попита любопитно Кари.

— Няма значение — отговори Джин. Всъщност грешката беше безобидна, но тя нямаше намерение да го казва на братовчедка си. Джин си спомняше как преди три години самата тя, тогава седемнадесетгодишна, при най-малката грешка беше готова да повтори целия текст, който Кари очевидно считаше за смъртно тъп. — Хайде пак — подкани я тя. — Отначало.

Кари пое дълбоко дъх и започна:

— Миск’рхе…

В стаята прозвуча телефонен звън.

— Аз ще вдигна — каза Кари с видимо облекчение, скочи от стола и се втурна към апарата. — Ало?… О, здравей, Фей. Джин, сестра ти.

Джин стана и тръгна към Кари. На екрана на три крачки от телефона неочаквано се появи лицето на Фей.

— Какво се е случило? — бързо попита Джин.

— Току-що се обади Тена Мигро от офиса на чичо Коруин — каза мрачно Фей. — Преди няколко минути е станал ужасен инцидент и татко е стрелял по някого.

Кари зина от изненада.

— Какво е направил? — попита Джин. — Убил ли го е?

— Още не се знае. Човекът е откаран в болница. Татко и чичо Коруин също са там сега. Тена каза, че ще ни се обади, когато научи нещо повече.

Джин облиза неочаквано изсъхналите си устни.

— В коя болница са?

Фей поклати глава.

— Тя изрично настоя да не ходим в болницата. Чичо Коруин й казал, че не иска никой да отива, докато станалото не се изясни.

Джин изскърца със зъби. Разбираше го, но не беше длъжна да го хареса.

— Каза ли как е татко? Съобщи ли подробности?

Фей вдигна притеснено рамене.

— Бил доста разстроен, но се владеел. Нищо друго не каза.

Дори през сюрреалистичната вцепененост Джин почувства как в ума й трепва гордост. Разбира се, че баща й ще се владее. Една кобра, оцеляла в две квазамански акции, не може да излезе от равновесие от такова нещо. Освен това тя бе готова да се обзаложи, че каквото и да се е случило, вината е на другия човек.

— Говори ли вече с Гуина?

Фей поклати глава.

— Искам да науча повече подробности преди да говоря с нея. Тя и без това е доста ангажирана, а не искам без нужда да остави всичко и да долети.

— По-добре я остави сама да реши дали е нужно — посъветва я Джин. — Винаги могат да пренасрочат защитата на дисертацията й, а тя много ще се засегне, ако научи за станалото от информационната мрежа. Като стана дума за мрежата, има ли нещо по нея?

— Толкова рано? Не би трябвало да има. Във всеки случай исках да знаеш какво се е случило и да проверя дали ще си у дома, когато татко се върне.

— Да. — Джин кимна. — Веднага се прибирам.

— Добре. Доскоро. — Изображението на Фей изчезна от екрана.

Кари шумно си пое дъх и каза:

— По-добре да извикам мама и тате. Те ще искат да научат за това.

— Тена вероятно вече им е съобщила — отвърна Джин, втренчила поглед в празния екран на видеофона. Нещо човъркаше мозъка й, някакво предчувствие… Тя се пресегна и набра номера на главната обществена информационна мрежа в Капитолия. Последва командата: Търсене: собствено име: Моро, Джъстин.

— Какво правиш? — попита Кари. — Фей каза, че още няма нищо.

Джин стисна зъби.

— Фей греши. Погледни.

На ниската сграда без прозорци в дъното на улицата нямаше никаква указателна табелка. Не че такава табелка би променила нещо — една малка табелка до вратата с надпис, че сградата е мемориален център на Кенет Макдоналд, нямаше да говори много на средния гражданин на Капитолия.

За кобрите от града името означаваше много. Както и самата сграда.

Вратата беше заключена, но Джин знаеше кода. Докато минаваше покрай залетите в мека светлина заведения в центъра на града, бе забелязала, че са почти празни. Виждаха се сравнително малко кобри, седнали на групи по двама-трима. Откакто Прийсли и неговите джекти бяха започнали да злословят по така наречения от тях „кобренски елитаризъм“, тяхното присъствие намаляваше. Като гледаше празните столове и маси, Джин мислено се върна към детските си години, към къщата, където беше живяла с баща си и с другите кобри — истинските герои от световете на кобрите.

Сега тези хора избягваха центъра, страхуваха се като се събират да не наливат масло в огъня на Прийсли. „Само това е достатъчно — мислеше ожесточено Джин — да пожелая джектите да се удавят в собствената си слюнка.“

Баща й беше там, където очакваше да го намери: на долния етаж, самичък, в голямата зала за тренировки, наричана от кобрите „Опасната стая“.

Джин остана няколко минути над него в галерията за зрители, гледаше и си спомняше. Управляваните от компютри роботи-цели не бяха особено интелигентни, но бяха бързи и многобройни. Като дете Джин винаги беше мислила, че техните маломощни лазери са опасни. Тя и сега си спомняше ужаса, който изпитваше, когато наблюдаваше оттук как баща й се изправя срещу тях. Фактически, както разбра години по-късно, лазерите на роботите бяха опасни само за гордостта на кобрите, но знанието за това не можеше да потисне притока на адреналин, когато гледаше как баща й се бие с тях.

Всъщност това не беше точно бой. Във всеки момент Джъстин беше изправен срещу четири до седем робота и всички стреляха срещу него с трасиращи лъчи, често обръщайки малко внимание на собствената си безопасност. Укритията в Опасната стая нарочно бяха сведени до минимум и не оставяха на кобрата никаква друга възможност, освен непрекъснато да се движи, ако иска да оцелее.

И Джъстин непрекъснато се движеше. Великолепно, според пристрастното мнение на Джин. Като използваше всички възможни прикрития той скачаше из стаята с помощта на управляваните от компютър серводвигатели и кутретата на двете му ръце почти непрекъснато бълваха лазерни лъчи. Прозорците на галерията за наблюдатели дрънчаха от изстрелите на звуковите му оръжия, а веднъж бронебойният лазер от петата на левия му крак изстреля блестящо копие към ниската защитна стена, зад която се бе скрил един упорит враг. Джин усети, че скърца със зъби и е стиснала юмруци — беше приклекнала, готова да се хвърли на помощ. „Някой ден — неочаквано й мина през ума — там може да съм аз. Ще бъда аз.“

Най-после неравностойният бой свърши и Джин с изненада установи, че го е наблюдавала по-малко от пет минути. Пое си дълбоко дъх, издуха капчицата пот от върха на носа си и почука на прозореца.

Под нея баща й погледна нагоре, видя я и на лицето му се изписа изненада.

„Мога ли да сляза долу?“ — попита тя с жест.

„Разбира се — отвърна й по същия начин той. — През главната врата.“

Джин слезе по стълбите. Когато отвори вратата, той вече беше увил една кърпа на врата си и попиваше потта от лицето си.

— Здравей, Джин — поздрави я той и я прегърна. Лицето му бе съвсем безизразно, каквото бе винаги, когато се опитваше да прикрие някое силно чувство. — Какво има?

— Тена ми се обади преди час и ми каза, че си напуснал болницата и си тръгнал за вкъщи — обясни тя. — И понеже не се прибра, реших да дойда да те намеря.

Той се намръщи.

— Надявам се, че не си обиколила цяла Капитолия да ме търсиш.

— Разбира се, че не съм. Къде другаде би могъл да бъдеш?

— На посещение в моето минало. — Той огледа стаята.

— На разтоварване от напрежението — поправи го тя. — Хайде, татко… познавам те достатъчно добре.

Той й се усмихна измъчено. Маската падна от лицето му и разкри скритата зад нея болка.

— Наистина ме познаваш достатъчно добре, Джасмин — тихо каза той. — Винаги си ме познавала.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Голяма неприятност, нали?

Той кимна.

— Да. Как го понесохте ти и сестрите ти?

— О, справихме се. Въпросът е как ти го понасяш?

Той вдигна рамене.

— Както може да се очаква. По-добре след това. — Той махна с ръка към Опасната стая. — Какво ви каза Тена?

— Само съкратена версия. Какво точно се случи, татко?

За минута очите му се задържаха върху нейните, после той огледа стаята.

— Най-глупавото нещо, което можеш да си представиш — въздъхна той. — От моя страна, искам да кажа. Онзи човек… Барам Монс, в болницата го идентифицираха… нахлу в стаята, започна да крещи и да псува… главно по адрес на кобрите. Опитах се да го зашеметя, но той се движеше, а аз се обърнах прекалено бавно и не можах да насоча точно звуковото оръжие. — Поклати глава. — А после той бръкна в джоба си и реших, че ще извади пистолет. Беше много късно да му попреча физически… затова използвах лазерите.

През една врата влезе сервизен робот и се зае да изнася една от „мъртвите“ цели.

— И той не е имал пистолет — осмели се да каже Джин.

— Точно така — потвърди Джъстин. В гласа му прозвуча тъжна нотка. — Нито пистолет, нито спрей, нито дори джобно ножче. Просто един безвреден, невъоръжен, ексцентричен човек. И аз го застрелях.

Джин гледаше сервизния робот. После попита:

— Дали не е било инсценировка?

С крайчеца на окото си видя, че баща й се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Дали Монс не се е опитал да предизвика теб или чичо Коруин да го нападнете? Да ви компрометира? — Тя го погледна. — Не зная дали вече си гледал информационната мрежа, но в момента, в който Монс беше отведен в болница, по нея се изля истински поток от хули. Това не е реакция… тези хора са били готови със своите пасквили и са чакали само сигнал да започнат.

Джъстин изсъска през стиснати зъби.

— Трябва да призная, че тази мисъл и на мен ми мина през ума. Но ти още не си чула най-важната част от случая: фактът, че Монс ще остане жив, въпреки че насочих два лазерни изстрела директно в гърдите му. Ще можеш ли да отгатнеш защо?

Тя се намръщи. Очевидният отговор бе бронежилетка… но от тона на баща й беше ясно, че е нещо по-интересно. Монс очевидно бе имал някаква защита… която два лазерни изстрела не могат да пробият, да преминат през ребрата или през гръдната кост и да достигнат до белите дробове или сърцето.

Лазерни изстрели, напълно достатъчни да преминат през нормални кости…

— Същото, което е спасило живота на Уинуърд? — попита тя колебливо.

Джъстин кимна.

— Позна.

По гърба й премина тръпка. Майкъл Уинуърд, застрелян в гърдите с куршум по време на първата квазаманска акция преди двадесет и осем години… оцелял при атаката само защото куршумът бил отклонен от керамична пластина, покрила гръдната кост и гръдния кош.

— Джект — промърмори тя. — Този гаден Монс е мръсен джект.

— Провокатор — въздъхна Джъстин. — За нещастие това не променя факта, че той беше невъоръжен, когато стрелях в него.

— Защо да не го променя? — попита Джин. — Това означава, че всичко е било инсценирано… и още, че зад него стои Прийсли.

— Стига, момиче — каза Джъстин и сложи ръце върху раменете й. — Онова, което изглежда очевидно за теб или за мен, или за Коруин, не е задължително да е доказуемо.

— Но…

— И докато не можем да докажем някаква такава връзка — продължи той предупреждаващо, — ще ти бъда благодарен, ако запазиш тези заключения за себе си. На този етап те ще навредят много повече на нас, отколкото на Прийсли.

Джин затвори очи — бореше се с неочаквано възникнали страхове.

— Но защо? Защо е избрал именно теб?

Джъстин я прегърна. Тя беше няколко сантиметра по-ниска от него — идеалната височина, според нея, да се сгуши в баща си.

— Прийсли няма нищо против мен лично — въздъхна Джъстин. — Мисля, че няма нищо специално и против Коруин освен това, че той е пречка в избрания от Прийсли път. Не, неговата цел е премахването на кобрите от нашия свят.

Джин облиза устни и се притисна до баща си. Беше чувала такива слухове, спорове, разсъждения… но да го чуе казано така направо, така спокойно от човек, чиято позиция му даваше възможност да знае истината, я накара да потрепери.

— Това е лудост — прошепна тя. — Абсолютна глупост. Как очаква той Ескуилини да се развива, без кобрите да проправят път в онази пустош? Ескуилини или другите нови светове? Да не говорим за селианците… какво смята да прави той, да ги хвърли на хищниците да ги изядат живи?

Джъстин въздъхна.

— Джин, с годините ще срещнеш изненадващ брой иначе интелигентни хора, които са попаднали в капана на едностранчива цел или гледна точка и никога не могат да се измъкнат от него. Идеален пример за това е Селиан — хората, които още живеят там, се борят с ужасната екология толкова дълго, че не могат да скъсат с навика, за да я напуснат и се заселят другаде. Някои от джектите… не всичките, разбира се, но някои… са също толкова простодушни. Те искаха да са кобри… повечето от тях много искаха… но бяха намерени за неподходящи поради една или друга причина… и това тяхно желание се превърна в омраза. Омраза, която иска отмъщение.

— Независимо какви са последствията за останалите светове на кобрите?

Джъстин вдигна рамене.

— Очевидно. Не зная… може би някои от тях искрено мислят, че необходимостта от съществуването на кобри е отминала, че всичко, което вършат кобрите, може да се извърши по-рационално от обикновени хора с машини или подобрени екзоскелети. И ще призная, че някои от оплакванията на Прийсли може би са напълно основателни… може би ние приписахме на кобрите малко повече елитаризъм, отколкото е добре за самите нас.

Сервизният робот мина покрай тях и се насочи към друга поразена цел. Джин го проследи с поглед, после нещо в ума й прещрака и за пръв път в живота си тя внезапно разбра какво всъщност представляват едрите тромави машини, които беше гледала през всичките тези години.

— Господи — прошепна тя. — Това са трофти. Роботите цели се предполага да са трофти.

— Не ставай глупава — каза Джъстин. Гласът му я накара да го погледне внимателно. Лицето му…

Лицето му беше безизразно. Като на играч на покер… или на човек, който отрича, че е разгласил някаква известна му тайна.

— Исках да кажа… — започна стеснително тя.

— Разбира се, че не са трофти — прекъсна я Джъстин. — Погледни формата, големината, очертанията. Това е просто обобщена цел за тренировки. — Но лицето му като че ли стана малко по-сурово. — Освен това трофтите са наши търговски партньори и политически съюзници — добави Джъстин. — Наши приятели, Джин, не наши врагове. Не е необходимо да се упражняваме в бой срещу тях.

— Разбира се, че не е — съгласи се тя и се помъчи гласът й да звучи безпристрастно като неговия. Не, разбира се. Роботите не приличаха много на трофти… но формата и разположението на техните уязвими места бяха прекалено еднакви, за да е случайно. — Освен това никой всъщност не желае да му се напомня, че някога те бяха наши врагове, нали? — добави Джин с нотка на огорчение. — Или че кобрите бяха тези, които предотвратиха войната.

Той притисна раменете й към себе си.

— Кобрите помнят — каза тихо Джъстин. — А също и трофтите. Всъщност това е от значение… и затова те ще намерят начин да спрат Прийсли и неговата банда ненормалници. — Той си пое дълбоко дъх. — Хайде да се прибираме вкъщи.