Сделка за кобри

44.

Мониторната пресечка все още беше безлюдна, но Джин знаеше, че това няма да продължи дълго. Тя тръгна назад през товарния отсек — правеше големи крачки, което й осигуряваше достатъчна скорост и в същото време й даваше възможност да слуша между крачките.

Беше по средата на товарния отсек, когато чу приближаващи се стъпки. Рискува и направи още две крачки преди да се мушне през някаква врата. Затвори я безшумно и притисна ухо до нея. Чу стъпките на четирима трофти. Дали бяха разбрали, че на мостика има чужди хора? Но това не беше въпрос, над който можеше да си позволи да умува. Доло и Аким никъде другаде не биха били в по-голяма безопасност… и все пак трофтите сигурно щяха да се опитат да си върнат мостика незасегнат преди да прибегнат към силови действия.

Изчака докато стъпките заглъхнат, после отвори вратата и излезе. Щастието продължаваше да я съпровожда и тя стигна до края на товарния отсек, без да срещне други трофти. Влезе в товаро-машинната секция и въздъхна от облекчение — тук поне щеше да има място за маневри, ако се стигнеше до бой. И много трофти, които вероятно работеха в този отсек…

И неочаквано й дойде една идея. Попречването на товаренето беше чудесно… но ако можеше в същото време да пресече съпротивата…

Припомни си пътя към основата на товарния отсек. Да, ето я херметизиращата врата към товаро-машинната секция. Ръчният контрол трябваше да е наблизо… ето го. Джин издърпа лоста и видя как в коридора тихо се плъзна тежък метален диск и изолира секцията от предната част на кораба. Ако вратата бе свързана с автоматична алармена система…

Не завиха никакви сирени. Значи сигурно беше свързана с декомпресионни сензори. Тя се заоглежда за начин да блокира вратата. Разбира се, ключалка нямаше. Тя стреля с бронебойния лазер и направи идеално точково заваряване. Заварките щяха да издържат поне половин час дори ако трофтите се опитаха да разбият вратата. Но пък половин час можеше и да й стигне.

Джин продължи в товаро-машинната секция, мина от главния коридор в друг, по-тесен, паралелен на първия, и се насочи към входа в кърмовата част и товарната кула.

Тук беше шумно и звуковите й усилватели бяха всичко друго, но не и полезни. Въпреки това тя чу много добре трофтите преди да ги види. Те говореха и поради шума говореха силно. За момент Джин се скри зад един ъгъл и заслуша.

— Командирът не позволява да се качват на борда — каза един глас. — Не ги иска на борда, докато не бъде натоварено цялото оборудване.

— Изолаторната площ е готова — възрази втори глас. — Ако настаним хората там, няма да ни пречат.

— Трябва да се натовари още оборудване — каза първият глас.

— Товаренето ще става по-бързо, ако сме самички.

— Голяма част от оборудването, което трябва да се качи, е отвъд стената. Ще ни видят.

Вторият трофт се изсмя пронизително, почти в ултразвуковия диапазон.

— И какво толкова? Техните митологии не допускат ли съществуването на демони?

Първият извънземен не отговори на смеха.

— Това е риск, който не си заслужава да поемаме — каза строго той. — Върни се на поста си. Информирай хората, че всичко, което до петнадесет минути остане отвъд стената, няма да бъде товарено.

Джин облиза устни, настрои ума си за бой, стисна зъби и излезе иззад ъгъла.

Точно навреме, за да види как двамата трофти завиват зад следващия ъгъл на път към изходния люк.

Джин въздъхна от облекчение и забърза след тях… и беше само на две крачки от главния коридор, когато прозвуча остър вой на аларма.

Мостикът? Или заварената херметизираща врата? Нямаше начин да разбере какво са открили трофтите… но това не беше толкова важно. Каквото и да бяха открили, краткият период на спокойствие беше свършил. Тя ускори крачка и зави зад ъгъла…

И спря само на три метра от истински хаос.

Гуменият тунел, в който само преди осем часа беше прогорила отвор, беше задръстен от петима-шестима хора, толкова трофти и няколко товарни колички с оборудване. Причината поне за част от струпването беше очевидна: хората докарваха оборудването до въздушния шлюз и на пожар го предаваха от ръка на ръка на трофтите да го отнесат до мястото му в кораба.

И когато тя спря, всички се втренчиха в нея.

— Ти!… Спри и се представи! — извика един от трофтите.

— Ти! — прогърмя миг по-късно на квазамански механичният преводач. — Спри и…

Останалата част беше заглушена от гърма, когато мълниеметът й изпрати една светкавица към кашоните с оборудване до стената на въздушния шлюз.

Някой пищеше. Друг псуваше. После всичко затихна с изключение на воя на алармата.

Всичките шестима трофти бяха въоръжени, както и един или двама от квазаманците. Но никой не посегна към оръжието си. Всъщност никой дори не помръдна… и докато Джин гледаше замръзналите им от ужас лица, разбра защо — бяха разбрали кой стои пред тях.

Можеше лесно да убие всичките. Едно бързо сърповидно движение на левия й крак и бронебойният лазер щеше да ги покоси. Тактически сигурно беше разумно да направи точно това. Тогава броят на противниците й щеше да намалее и шансовете тя, Аким и Доло да излязат живи от кораба щяха да се повишат.

„Ти толкова хладнокръвно ги застреля.“

Тя стисна зъби… но споменът за тихия ужас на Доло беше твърде жив, за да го пренебрегне.

Първи стреляха трофтите на мостика. Хората дори не извадиха оръжията си.

„По дяволите всички!“

— Квазаманците да напуснат кораба — каза строго тя. — Веднага.

Никой не се опита да се прави на герой. Никой не се опита да спори. Онези, които бяха най-далеч на рампата, се обърнаха и побягнаха, другите веднага ги последваха, изоставяйки товарните колички.

Джин погледна към трофтите. Мембраните на ръцете им бяха разперени от шок, страх или гняв. А може би и от трите.

— Горе ръцете! — заповяда тя на трофтийски.

Един от извънземните огледа другите, мембраните му затрептяха, после се успокоиха.

— Но ти си жена — каза той очевидно изненадан. — Ти не можеш да бъдеш кобра.

— Едно от многото неща, което не знаете, е и това — отвърна Джин. — Ти и твоите другари ще се подчинявате на моите заповеди.

Бавно, неохотно трофтът пусна оръжието си и вдигна ръце. След секунда другите последваха примера му.

— Сега ще влезете в кораба — нареди Джин. — Товаренето на апаратура свърши.

Първият извънземен погледна другарите си и направи движение — трофтийски еквивалент на кимване. Всички минаха предпазливо покрай Джин и отидоха в главния коридор.

— Какво ще стане с хората? — попита първият трофт, след като се присъедини към другите.

— Вашите сделки с тях свършиха. — Джин внимателно тръгна гърбом от въздушния шлюз към кулата за товарене — стараеше се да държи под око трофтите и едновременно с това да наблюдава рампата.

— Нашето демесне им обеща.

— Обещанието на вашето демесне няма да бъде изпълнено. — Отстрани до нея сега беше контролният панел за въздушния шлюз и тя хвърли поглед към него. Както очакваше, големият авариен бутон се открояваше ясно. Тя го натисна с рамо и едновременно с това скочи назад към платформата.

Външната ключалка щракна пред лицето й.

Блясък от лазерен изстрел проряза гумата и метала зад нея.

Тя моментално се хвърли по корем и се превъртя с лице към рампата. Долу се виждаха трофти — идваха към тунела с извадени лазерни оръжия. Тя ги хвана в системата за цели, ръцете й автоматично се извиха в положение за стрелба…

Джин изруга, когато болката прониза наранените й пръсти и със закъснение й напомни, че спусъците на лазерите в кутретата й не са достъпни по обичайния начин. Друг лазерен изстрел изсвистя във въздуха над главата й. Тя се завъртя на бедро и рамо, насочи крак към рампата долу и стреля с бронебойния лазер.

Левият й крак, изглежда, отскачаше самостоятелно, нанокомпютърът насочваше изстрелите със смъртоносна точност… и лазерният огън отдолу внезапно престана.

Всичко стана за един миг. Долу сигурно имаше други трофти, както и въоръжени хора, но за щастие цялата тази сила бе съсредоточена от дясната страна на кораба, между трофтийския жилищен комплекс и входа за човешката половина на Мангъс. Тя разлюля левия си крак назад към въздушния шлюз и повтори процедурата по заваряване, която бе използвала с вътрешната херметизираща врата. После смени целта и изряза парче от гумирания тунел. Изправи се, хвърли последен бърз поглед към рампата долу и скочи през дупката върху лявото крило на кораба.

Когато изтича покрай соплото на двигателя, излъчващата се от него топлина я удари като нещо твърдо. Джин се приведе и продължи да тича по крилото. Точно пред нея беше сградата на ремонтния хангар. На последните няколко метра от носа на кораба бе нахлузен дебел гумен пръстен. Горният дек на машинната секция скриваше от погледа й по-голяма част от Мангъс отдясно. Вляво…

Вляво значителна част от външната стена беше изчезнала.

Беше очевидно, разбира се, стига да помислиш за това. Сводът, който прикриваше така добре присъствието на трофтите тук, пречеше на нормалното приземяване. Най-простото решение беше изграждане в стената на плъзгаща се врата.

Която от нейна гледна точка бе много полезна. Това означаваше, че ако тя и другите можеха да излязат от кораба, нямаше да се налага да се катерят по никакви стени.

Стигна до гумения пръстен без проблеми — нямаше нито изстрели, нито викове. Но в следващия миг разбра, че е изправена пред нов проблем. Между пръстена и кораба нямаше пролука, през която да се провре, и макар че с бронебойния лазер лесно щеше да го пробие, всички трофти вътре щяха да видят нахлуването й. При невъзможността да използва лазерите на кутретата си обаче…

Тя стисна устни, клекна, сложи средния пръст на дясната си ръка върху коляното си, насочи кутрето си в целта и след като мислено кръстоса пръсти, с палеца на лявата си ръка натисна нокътя на средния пръст на дясната.

Винаги си беше мислила, че механизмът на спусъка може да се задейства само при натискане със съответната ръка. Очевидно не беше вярно. Този начин беше неудобен, но действаше. За няколко секунди прогори парче от гумата, хвърли последен поглед зад себе си и се мушна през дупката.

На Авентини беше влизала в хангар за космически кораби. Този изглеждаше по същия начин. Командният модул на кораба — стандартна трофтийска плоска пирамидална конструкция, доколкото можа да види от високото място, на което стоеше — стърчеше в центъра на огромна площадка с подвижни стълби и рампи, водещи до входове и участъци за достъп до оборудване. Край стените на хангара, отдръпнати от кораба, който се подготвяше за отлитане, се издигаха скелета и кранове.

Десетина трофти стояха по рампите или по пода на хангара. Всички бяха с оръжие в ръце и видимо разтревожени.

Никой още не я беше забелязал.

Джин ги огледа по-подробно. Наистина бяха разтревожени — разтревожени и напълно несигурни в онова, което правеха. „Но всички са въоръжени — предупреди тя сама себе си. — Всички са въоръжени и са много!“

Тя облиза изсъхналите си устни и обмисли следващия си ход.

Под себе си и вляво видя долния край на една от подвижните стълби, водеща към задната страна на командния модул. Изглеждаше невероятно, че стълбата все още е до кораба, освен ако до горния й край нямаше отворен вход. Но не беше вероятно той да е неохраняван.

Все пак това беше най-добрият й шанс. И трябваше бързо да се възползва от него — преди трофтите отвън да разберат къде е отишла и да предупредят останалите. Ако можеше да измине още няколко метра покрай товарния отсек и да достигне задния край на командния модул преди някой от извънземните да погледне нагоре…

Беше изминала едва два метра, когато на площадката се чу възбуден трофтийски говор.

Джин изруга под нос, изправи се и се приготви за бягане. Лазерен лъч разцепи въздуха пред нея и я заля с топлина и светлина. Тя автоматично затвори очи срещу виолетовото петно, което сега плуваше пред тях, и превключи оптическите усилватели. Стигна до набелязаното място, спря, изви се на четиридесет и пет градуса настрани и скочи.

И се издигна над задната част на командния модул и тупна точно на входната стълба.

Една секунда се бори да запази равновесие, разпери ръце и се подпря на рейлинга в отчаян опит да не падне назад по стъпалата. През тази секунда бе неподвижна като мишена… но и трофтите, струпани срещу нея, бяха изненадани. Извънземният пред входа стоеше замръзнал от ужас. И все още стоеше така, когато бронебойният лазер на Джин го разсече на две.

Мина само още една секунда преди оръжията отново да забълват огън — но тази една секунда й беше достатъчна. Възстановила равновесието си, тя побягна с дълги скокове по някакъв коридор — надяваше се да я изведе на мостика.

Коридорът беше безлюден. Десет метра по-нататък Джин стигна до мониторната пресечка под мостика и разбра защо е така. Почти двадесет трофти бяха изпълнили пресечката и струпани около кръглата стълба, наблюдаваха двама на върха й — те пък работеха върху люка с лазерна горелка. Когато Джин спря, всички се обърнаха като един и мигновено двадесет лазера се насочиха към нея…

С гръм, който разтърси собствения й череп, Джин стреля със звуковия разрушител.

Няколко лазерни изстрела осветиха стаята, но падащите трофти стреляха напосоки. Джин стреля отново. И отново и отново. Стискаше зъби от болка от отразената звукова вълна и избягваше на косъм изстрелите от техните лазери. И когато всички се изпонатръшкаха на дека, се качи по стълбата и почука уговорения с Аким код три-две-четири.

Зачака. Най-после чу звук на освободени болтове и люкът се отвори. Някои от трофтите под нея вече се размърдваха.

— Джин! — ахна Доло. Гледаше я с широко отворени очи. — Ти…

— Добре съм — измърмори тя. — Махни се от пътя ми, моля те… Всеки момент ще стрелят.

Той бързо отстъпи, а тя бързо се провря през люка. Аким веднага го затвори.

— Ти се върна — каза той и се наведе да пъхне болтовете.

— Не вярваше ли, че ще се върна? — попита тя. Неочаквано коленете й се огънаха и тя се строполи на един стол.

— Мислехме, че ще отидеш за помощ.

— Помощ откъде? — възрази Джин. — Не бяхме ли единодушни, че ще ни трябват няколко часа да стигнем до твоите хора? — Кракът й докосна нещо метално; тя се наведе и видя пет лазерни пистолета. — Колекция ли ще правите?

— Решихме, че ще е добре всички оръжия да са ни подръка — отвърна Доло. — Защото когато… не бяхме сигурни, че ще се върнеш, нали разбираш.

— Защо се върна? — попита Аким. — Ще бъда честен: не искам да споделя смъртта си с враг на Квазама.

— Пожелавам ти желанието ти да се изпълни — тросна му се тя. — Опита ли се трофтийският командир да се свърже с вас?

— Предложи ни да се предадем — каза Доло. Явно се опитваше да потисне треперенето на гласа си. — Казва, че било невъзможно да победим и че те не искали да ни убиват без нужда.

— Естествено — каза Джин. — Още повече че в схватката би разрушил целия мостик. — Тя се наведе и заразглежда контролните пултове.

Аким проследи погледа й.

— Какво планираш, Джасмин Моро? — попита той. — Да не смяташ да отлетиш с този космически кораб от Мангъс?

— Няма начин — изръмжа Джин. — Никога не съм управлявала нищо по-голямо от въздушна кола, а моментът не е подходящ за експерименти. — Тя замълча, защото чу слабо пращене. Идваше откъм люка… — Пак са почнали — каза тя и стомахът й се сви. Отново се обърна към контролните пултове. Някъде тук трябваше да има…

Да, ето го. Джин пое дълбоко дъх и внимателно докосна ключа.

— Какво правиш? — попита недоверчиво Аким.

— Спомняш ли си, Мирон Аким, колко бяхме изненадани, че Оболо Нардин се паникьоса толкова рано? — попита тя. Потенциометърът… ето го. Микрофонът?… Закачен на стената ей там. — Нали се чудехме защо и той, и трофтите свалиха слушалките си, когато все още не можеше да има врагове? — Тя свали микрофона и несръчно го стисна между дланта и палеца.

— Спомням си — изръмжа Аким. — Можеш да ни дадеш отговор ли?

— Надявам се. — Тя пое дълбоко дъх. Ако грешеше… Вдигна микрофона до устата си и натисна бутона за включване. — Тук е Джасмин Моро — каза тя на англик. — Повтарям, тук е Джасмин Моро. Моля отговорете. Тук е Джасмин Моро, моля отговорете. Тук е Джасмин…

Внезапно от високоговорителя избоботи отговор:

— Тук е капитан Коджа, командир на „Капка роса“. Чуваме те, кобра Моро, готови сме да слезем и да те вземем.