Сделка за кобри

27.

— Разгледах записите от този следобед — каза Доло — и ми се струва, че предположението на баща ми е малко песимистично. Най-много след два до три дни Мангъс ще поиска Азрас да събере работна група.

Джин кимна мълчаливо. Вървяха през тъмния вътрешен двор към успокояващия ромон на фонтана. „Странно — мислеше си тя — колко лесно човек може да свикне с едно място и да го чувства познато и комфортно. Прекалено комфортно може би?“ Лейн ги беше предупреждавал срещу загубата на скритото настроение на умерена параноя, която всеки боец на вражеска територия трябва да поддържа, и тя си спомни как тогава мислеше за невъзможно някой в такова положение да се отпусне толкова много. Сега, изглежда, правеше точно това.

Което още повече налагаше да тръгне към Азрас и Мангъс колкото се може по-скоро.

— Защо мълчиш? — попита Доло.

— Просто си мисля колко спокойно е тук — отвърна тя. — Милика изобщо. И вашата къща в частност. Почти ми се ще да можех да остана.

— Не се впечатлявай много от това — изсумтя той. — Ако поживееш с нас няколко месеца, бързо ще разбереш, че тук не е такъв рай, какъвто си мислиш. — Той се спря. — Значи… какво е вероятно да направят вашите хора, ако се окаже, че си права? Че за теб трябва да отмъстят на Мангъс?

Джин вдигна рамене.

— Може би отчасти зависи от това вие какво ще направите.

Той се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Доло Самън, не се прави на наивен. Ако Мангъс не е заплаха за Милика, ти и твоят баща нямате никакво основание да ми помагате. Дори фактически имате всички основания да ме предадете.

Той я погледна строго.

— Самънови държат на семейната си чест, Джасмин Моро. Ние се заклехме да те защитаваме и ще изпълним сключената сделка. Независимо от всичко.

Тя въздъхна.

— Зная. Но нас ни… предупредиха да не се предоверяваме.

— Разбирам — каза Доло. — Обаче не ти остава друго освен да приемеш честната ми дума.

— Така е. Но не съм длъжна това да ми харесва.

В тъмнината ръката му плахо потърси нейната. Това й върна спомените за Мендър Сан и очите й се напълниха със сълзи.

— Ние не искаме да бъдем ваши врагове, Джин Моро — тихо каза Доло. — Имаме си достатъчно много тук, на Квазама. И се бием с тях отдавна. Не сме ли заслужили правото си на малко отдих?

Тя въздъхна. През ума й преминаха мисли за Селиан… и за баща й и чичо й.

— Да. Както са заслужили и всички останали, които познавам.

Продължиха да се разхождат из вътрешния двор и да мълчат, заслушани в нощните звуци на Милика извън къщата.

— Какво означава името ти? — неочаквано попита Доло. — Зная, че Джасмин е име на цвете от старата Земя, но единственото значение на Джин, което съм чувал, е за духовете от приказките.

Бузите й пламнаха.

— Това е прякор, даден ми от баща ми като малка, казваше, поне на мен, че било съкращение от Джасмин. — Тя облиза устни. — Може би наистина означава това… но когато бях осемгодишна, в градската библиотека намерих една магнитна карта от стария човешки Доминион с няколко хиляди имена и техните значения. В нея Джин се обясняваше като старо японско име, означаващо „свръхпревъзходен“.

— Наистина ли? — промърмори Доло. — Моите поздравления към баща ти за това име.

— Може би е доста пресилено — призна Джин. — В списъка беше отбелязано, че рядко се дава, защото неговото значение поставяло прекалено големи изисквания към човека.

— И оттогава се стараеш да живееш така, че да го оправдаеш?

Често бе мислила за това.

— Не зная. Възможно е. Спомням си, седмици след това имах чувството, че всички ме гледат очаквателно, сякаш се надяват да направя нещо свръхпревъзходно.

— И сега си на Квазама. И продължаваш да се опитваш да оправдаеш името си.

— Е, чак пък толкова… Поне се опитвам да направя така, че баща ми да се гордее с мен.

— Разбирам го може би по-добре от теб — каза Доло. — Нашите семейства не са толкова различни, Джин Моро.

Някакво трепване в един от прозорците над тях привлече вниманието на Джин и я освободи от задължението да търси добър отговор.

— В кабинета на баща ти има някой — каза тя и посочи.

Доло настръхна, после се успокои.

— Един от нашите хора… куриер. Навярно носи отговор от кмета Капарис на изпратеното тази сутрин писмо.

— Хайде да отидем и да разберем — каза Джин и тръгна към вратата. Доло имаше вид сякаш го теглят насила. — Ако нямаш нищо против — бързо добави тя.

Последното очевидно удовлетвори мъжката му гордост и напрежението му се стопи.

— Разбира се. Да тръгваме.

Доло поведе Джин по празните коридори към кабинета на баща си със смесено чувство на объркване и вина. Всички вече се бяха прибрали по стаите си и коридорите ехтяха от стъпките им. „Трябваше да я върна в апартамента й преди половин час — мислеше си той и се надяваше, че червенината на бузите му не се вижда. — Татко сигурно ще се разсърди.“ За момент потърси някакво извинение да я отведе на нейния етаж, но не му дойде наум нищо, което да не звучи нелепо или скалъпено.

Когато стигнаха до вратата на Круин Самън, стражът пред нея вдигна пръсти до челото си каза:

— Господарю Самън. С какво мога да ти услужа?

— Куриерът, който дойде при баща ми… още ли е вътре? — попита Доло.

— Не, преди малко излезе. Искаш да говориш с него ли?

Доло поклати глава.

— Не, искам да говоря с баща си.

Стражът отново кимна и се обърна към интеркома.

— Господарю Самън, Доло Самън и Джасмин Алвентин са тук и искат да те видят. — Последва отговор и стражът каза: — Можете да влезете.

Ключалката изтрака.

Круин Самън седеше пред бюрото си с перо в ръка. Изглеждаше странно напрегнат.

— Какво има, синко? — попита Круин Самън, когато влязоха.

— Видяхме от вътрешния двор, че е пристигнал куриер, татко — каза Доло и се поклони. — Помислих, че може да има новини от Азрас.

Лицето на Круин стана още по-строго.

— Да, така е. Кметът Капарис е намерил квартира за двама души и обещава да помогне за включването ви в работната група, когато Мангъс съобщи за нейното набиране.

— Чудесно — каза Доло и се намръщи. Изражението на баща му… — Нещо лошо ли се е случило, татко?

Круин облиза устни и като че ли пое дълбоко дъх.

— Ела тук, Доло — въздъхна той.

Доло притеснено стисна ръката на Джин и пристъпи към бюрото на баща си.

— Прочети това — каза Круин Самън и му подаде един лист, без да го поглежда в очите. — Имах намерение да ти го дам утре сутрин, един час преди зазоряване. Но сега…

Доло предпазливо взе листа. Сърцето му се беше свило. Какво бе разстроило баща му така?

Доло вдигна поглед от листа и погледна баща си и попита:

— Защо? — сърцето му сякаш чукаше в ушите.

— Защото беше необходимо — отговори Круин. Погледът му обаче опровергаваше казаното.

— Нямаш право, татко. — Гласът на Доло трепереше от яд и срам. „Самънови държат на семейната си чест — беше казал той на Джин преди малко. — Ние се заклехме да те защитаваме…“ — Ние имаме сделка с Джасмин Моро, която тя не е нарушила.

— И която аз също не съм нарушил, Доло Самън. Нали искахте да отидете в Азрас. Сега това просто ще стане по-скоро, отколкото очаквахме.

— Ти се закле да не я предаваш.

— Не съм я предал! — тросна се Круин. — Можех да кажа на кмета Капарис всичко за нея, но не го направих. Можех да скрия и от двама ви, че шахни изпращат следователи. И това не направих.

— Красивите думи не скриват истината — озъби се Доло. — Истината е, че ти се закле да й осигуриш защитата на нашия дом. А сега я лишаваш и от нашия дом, и от нашата защита.

— Внимавай какво приказваш, Доло Самън — предупреди го баща му. — В думите ти се долавя опасна липса на уважение.

— Думите ми са отражение на мислите ми — отвърна Доло. — Срамувам се от семейството си… и от баща си.

Двамата дълго се гледаха и мълчаха. И изведнъж Доло чу гласа на Джин и почти подскочи.

— Мога ли да видя това? — тихо попита тя.

Без да промълви и дума, той й подаде листа. „Идва краят на света — някъде отдалеч прозвуча в главата му. — Отмъщението на предадения демон-боец.“ Спомни си за обезглавения от нея рогат леопард и му се догади…

Сякаш мина безкрайно много време преди тя да му върне листа и да погледне Круин.

— Кажете ми — промълви тихо Джин, — щеше ли семейство Ийтра да задържи дълго тайната за капсулата?

— Съмнявам се — отвърна Круин Самън. Гласът му беше спокоен… но Доло видя в очите на баща си следи от собствените си страхове. — Щом разкрият всички тайни на капсулата, те сами щяха да съобщят на шахни.

— До една седмица ли?

— Вероятно по-рано — отговори Круин.

Тя погледна Доло.

— Съгласен ли си?

— Да — каза Доло. — С това Ийтра щяха да се издигнат в очите на шахни и все пак първи да разгледат всичко ценно в капсулата.

Джин отново се обърна към Круин и каза:

— Разбирам. Наистина беше неизбежно накрая да бъда прогонена от Милика.

Доло не се усети, че е задържал дъх.

— Ти… не разбирам. Ти не се сърдиш?

Джин се обърна към него и той се сви от горящия в очите й огън.

— Казах, че беше неизбежно — отвърна тя — и че разбирам. Не съм казала, че не се сърдя. Баща ти няма право да върши такова нещо, без първо да се посъветва с мен. Можехме да тръгнем следобед и вече да сме се скрили на сигурно място в Азрас. При дадените обстоятелства, ако чакаме да съмне, има голяма вероятност да бъдем заловени. Дотогава те не само ще са обкръжили Милика, но и наоколо ще летят самолети да търсят разбитата совалка. И ще издигнат бариери по пътя. Което означава, че трябва да тръгнем още сега. Веднага. Поне аз трябва да тръгна. Ти можеш да останеш, ако искаш.

Доло скръцна със зъби. При нормални условия беше страшна обида тя да му предлага да се откаже от думите си. Но при създалите се обстоятелства беше заслужено.

— Казах, че ще дойда с теб, Джасмин Моро и ще го направя. — Той погледна баща си. — Провизиите, за които спомена, приготвени ли са?

— Вече са в колата. — Круин стисна устни. — Доло…

— Ще се опитам да ти се обадя, когато се сформира работната група — прекъсна го Доло. Не беше в настроение да е учтив. — Надявам се, че дотогава поне ще успееш да задържиш всякакви разследвания, отнасящи се до самоличността на Джасмин Моро.

— Можеш да си сигурен — обеща Круин Самън.

Доло кимна. Беше огорчен. Обещанието на баща му… чиято дума винаги му се бе струвала неизменна като природните закони. Да види тази дума съзнателно нарушена беше като да изгуби част от себе си.

И всичко това заради тази жена. Жената, която не само не беше от Самънови, но всъщност беше враг на неговия свят. Идеше му да заплаче… или да мрази.

Той стисна зъби и пое дълбоко дъх. „Ние се заклеваме да те защитаваме — бяха й казали — и ще удържим на думата си.“

— Хайде, Джин — каза високо той. — Да се махаме оттук.