Сделка за кобри

1.

— Губернатор Моро?

Коруин Джейми Моро с усилие прекъсна мълчаливия словесен спор с официалните глупости от четящото устройство и се обърна към интеркома. Промяната беше приятна — лицето на Тена Мигро бе много по-очарователно от документите на Директорията.

— Да, Тена?

— Сър, Джъстин е тук. Да му кажа ли да почака минутка?

Коруин се намръщи. Да му каже да почака? Със скрит подтекст: „Имаш ли нужда от минутка за подготовка?“ Както винаги Тена бе съобразителна… но Коруин вече бе изживял конфронтацията отпреди няколко дни и ако сега не бе готов, никога нямаше да бъде.

— Не, да влезе.

— Разбрано, сър.

Коруин пое дълбоко дъх, изправи се и изключи четящото устройство. Миг по-късно вратата се отвори и влезе Джъстин Моро.

Влезе пъргаво, но за набитото око на Коруин неуловимият кобренски синдром вече беше започнал да се проявява в движенията на брат му. Тънките керамични пластинки, покриващи костите на Джъстин, имплантираните оръжия, серводвигателите, подсилените стави… след двадесет и осем години всичко това бе започнало да се отразява на тялото му, предхождайки артрита и анемията, които щяха да последват след едно-две десетилетия и да сложат преждевременен край на живота му. Коруин трепна от съчувствие и изпита желание да може да направи нещо, да промени неизбежното. Но нищо не можеше да се направи. Също като баща им, Джъстин доброволно беше избрал този път.

И също като покойния Джони Моро той беше избрал да понася съдбата си и винаги, когато е възможно, да държи болката в себе си и мълчаливо да отклонява всякакво съчувствие. Според Коруин това решение беше нелепо и служеше главно да повиши колективното чувство на семейство Моро за разочарование и безпомощност. Но той разбираше достатъчно добре брат си и знаеше, че семейството трябва да му разреши правото на собствен избор как да продължи по дългия и болезнен път, който му предстоеше да измине.

— Здравей, Джъстин. — Коруин кимна, пресегна се през бюрото и стисна ръката на брат си. — Изглеждаш добре. Как се чувстваш?

— Доста добре — отвърна Джъстин. — Всъщност подозирам, че в момента ти повече страдаш от кобренския синдром от мен.

Коруин се усмихна криво.

— Виждам, че снощи си чул дебата по информационната мрежа.

— Чух го — изхъмка Джъстин. — Прийсли и в личния си живот ли е толкова противен, колкото в обществения?

— Де да беше така. Всъщност щях да съм много по-щастлив, ако той и останалите джекти бяха просто такива противни идиоти, каквито се показват по информационната мрежа… тогава още преди години да сме им намерили цаката. — Коруин въздъхна. — Не, за нещастие Прийсли е колкото твърдоглав, толкова и хитър и сега, когато обедини джектите в истинска политическа сила, вижда себе си като балансьор и в Съвета, и в Директорията. За личност, която се смята за отвъргната от обществото, това е голямо предизвикателство и понякога той прехвърля мярката.

— Така ли? Мислиш, че се смята за балансьор?

Коруин вдигна рамене и призна:

— Не зная. С тази банда огорчени неудачници, опитващи се да предизвикат криза, изглежда, никой от синдикалите и губернаторите не се чувства достатъчно сигурен, за да му се противопостави. Ако Прийсли им предложи сделка, с която да се задължи да кротува… — Той поклати глава. — Възможно е те да се съгласят.

— Но на нас все още са ни необходими кобри — прекъсна го разгорещено Джъстин. — В действителност повече от всякога. С това бурно развитие Ескуилини и другите нови светове се нуждаят от все повече кобри. Да не говорим за необходимостта да поддържаме тук достатъчно кобри в случай, че някоя група трофти реши да…

— По-спокойно, братко — прекъсна го Коруин. — Държиш проповед пред отдавна покръстен, забрави ли?

— Извинявай — изръмжа Джъстин. — Кликата на Прийсли ми лази по нервите. Ще ми се някой по-скоро да разбере, че джектите са политическо буре с барут, на което му трябва само една искра. Това трябваше да се разбере още щом открихме кобренския синдром.

— Лесно е да се умува постфактум — подхвърли сухо Коруин. — Кажи какво би направил ти.

— Преди всичко щях да им дам истински нанокомпютри и да ги направя пълноценни кобри — изръмжа Джъстин. — Това разкарване нагоре-надолу с подсилващи костите пластини и серводвигатели, които техните компютри не могат да използват, е само губене на време, енергия и скъпо оборудване.

Коруин повдигна недоумяващо вежди. Беше чувал и преди подобни аргументи, но никога от устата на Джъстин.

— Всъщност ти не вярваш в това, което говориш.

— Защо да не вярвам? Е, вярно, периодът на обучение разкри някои психологически проблеми, които при предварителните изпитания не бяха установени. И какво от това? Повечето дефекти не са толкова сериозни, а и с времето вероятно сами ще се изгладят.

— А по-тежките случаи? Ще поемеш ли риска да пуснеш сред населението психически неустойчиви кобри?

— И на това може да се намери решение — отвърна упорито Джъстин. — Могат да се изпратят някъде… на лов за рогати леопарди например, а съвсем несигурните на Селиан. Ако там не решат проблемите си, сигурно ще направят някоя глупост и ще се избият взаимно.

— А ако не са толкова сговорчиви? — тихо попита Коруин. — Ако вместо това решат, че едно такова преместване е обидно, и потърсят реванш?

Лицето на Джъстин малко помръкна и загуби част от твърдата си решителност.

— Да — въздъхна той. — И тогава Чалинор отново ще вземе всичко в свои ръце.

По гърба на Коруин полазиха тръпки. Преди половин столетие, още преди неговото раждане, Торс Чалинор беше направил опит за измяна… но той помнеше историите за онова време. Помнеше ги така живо, сякаш беше бил съвременник. Джони се беше погрижил за това — инцидентът беше свързан с някои жизненоважни истини и той не искаше те да се забравят.

— Чалинор или по-лошо — каза мрачно той. — Запомни, че този път няма да са истински кобри, тласнати от идиотска бюрокрация да вземат нещата в собствените си ръце. Този път това ще са лъжливи кобри и при това адски много. — Той пое дълбоко дъх; искаше да прогони спомена от паметта си. — Съгласен съм, Прийсли е досадник, но като джект единственото, към което се стреми, е политическа власт.

— Може би си прав — въздъхна Джъстин. — Само че това е… няма значение. Докато сме на тази тема… — Той бръкна в джоба на куртката си, извади една магнитна карта и я сложи на бюрото. — Последното ни предложение за отстраняване на останалите празноти в предварителните психологически тестове. Изготвих го, докато идвах към теб. Предварителен проект.

Коруин взе магнитната карта и се постара да остане спокоен. Беше съвсем в стила на Джъстин и при нормални обстоятелства нямаше нищо, от което някой да се оплаче. Но в момента положението в Съвета и Директорията съвсем не бе нормално. Предварителен проект! Коруин почти чу ироничните подхвърляния на Прийсли и приятелите му.

— Благодаря — каза той и остави магнитната карта до четящото устройство. — Макар че може би няма да имам време да го прегледам преди останалите членове на Съвета.

Джъстин сбърчи чело.

— Ясно. Е, това едва ли ще предизвика сензация. Ние предвиждаме да намалим следоперативното отпадане на кандидатите за кобри от седем на може би четири, четири и половина процента.

Коруин кимна важно.

— Точно колкото очаквахме. Има ли някаква възможност за намаляване на този процент?

Джъстин поклати глава.

— Психиатрите не са сигурни, че можем да достигнем дори и толкова. Проблемът е, че имплантирането на оборудване в хората понякога… ги променя.

— Зная. Но все пак е по-добро от нищо, нали?

Замълчаха. Коруин зарея поглед през прозореца към хоризонта на Капитолия. Онзи хоризонт, който се беше променил толкова много през двадесет и шестте години, откакто той се беше потопил в политическия лабиринт на световете на кобрите. За нещастие други неща се бяха променили повече и от хоризонта. Беше открил, че напоследък прекарва много време в съзерцаване през този прозорец, в опит отново да улови онова вълнение, което някога беше изпитвал от своята професия. Но този стимулант действаше все по-рядко. Имаше нещо, може би предизвикано от обществената ожесточеност на Прийсли, което силно беше намалило интереса му към политиката на кобрите. В много отношения играта му беше опротивяла… и победите, и пораженията се бяха превърнали в безлична сивота… беше превърнала губернаторския пост в битка, вместо в средство за подпомагане на развитието на неговите светове.

Това връщаше мислите му назад към баща му, който в края на живота си също така беше изпитал огорчение от политиката, и все повече и повече му идеше да зареже всичко и да отиде на Ескуилини или на някой друг от новите светове.

Но знаеше, че не може да го направи. Докато замислите на джектите застрашаваха основите на сигурността на световете на кобрите, някой трябваше да остане тук и да се бори. Коруин отдавна беше разбрал, че този някой е той.

Джъстин се размърда на стола си и тихо каза:

— Имаше и специална причина да ме извикаш, нали?

Коруин пое дълбоко дъх и се върна към реалността.

— Да. Преди три дни координаторът Монг Ка ми каза, че Джин е подала молба да постъпи в Академията. Той беше… — Коруин се поколеба: опита се за последен път да намери безболезнен начин да го съобщи.

— И е отхвърлена? — каза Джъстин.

— Тя никога не е имала шанс — каза направо Коруин и се насили да погледне брат си право в очите. — Знаеш го още от самото начало. Не трябваше й позволяваш да кандидатства.

— Искаш да кажеш, че Джин няма основание да се опита да промени тази несправедлива практика, защото тя е политическо решение? — Джъстин бе съвсем спокоен.

— Виж, Джъстин… за бога, ти си преподавател там. И най-добре знаеш колко силни са традициите. Особено военните.

— Зная и как са създадени тези традиции в стария човешки Доминион — отвърна Джъстин. — Ние не сме възприели сляпо нищо друго от техните методи. Защо армията да прави изключение?

Коруин въздъхна. Откакто най-малката дъщеря на Джъстин беше решила да продължи по пътя на своя баща като кобра, различни членове на фамилията Моро под една или друга форма се бяха опитвали да променят тази традиция, но Коруин си даваше ясна сметка, че това няма да е лесно.

За нещастие повечето от другите членове на Съвета не го разбираха.

— Военната традиция е винаги много консервативна — каза той. — Ти го знаеш, аз го зная, световете го знаят. Причината е, че на върха нещата се движат от консервативни старци като теб.

Джъстин остави иронията му без внимание.

— Но Джин ще бъде добра, може би дори страхотна кобра… и това не е мое субективно мнение. Аз я подложих на стандартните приемни тестове и…

— Какво си направил?! — прекъсна го слисано Коруин. — Джъстин… по дяволите, ти знаеш много добре, че тези тестове се провеждат изключително от Академията.

— Спести ми нравоученията, моля те. Работата е там, че с точките, които набра, тя може да се класира сред петте процента най-добри кандидати. Джин е по-добра и интелектуално, и емоционално от деветдесет и пет процента от онези, които приехме.

— Въпреки това си остава фактът — въздъхна Коруин, — че е жена, а жени никога не са били кобри.

— Досега.

— Сър! — прекъсна го гласът на Тена Мигро от интеркома. — Дошъл е един мъж…

Вратата зад гърба на Джъстин се отвори и някакъв непознат изкрещя още от прага:

— Унищожете кобрите!

Губернаторът се стъписа. Това неочаквано нахълтване бе толкова изненадващо, че през първите решаващи секунди той остана на мястото си като парализиран. Неканеният посетител направи няколко бързи крачки из стаята — размахваше ръце и крещеше неразбрано. С периферното си зрение Коруин видя, че Джъстин се е смъкнал от стола си и е взел непознатия на прицел.

— Спри! — викна кобрата. Беше вдигнал ръце и беше насочил кутретата с имплантираните в тях лазери към непознатия. — Не мърдай!

Дори да беше чул заповедта му, натрапникът не й обърна никакво внимание.

— Кобрите са рушители на независимостта и свободата! — изкрещя той и направи още една крачка към Коруин. — Те трябва да бъдат премахнати! — Дясната му ръка описа широка дъга към лицето на Коруин, после той бръкна в джоба си…

И от протегнатите пръсти на Джъстин право в гърдите на непознатия блъвнаха светлинни игли.

Човекът изпищя — странен гъргорещ звук. Коленете му се подгънаха и той падна на пода. Коруин с усилие се отърси от обхваналата го парализа и натисна бутона на интеркома.

— Тена! Извикай охрана и здравни работници, бързо.

— Вече ги извиках, сър — отговори тя. Гласът й трепереше.

Джъстин коленичи до непознатия.

— Жив ли е? — попита Коруин.

— Да. Засега. Имаш ли някаква представа за какво беше всичко това?

— Никаква. Да оставим на охраната да го изясни. — Коруин пое дълбоко дъх. — Радвам се, че беше тук. Благодаря ти.

— Няма за какво. Нека проверим какво оръжие носи… — Джъстин бръкна в джоба на непознатия… и лицето му застина. — По дяволите!

— Какво има? — възкликна Коруин.

Джъстин го изгледа и каза:

— Не е въоръжен.