Освободена любов

4.

От другата страна, в светилището на избраниците, Кормия седеше на леглото в бялата си стая, а до нея светеше малка бяла свещ. Беше облечена в традиционната бяла роба на Избраниците, стъпила боса на белия мрамор и с ръце, скръстени в скута. Чакаше.

Беше свикнала да чака. Това беше заложено в живота на Избраниците. Чакаш дадена дата за участие в ритуал. Чакаш да се появи Скрайб Върджин. Чакаш Директрис да ти възложи задачи. Чакаш с охота, търпение и разбиране или опозоряваш традицията, на която служиш. Тук никоя от сестрите не беше по-значима от друга. Като избрана, ти си част от цялото, една от многото молекули, които формират действащо духовно тяло… едновременно от огромно значение и съвършено незначително.

Така че горко на жената, която не се справи със задълженията си и провали и останалите.

Днешното чакане бе неизбежно тежко. Кормия беше съгрешила и очакваше наказанието си.

От дълго време бе искала преобразяването й да настъпи, тайно бе нетърпелива, но не заради благото на Избраниците. Искаше да е напълно завършена. Искаше да чувства значимост в духа и сърцето си, да получи подобаващото й се място във вселената, не да е просто една от спиците в колелото. Вярваше, че преобразяването е като ключ към свободата.

Промяната й бе дадена съвсем наскоро, когато беше поканена да пие от чашата в храма. Първоначално беше въодушевена, като мислеше, че тайният й копнеж е останал незабелязан и все пак е постигнат. Но тогава дойде наказанието.

Огледа тялото си; винеше гърдите и бедрата си за това, което й се случи. Упрекваше се, че поиска да е различна. Трябваше да остане каквато си беше…

Тънката копринена завеса на вратата се отмести и влезе Избраницата Амалия, една от личните атендантки на Скрайб Върджин.

— Значи е решено — промълви Кормия, като стискаше пръстите си до болка.

— Да — усмихна се меко Амалия.

— Колко още?

— Ще дойде, след като приключи усамотението на Нейна Святост.

Отчаянието накара Кормия да попита немислимото.

— Не може ли да е друга от нас? Има такива, които искат това.

— Ти си избраната. — И тъй като очите на Кормия се напълниха със сълзи, Амалия я приближи безшумно с босите си крака. — Той ще бъде нежен с тялото ти. Ще бъде…

— Нищо подобно. Той е син на воина Блъдлетър.

— Какво? — отскочи Амалия.

— Скрайб Върджин не ти ли каза?

— Нейна Святост каза само, че е уговорено с някого от Братството, достоен воин.

Кормия поклати глава.

— Каза ми го по-рано, когато дойде при мен. Мислех, че всички знаят.

Амалия смръщи вежди загрижено. Без да каже нищо, седна на леглото и притегли Кормия към себе си.

— Не искам това — прошепна Кормия. — Прости ми, сестро, но не го искам.

Гласът на Амалия не звучеше убедително, когато пророни:

— Всичко ще е наред… честно.

— Какво става тук? — Острият глас ги накара да се разделят, сякаш някой ги дръпна една от друга.

Директрис бе застанала на прага и се взираше в тях с подозрение. С книга в едната ръка и черна перлена броеница в другата, тя бе същинско въплъщение на призванието и целите на Избраниците.

Амалия стана бързо, но нямаше как да скрие, че бяха заловени в прегрешение. Една Избраница трябва винаги да показва възторг от положението си; всякаква друга емоция се смяташе за отклонение, което се плащаше с разкаяние. А тях ги хванаха.

— Сега ще говоря с Избраницата Кормия — съобщи Директрис. — Насаме.

— Разбира се. — Амалия отиде до вратата с наведена глава. — Извинете ме, сестри.

— Трябва да отидеш в Храма на Изкуплението, нали така?

— Да, Директрис.

— Остани там до края на цикъла. Ако те видя наоколо, ще бъда крайно недоволна.

— Да, Директрис.

Кормия стискаше затворените си очи и се молеше за приятелката си, докато тя се отдалечаваше. През целия цикъл в онзи храм? Там можеше да се полудее от липсата на сетивни усещания.

Директрис продължи, като изговаряше думите отсечено.

— И теб бих изпратила там, ако не беше нужно да участваш в други неща.

Кормия избърса сълзите си с бърз жест.

— Да, Директрис.

— Трябва да започнеш да се подготвяш, като прочетеш това. — Подвързаната в кожа книга бе оставена на леглото. — Описва в подробности правата на Примейла и твоите задължения. Когато приключиш, ще пристъпиш към сексуалното обучение.

О, Скрайб Върджин, само не Директрис… моля те, не Директрис…

— Лейла ще е наставницата ти. — Когато раменете на Кормия се отпуснаха, Директрис процеди: — Трябва ли да се обиждам от облекчението ти, че няма аз да те инструктирам?

— Съвсем не, сестро.

— Неискреността ти също е обидна. Погледни ме. Погледни ме.

Кормия вдигна очи, но нямаше как да не се отдръпне от страх при острия взор на Директрис.

— Трябва да изпълниш дълга си, и то добре, или ще те изгоня. Разбираш ли? Ще бъдеш изгонена.

Кормия беше толкова слисана, че не можеше да отговори. Изгонена? Изгонена… в Далечната страна?

— Отговори! Разбра ли?

— Д-да, Директрис.

— Бъди наясно. Оцеляването на Избраниците и редът, който съм установила тук, са единствените неща от значение. Всеки, който се опитва да пречи на едно от двете, ще бъде елиминиран. Припомни си го, когато изпиташ потребност да се самосъжаляваш. Това е чест и тя ще бъде отнета със съпътстващите последствия лично от мен. Ясно ли е? Ясно ли е?

Кормия беше останала безмълвна, затова кимна. Директрис разтърси глава и странно пламъче проблесна в очите й.

— Като изключим произхода ти, ти си напълно неподходяща. Истината е, че всичко това е напълно неуместно.

Директрис си тръгна, съпътствана от шумоленето на дългия бял копринен шлейф, който се влачеше зад нея.

Кормия скри глава в дланите си и прехапа долната си устна, като обмисляше положението: тялото й бе обещано на воин, когото не познаваше… който произхождаше от безмилостен и жесток баща… а на плещите й тежеше възвишената традиция на Избраниците.

Чест? Нищо подобно, това беше наказание — за дързостта й да поиска нещо за себе си.

Когато следващото мартини дойде, Фюри опита да си спомни дали беше петото. Или шестото? Не беше сигурен.

— Човече, добре, че няма да се бием тази вечер — подхвърли Бъч. — Пиеш тази гадост като вода.

— Жаден съм.

— Очевидно. — Бъч се протегна в сепарето. — Колко още смяташ да седиш тук и да се наливаш, Лорънс Арабски?

— Не е нужно да ми светиш…

— Помести се, ченге.

Бъч и Фюри вдигнаха очи. Ви се бе появил пред масата им изневиделица и явно нещо се беше случило. Очите му бяха разширени, лицето бледо, изглеждаше, сякаш е претърпял катастрофа, само дето по него нямаше кръв.

— Здрасти, мой човек. — Бъч мръдна вдясно, за да му направи място. — Мислех, че няма да те видим тази вечер.

Ви седна. Черното му рокерско яке се издуваше и раменете му изглеждаха наистина огромни. Нетипично за него, той започна да барабани с пръсти по масата.

Бъч погледна намръщено съквартиранта си.

— Изглеждаш като прегазен на пътя. Какво става?

Вишъс скръсти ръце.

— Не му е тук мястото.

— Да си идем вкъщи тогава.

— Няма начин. Ще бъда затворен там цял ден.

Ви вдигна ръка. Когато сервитьорката дойде, той сложи стотачка на подноса й.

— „Грей Гус“. Щом я изпия, носиш следващата. И това е само бакшишът.

Тя се усмихна.

— Ще е удоволствие за мен.

Когато момичето се понесе към бара, сякаш беше с ролери, под свъсените му вежди очите на Ви огледаха подробно ВИП зоната. Той не проучваше тълпата. Готвеше се за битка. И възможно ли бе от брата… да се излъчваше слабо сияние?

Фюри погледна наляво и потупа ухото си два пъти като сигнал към един от пазачите пред частния вход. Охранителят кимна и заговори в часовника си.

В следващия момент се появи огромен мъж с бръсната отстрани глава и перчем като на мохикан на темето. Ривендж беше облечен в идеално скроен черен костюм и държеше черен бастун в дясната си ръка. Докато вървеше бавно към масата на Братството, клиентите на заведението се отдръпваха и му правеха път отчасти от респект към едрия му ръст, отчасти от страх заради репутацията му. Всички знаеха кой е и на какво е способен: Рив беше от тези наркобарони, които проявяваха личен интерес към средството си за прехрана. Изпречиш ли му се на пътя, можеше да свършиш накълцан като от мелачка за боклук.

Зетят на Зейдист със смесена кръв неочаквано се оказа съюзник на Братството, въпреки че истинската природа на Рив усложняваше всичко. Не беше много разумно да легнеш със симпат. В прекия и преносния смисъл. Така че не беше лесен като приятел и роднина.

Кривата му усмивка едва разкриваше кучешките зъби.

— Добър вечер, господа.

— Ще възразиш ли да използваме офиса ти за нещо лично? — попита Фюри.

— Няма да говоря — каза равно Ви, когато питието му пристигна. С бързо движение на китката го обърна, сякаш огън гореше в стомаха му, а течността беше вода. — Няма.

Фюри и Бъч срещнаха погледи в пълно съгласие. Вишъс щеше да отстъпи и още как.

— Офисът ти? — повтори Фюри на Ривендж.

Рив изискано повдигна вежда, а аметистовосините му очи светеха проницателно.

— Не съм сигурен, че ще искате да го ползвате. Подслушва се и всяка сричка се записва. Освен… разбира се… когато аз съм там.

Не беше идеално, но всичко, което би наранило Братството, би наранило и сестрата на Рив като съпруга на Зи. Въпреки че беше наполовина симпат, той имаше мотивация да не допуска нещо да се обърка.

Фюри се измъкна от сепарето и се втренчи във Ви.

— Вземи си питието.

— Не.

Бъч стана.

— Тогава го остави. Защото, след като няма да се прибереш вкъщи, ще говорим тук.

Очите на Ви заискриха. И не само те.

— По дяволите…

Бъч се подпря на масата.

— В момента разпръскваш аура, като че ли задникът ти е включен в контакта. Така че сериозно ти препоръчвам да зарежеш глупостите от рода „сам съм на света“ и да дотътриш мизерната си персона в офиса на Рив, преди да ни е припарило. Ясно?

Дълго време не се случи нищо, освен че Бъч и Ви се гледаха един друг. Тогава Ви се изправи и тръгна към офиса на Рив. По пътя гневът му разпръсна отровна миризма на химикали, такава, от която ти пари на носа.

Ченгето беше единственият, който можеше да се справи с Ви в това му състояние.

Слава богу, че го имаше ирландеца.

Тръгнаха вкупом към вратата, пазена от двамата маври, и се отзоваха в кабинета на Ривендж, подобен на пещера. Щом влязоха, Рив отиде зад бюрото, протегна ръка под него и се чу кратко изпукване.

— Чисто е — съобщи той и потъна в черния кожен стол.

Всички се втренчиха във Ви… който изведнъж се превърна в звяр от зоологическата градина, обикалящ с вид, сякаш иска да изяде някого. Накрая братът спря в ъгъла на стаята, най-отдалечен от Бъч. Приглушената светлина над него беше по-слаба от тази, която излъчваше кожата му.

— Кажи нещо — меко рече Бъч.

Без да отрони и дума, Ви извади нещо от задния си джоб. Вдигна ръката си и тежък златен медальон се залюля на края на копринен шнур.

— Изглежда, имам нова длъжност.

— О… по дяволите! — прошепна Фюри.

Обстановката в стаята на Блей бе стандартната за Джон и приятелите му. Джон беше в долния край на леглото. Блей седеше на пода с кръстосани крака. Куин се беше изтегнал в тапициран шезлонг, който побираше едва половината от новото му тяло. Имаше отворени бутилки „Корона“ и пръснати наоколо пакетчета с чипс.

— Хайде, издай тайната — подкани Блей. — Как беше преобразяването?

— Зарежи го преобразяването, правих секс. — Блей и Джон се ококориха и Куин се засмя. — Да, вярно. Направих дебюта, така да се каже.

— Не се занасяй — задъхано промълви Блей.

— Истина е. — Куин отметна глава назад и изгълта половината от бирата си. — Ще кажа само, че това преобразяване… човече… — Той погледна Джон и различните му очи се присвиха. — Готви се, братле. Трудно е. Ще ти се иска да си умрял. Ще се молиш за това. Тогава вече става непоносимо.

Блей кимна.

— Ужасно е.

Куин довърши бирата си и изхвърли бутилката в кошчето за боклук.

— Мен ме гледаха. Теб също, нали?

Блей кимна, а Куин се размърда, за да извади нова „Корона“ от минибара.

— Да… беше притеснително. Баща ми беше в стаята. Нейният баща — също. И всичко това, докато тялото ми се разцепва. Щях да се засрамя, но бях твърде зает да страдам.

— Кого използва? — попита Блей.

— Марна.

— Супер.

Клепачите на Куин се притвориха.

— Да, беше много добра.

Челюстта на Блей увисна.

— Тя? Тя беше тази, която ти…

— Да.

Куин се засмя, когато Блей падна назад, сякаш бе прострелян в гърдите.

— Марна. Знам. И на мен ми е трудно да повярвам.

Блей повдигна глава.

— Как се случи? И Господ ми е свидетел, че ще те фрасна, ако пропуснеш нещо.

— Да бе, сякаш ти беше много откровен за себе си.

— Не избягвай отговора. Започвай да лаеш, защото ти си едно псе.

Куин се премести напред, а Джон последва примера му и седна на самия ръб на леглото.

— Добре, значи всичко беше приключило. Имам предвид… бях приключил с пиенето, преобразяването беше свършило, лежах на леглото като… прегазен от влак. Тя остана, в случай че имам нужда да пия още от кръвта й, седнала на стол в ъгъла. Баща ми и нейният си говореха и май изгубих съзнание. В следващия момент се озовавам сам в стаята. Вратата се отваря и влиза Марна. Казва, че си е забравила пуловера или нещо от сорта. Само я поглеждам и… Блей, ти знаеш как изглежда тя, нали? От вида й мигом получавам ерекция. Можеш ли да ме виниш?

— Ни най-малко.

Джон примигна и се приведе още по-напред.

— И така, бях завит с чаршаф, но тя някак разбра. Човече, оглеждаше ме и се усмихваше, а аз само си казах наум: „О, боже мой“. Тогава баща й я извика от антрето долу. Двамата трябваше да останат да преспят у нас, защото, докато мине преобразяването, вече се беше съмнало, но очевидно той не искаше тя да легне с мен. И на тръгване тя ми казва, че по-късно ще се промъкне при мен. Не й повярвах, но все пак хранех някаква надежда. Часовете минаваха. Лежах в очакване. Взех да се изнервям. Така изтече още един час. Тогава реших, че явно няма да дойде. Обадих се на баща ми по вътрешния телефон и му казах, че се съвземам. Станах, завлякох се под душа, и като излязох… ето ти я нея в стаята. Гола. На леглото. Боже, не можех да направя нищо, освен да я зяпам. Но бързо се съвзех. — Куин впери поглед в пода и поклати глава. — Беше моя три пъти. Един след друг.

— По дяволите — прошепна Блей. — Хареса ли ти?

— Ти как мислиш? Разбира се.

Докато Блей кимаше и повдигаше „Короната“ към устата си, Куин каза:

— Когато свърших, я заведох под душа, почистих я и я задоволявах с език половин час.

Блей се задави с бирата и се поля целия.

— О, Боже…

— Имаше вкус на узряла слива. Сладка и сочна.

Очите на Джон съвсем се ококориха, а Куин се усмихна.

— Тя беше по цялото ми лице. Беше страхотно.

Той отпи голяма глътка и дори не се опита да прикрие реакцията на тялото си при спомените, които без съмнение нахлуха в главата му. Когато джинсите му се издуха под ципа, Блей метна одеяло върху бедрата му.

Тъй като Джон нямаше какво да прикрива, се загледа в бутилката си.

— Ще се обвържеш ли с нея? — попита Блей.

— Не, за бога! — Куин вдигна ръка и леко разтърка насиненото си око. — Беше… просто се случи. Не. Тя и аз? Никога.

— Но тя не беше ли…

— Не, не беше девствена. Разбира се, че не беше. Така че няма обвързване. Тя и без това не би искала нещо такова с мен.

Блей погледна към Джон.

— Жените от аристокрацията трябва да са девствени, преди да се бракосъчетаят.

— Времената се промениха — намръщи се Куин. — Но не казвайте на никого, нали? Позабавлявахме се, нищо особено. Тя е свястно момиче.

— Нито дума. — Блей пое дълбоко въздух, после прочисти гърлото си. — А… по-добре ли е, когато си с някого?

— Сексът? На светлинни години, приятелю. Да се облекчаваш сам снема напрежението, но няма нищо общо с истината. Боже, тя беше толкова мека… особено между краката. Много ми хареса да съм върху нея, да съм дълбоко в нея, да слушам стоновете й. Щеше ми се, приятели, да можехте да сте там. Щеше адски да ви хареса.

Блей направи гримаса.

— Да те гледам как правиш секс? Да бе, направо не е за изпускане.

Куин се усмихна бавно и дяволито.

— Харесва ти да ме гледаш как се бия, нали?

— Естествено, добър си.

— Защо сексът да е по-различен? Просто правиш нещо с тялото си.

Блей изглеждаше слисан.

— А… къде остава уединението?

— Уединението е въпрос на разбиране. — Куин извади трета бира. — И още нещо, Блей.

— Какво?

— В секса също съм добър. — Той отвори капачката и отпи глътка. — Така че, ето какво трябва да направим. Ще събирам сили няколко дни и после ще пообиколим нощните клубове в центъра. Искам да го направя отново, но не мога да бъда с нея. — Куин погледна Джон. — Братле, ти също ще дойдеш с нас в „Зироу Сам“. Какво, като си претранс! Ще отидем заедно.

Блей кимна.

— Тримата сме добра компания. Освен това, Джон, скоро и ти ще бъдеш като нас.

Двамата започнаха да кроят планове, а Джон замълча. Всичко свързано със свалянето на мацки му беше непонятно, и не само защото още не беше преминал през преобразяването. Имаше лоши спомени от сексуално естество. Най-лошите.

За момент споменът за мръсното стълбище, където се случи, оживя. Почувства оръжието, опряно до слепоочието си. Усети как джинсите му бяха грубо смъкнати. Преживя отново безумието, което му беше сторено. Спомни си как дъхът дращеше гърлото му, а очите му бяха пълни със сълзи, как се напика и намокри евтините маратонки на онзи.

— Този уикенд — заяви Куин — ще се погрижим и за теб, Блей.

Джон остави бирата и разтърка лицето си, а Блей се изчерви.

— Виж, Куин… не знам…

— Довери ми се. Ще те уредя. Джон, ти си следващият.

Джон понечи да поклати глава отрицателно, но се спря, за да не изглежда като идиот. И без това се чувстваше непълноценен — толкова дребен и немъжествен. Ако откажеше предложението за секс, окончателно щеше да попадне в категорията на загубеняците.

— Значи се уговорихме — продължи да настоява Куин.

За момент, докато Блей въртеше в ръцете си долния край на тениската си, Джон си помисли, че той ще откаже. Това много го облекчи.

— Да. — Блей прочисти гърлото си. — Аз… да, страшно съм наточен. Май само за това мога да мисля сега. Пък и така боли.

— Знам, нали го изпитах. — Различните очи на Куин проблеснаха. — Ще се позабавляваме чудесно. По дяволите, Джон… ще накараш ли тялото ти да се задейства?

Джон сви рамене, искаше му се да избяга.

— Е, ще поиграем ли на „Убийци“? — попита Блей, като посочи с брадичка към ексбокса на земята. — Джон пак ще ни победи, но можем да се състезаваме за второто място.

Беше страхотно облекчение да се съсредоточат в нещо различно и тримата се впуснаха в играта, като крещяха към телевизора и се замеряха с обвивки от бонбони и бирени капачки. Боже, Джон обичаше това. На екрана се състезаваха като равни. Там не беше малък и изоставащ. Беше по-добър от другите. В „Убийци“ можеше да е воинът, който мечтаеше да бъде.

Когато ги съдра от бой, погледна Блей и се досети, че той беше избрал точно тази игра, за да накара Джон да се почувства добре. Все пак Блей имаше умението да отгатва мисли и настроения, и да ти спести притеснението. Беше чудесен приятел.

След четири стекчета, три посещения до кухнята, две цели игри на „Убийци“ и филма „Годзила“ след това, Джон погледна часовника си и се надигна от леглото. Фриц щеше да дойде да го вземе скоро, тъй като имаше уговорка за четири часа всяка сутрин и трябваше да я спази или щяха да го изритат от тренировъчната програма.

— Ще се видим утре в часовете, нали? — със знаци попита той.

— Става — отвърна Блей.

— По-късно може да си початим — усмихна се Куин.

— Да. — Джон се спря на вратата. — Ей, щях да те питам нещо. — Той потупа окото си и посочи към Куин. — Как получи тази синина?

Изражението на Куин остана съвсем спокойно, усмивката му — широка както винаги.

— О, нищо. Просто се подхлъзнах и паднах в банята. Тъпо, нали?

Джон се намръщи и хвърли поглед към Блей, но той седеше загледан в пода и не вдигна очи. Явно нещо се беше случило.

— Джон — каза Куин с твърд тон, — случват се такива неща.

Джон не повярва, още повече че Блей не променяше позата си, но тъй като пазеше свои собствени тайни, нямаше навик да любопитства.

— Разбира се — потвърди той със знаци, подсвирна бързо за довиждане и тръгна.

Когато затвори вратата, чу плътните им гласове и сложи ръка на дървото. Изпитваше страшно силно желание да стане като тях, но това със секса… Искаше да премине през преобразяването, за да стане мъж и да отмъсти за мъртвите, а не заради чукането на мацки. Всъщност може би трябваше да вземе пример от Фюри.

Въздържанието беше добър вариант. Фюри се въздържаше от край време и ето че беше уравновесен и готин тип. Не беше лош пример за подражание.