Освободена любов

45.

Джейн седеше в кухненския бокс с чаша пред себе си. Слънцето изгряваше отвън и лъчите му блестяха между клоните на дърветата. Вишъс си беше тръгнал преди двайсет минути и преди да излезе, й беше направил какаото, току-що допито от нея.

В болезнената липса, която изпитваше, нямаше логика, като се имаше предвид колко време бяха прекарали заедно през нощта. Ви беше говорил с Мани и после я увери, че шефът й е жив и всичките му крайници са си по местата. После я беше обгърнал с ръце и се бяха любили. Два пъти.

Тъкмо си беше тръгнал, а слънцето трябваше да е напълно залязло, преди да може да го види отново.

Разбира се, можеха да си говорят по телефона, да си пращат съобщения и имейли, а и вечерта щяха да се видят. Някак не й се струваше достатъчно. Искаше да спи до него, и то не само за няколко часа, преди да е дошло време за него да се бие или да се прибира у дома си.

Какво щеше да прави с шанса си за работа в „Кълъмбия“? Щеше да е още по-далече от него, но разстоянието имаше ли значение? Той можеше да се придвижва навсякъде. И все пак не й се струваше добра идеята да е прекалено далече от него. Веднъж вече го бяха простреляли. Ами ако имаше нужда от нея? Тя не можеше да се появи мигом.

Но какво щеше да стане с желанието й сама да си е шеф? Желанието да ръководи беше част от природата й и отиването в „Кълъмбия“ даваше добри възможности, дори да се наложеше да чака пет години, за да се издигне в йерархията.

Стига все още да искаха да я интервюират. Стига да получеше работата.

Джейн погледна следите от какао, останали по чашата.

Хрумна й налудничава идея. Абсолютно налудничава. И тя я отхвърли, приемайки я за доказателство, че главата й още не беше съвсем в ред.

Стана от масата и сложи чашата в миялната машина. Запъти се към душа. Половин час по-късно изкарваше колата си от гаража. По съседната алея зави миниван.

Семейство. Страхотно.

За неин късмет пътуването до центъра на града мина гладко. Когато стигна до „Трейд“, трафикът не беше натоварен и всички светофари по пътя светеха зелено, докато накрая не спря на червено пред сградата на „Колдуел Куриър Джърнъл“.

Телефонът й зазвъня. Вероятно от болницата, защото беше дежурна на повикване.

— Уиткъм.

— Здравей, докторе. Твоят мъж е.

Тя се усмихна до ушите.

— Здравей.

— Здравей — чу се шумолене на чаршафи от завъртането на Ви в леглото. — Какво правиш?

— Пътувам към работното си място. Ти какво правиш?

— Лежа по гръб.

Можеше да си представи колко добре изглежда сред черните си чаршафи.

— Та… Джейн?

— Да?

Той снижи глас.

— С какво си облечена?

— Болнична униформа.

— Секси.

Тя се засмя.

— Почти същото е, като да съм облечена в чувал.

— Не и ти.

— Ти в какво си облечен?

— Нищо… и познай къде е ръката ми, докторе.

Светофарът превключи и на Джейн й се наложи да си припомни как се шофира. Почти останала без дъх, тя попита:

— Къде?

Той отговори и тя едва не се блъсна в една паркирала кола.

— Вишъс…

— Кажи ми какво да правя, докторе. Кажи ми какво да правя с ръката си.

Джейн преглътна мъчително, отби… и му даде пълни инструкции.

Фюри си приготви цигара от червен дим, облиза хартията и я сви. Запали я и се облегна на възглавниците. Протезата му беше свалена и стоеше облегната на нощното шкафче. Носеше любимата си копринена пижама в тъмносиньо и яркочервено. Помиряването с Бела му беше донесло покой. Също и това, че беше обратно тук. Както и червеният дим.

Но не и разправията с Директрис.

Жената се беше появила в имението около половин час след пристигането им с Кормия и беше вдигнала врява до небето, че една от Избраниците е изчезнала. Фюри я беше отвел в библиотеката и пред Рот й беше обяснил, че всичко е наред. Каза й, че е променил решението си и се е върнал тук за известно време.

Директрис никак не беше очарована. Надменно го беше информирала, че като представителка на Избраниците настоява да разпита Кормия за случилото се в храма, за да установи дали церемонията е завършена.

В този момент Фюри реши, че не я харесва. В злите й очи прочете, че знае за несъстоялия се секс, и очевидно искаше да научи подробности, за да хвърли вината върху Кормия.

Как пък няма да го позволи. С усмивка на лицето той пусна бомбата и напомни на кучката, че като Примейл не е длъжен да й дава обяснения и че двамата с Кормия ще се върнат от Другата страна, когато им се иска и нито минута по-рано.

Намусената жена не продължи с настояванията. Беше наясно, че той я държи натясно. Очите й излъчваха ненавист, когато се поклони и се дематериализира.

Сериозно се замисляше да издейства отстраняването й от длъжността, въпреки че не беше сигурен как ще го направи. Не искаше такива като нея да командват. Тя беше жестока.

Фюри дръпна от цигарата с червен дим. Нямаше представа колко дълго да задържи Кормия тук. Тя вече искаше да се връща. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че тръгването й ще бъде по неин избор, а не наложено от правилата на Избраниците.

Колкото до него… От една страна, още искаше да е далече от имението, но Кормия донякъде улесняваше нещата. А и в някакъв момент наистина можеха да се върнат от Другата страна.

Изпусна дим и разсеяно потърка десния си крак, който свършваше под коляното. Долният край беше възпален, но винаги ставаше така в края на нощта.

Почукването на вратата го изненада.

— Влез.

Досети се кой е по начина на отваряне на вратата — бавно и само малък процеп.

— Кормия? Ти ли си? — Той седна и придърпа завивката над краката си.

Тя показа русокосата си глава през отвора, а тялото й остана в коридора.

— Добре ли си? — попита.

Тя поклати глава и заговори на Древния език.

— Ако не е неуважително, може ли да вляза в покоите ви, Ваша светлост?

— Разбира се, и няма нужда от официалности.

Тя се вмъкна вътре и затвори вратата. Изглеждаше толкова крехка, увита в бялата тъкан. Повече като дете, отколкото като жена, преминала през преобразяването.

— Какво има?

Вместо да отговори, тя остана мълчалива. Сведе поглед и обгърна тялото си с ръце.

— Кормия, говори с мен. Кажи ми какво става.

Тя се поклони ниско и заговори в тази позиция.

— Ваша светлост, аз…

— Без официалности. Моля те. — Той се размърда в леглото, но после осъзна, че не е поставил протезата си. Не беше сигурен как ще се почувства тя, ако разбереше, че част от тялото му липсва. — Кажи ми. От какво имаш нужда?

Тя прочисти гърло.

— Аз ваша партньорка ли съм, или не?

— Да.

— Не е ли редно да остана във вашата спалня?

Той смръщи вежди.

— Мислех, че ще е по-добре за теб да имаш собствена стая.

Тя едва ли искаше да остане при него. Последва мълчание и той реши, че може би все пак иска. Почувства се неловко като каза:

— Ако искаш… можеш да останеш тук. Имам предвид, че може да поставим допълнително легло.

— Какво не му е наред на това?

Искаше да спи до него? Защо… О, ясно.

— Кормия, не се тревожи за това, че Директрис или останалите ще си помислят, че не изпълняваш задълженията си. Никой няма да научи какво правиш тук.

Или по-точно в нейния случай, какво не прави.

— Не е това. Вятърът… или поне аз така мисля… тресе къщата, нали?

— Да, доста е ветровито в момента. Но сме оградени от дебели каменни стени.

Той почака тя да продължи, но тя не го направи и изведнъж му стана ясно. Беше такъв безчувствен мръсник. Беше я извел от единственото й познато обкръжение, за да я постави в напълно нов свят. Стряскаха я неща, смятани от него за нормални. Как да се чувства спокойно, като не знае кои шумове вещаят опасност и кои не?

— Щом искаш да останеш тук, аз нямам нищо против. — Той се озърна наоколо в опит да реши къде може да се постави сгъваемо легло. — Има предостатъчно място за допълнително легло.

— Това легло е добро за мен.

— Да, аз ще спя на сгъваемото.

— Защо?

— Защото не ми се ще да спя на пода. — Имаше място между два от прозорците. Можеше да накара Фриц да…

— Но това легло е достатъчно голямо за двама ни.

Фюри бавно обърна глава към нея. После примигна.

— Да.

— Ще го поделим. — Погледът й все така беше забит в пода, но в гласа й се усещаше смайваща решителност. — Така поне ще мога да казвам, че лежа до вас.

Това било значи.

— Добре.

Тя кимна и заобиколи леглото. Пъхна се между чаршафите, легна с лице към него и се сви на кълбо. Което беше изненадващо. Както и фактът, че не стисна здраво очи и не се престори на заспала.

Фюри загаси цигарата и реши, че ще направи услуга и на двама им и ще легне върху завивката. Но първо трябваше да отиде до банята.

Гадост.

Е, рано или късно трябваше да научи за крака му.

Той отметна завивката, протегна се за бастуна си и се изправи. Чу как дъхът й изсвистя и усещаше, че го наблюдава. Боже, сигурно е потресена, помисли си. Като Избраница беше свикнала на съвършенство.

— Кракът ми от коляното надолу липсва. Това обаче не е проблем.

Стига протезата му да беше на мястото си и да функционираше добре.

— Връщам се веднага. — Почувства облекчение при затварянето на вратата и остана в банята по-дълго от обикновено, като изми зъбите си и ги почисти с конец, а после използва тоалетната. Започна да прережда шишенцата с таблетки в шкафчето и знаеше, че е време да излезе.

Отвори вратата.

Лежеше както я беше оставил — на ръба на леглото, с лице към него и отворени очи.

Докато се приближаваше, му се прииска да спре да го гледа. Особено, когато се изтегна върху завивката и халатът не покри крака му. Подръпна края на чаршафа, за да се прикрие, и се опита да се отпусне.

Нямаше да се получи. Беше му студено така, полузавит.

Хвърли поглед, за да премери разстоянието между тях. Имаше толкова много място, че със същия успех можеха да спят в различни стаи.

— Ще изгася лампата.

Тя повдигна глава и после отново се отпусна на възглавницата, а той загаси осветлението и се пъхна между завивките.

В мрака се намести непохватно до нея. Боже… Досега не беше спал с друг. Е, вярно, един път се наложи да прекара нощта с Ви и Бъч по време на периода на нужда на Бела, но само защото изпаднаха в несвяст. А и те бяха мъже. А Кормия със сигурност не беше.

Пое дълбоко дъх. Този аромат на жасмин носеше истинска наслада.

Затвори очи и се зачуди дали и тя се чувства така сковано и неловко. Денят щеше да е дълъг. Трябваше да настоява за допълнителното легло.