Освободена любов

13.

Бъч се изтегна в леглото на Вишъс. Ви се срамуваше да си го признае, но беше прекарал много дни във фантазии какво ли би било. Какво щеше да е усещането. Миризмата. Сега, когато беше реалност, той се радваше, че трябва да се концентрира върху задачата да излекува Бъч. Подозираше, че иначе чувството би било толкова мощно, че щеше да му се наложи да се отдръпне.

Когато гърдите му се отъркаха в тези на Бъч, той се опита да убеди себе си, че няма нужда от всичко това. Опита се да се престори, че няма потребност от някого до себе си, че не му носи утеха да лежи до друго същество, че не го е грижа за топлината и тежестта, отпусната до тялото му.

Фактът, че лекуваше ченгето, не излекува него. Но това, разбира се, бяха глупости. Когато прегърна Бъч и се откри, за да приеме злото на Омега, точно от всички тези неща имаше нужда. След посещението на майка си и прострелването копнееше за нечия близост, трябваха му ръце, които да отвърнат на прегръдката му. Да почувства туптенето на друго сърце срещу своето.

Прекара твърде дълго време, странейки от всички, за да не ги застрашава с ръката си. Свалянето на гарда пред единствения, на когото имаше пълно доверие, предизвика парене в очите му.

Добре че никога не плачеше, защото бузите му щяха да са мокри като речни камъни.

Когато Бъч потръпна с облекчение, Вишъс почувства треперенето в раменете и хълбоците му. Знаеше, че не е редно, но не можа да се въздържи и зарови татуираната си ръка в гъстата коса на Бъч. Ченгето простена още веднъж и се приближи още повече, а Ви вдигна поглед към лекарката.

Тя стоеше до креслото и ги гледаше с широко отворени очи и зяпнала уста.

Единствената причина, поради която Ви не умираше от неудобство, беше съзнанието, че у нея нямаше да остане спомен за този момент на интимност. Иначе не би го понесъл. Такива неща не се случваха често в живота му, главно защото той не ги допускаше. Проклет да бъде, ако позволеше на някаква непозната да си спомня личните му дела.

Само дето… някак си не я чувстваше непозната.

Лекарката посегна инстинктивно към шията си и се отпусна в креслото. Времето течеше бавно като мързеливо куче, протягащо се в летния сумрак, докато тя държеше очите си приковани в неговите, а и той не отклоняваше взор.

Думата отново се появи в съзнанието му: Мое. Не беше сигурен обаче за кого се отнасяше? За Бъч или за нея?

Осъзна, че беше за нея. Жената в другия край на стаята беше причината да се появи тази дума.

Бъч се размърда и краката му докоснаха тези на Ви през завивките. С чувство на угризение Ви си спомни за всичките пъти, когато си представяше себе си и Бъч, как лежат както сега, как… е, лекуването не беше и половината. Странно, че сега, когато се случваше, Ви нямаше сексуални фантазии за Бъч. Не… желанието за секс и обвързване бяха насочени към мълчаливата жена-човек в другия край на стаята, която беше в пълен шок.

Може би не можеше да приеме двама мъже да са заедно? Не че той и Бъч някога щяха да бъдат.

По някаква нелепа причина Ви й каза:

— Той е най-добрият ми приятел.

Изглеждаше изненадана, че й дава обяснения. А и той беше изненадан.

Джейн не можеше да отлепи очи от леглото. Пациентът й и Ред Сокс светеха в допира си, телата им излъчваха мека светлина и нещо се случваше между тях, някакъв обмен. Боже, сладникавата миризма отслабваше.

Най-добри приятели? Тя погледна ръката на пациента си, заровена в косата на Ред Сокс, и начина, по който силните му ръце го притискаха плътно. Несъмнено бяха приятели, но колко ли далече стигаше приятелството им?

След бог знае колко време, Ред Сокс издаде дълга въздишка и повдигна глава. Едва няколко сантиметра деляха лицата на мъжете и Джейн се напрегна. Тя приемаше връзките между мъже, но по някаква безумна причина не искаше да вижда пациента си да целува приятеля си. Или когото и да било друг.

— Добре ли си? — попита Ред Сокс. Гласът на пациента беше тих и мек.

— Да. Уморен съм.

— Обзалагам се. — Ред Сокс стана от леглото с леко движение. Изглеждаше, като че ли бе прекарал един месец на почивка. Цветът на лицето му се беше нормализирал, а очите му светеха ясни и будни. И онова усещане за злост беше изчезнало.

Пациентът се отпусна по гръб. После се превъртя настрани, като трепна от болка. След това отново се обърна по гръб. Краката му през цялото време ритаха под завивката, сякаш за да отмахнат обзелото го чувство, каквото и да бе то.

— Боли ли те? — попита Ред Сокс. Когато не последва отговор, той погледна през рамо към нея. — Можеш ли да му помогнеш, докторе?

Искаше й се да каже не. Искаше й се да ругае и отново да настоява да бъде освободена. И искаше да ритне този фен на „Ред Сокс“ в топките, задето разболя пациента й още повече с това, което се случи, какъвто и да бе смисълът му.

Хипократовата клетва я накара да стане и да се приближи до войнишките мешки.

— Зависи какво си ми донесъл.

Тя се поразрови и откри, че има всякакви обезболяващи в количества като за склад. Всичко беше в оригинални опаковки на големите фармацевтични компании, така че очевидно имаха връзки в някоя болница. Лекарствата бяха опаковани добре, нямаше начин да са се задържали дълго на черния пазар. По дяволите, тези типове сигурно бяха самият черен пазар.

За да е сигурна, че не е пропуснала нещо, погледна и в другата торба… и откри любимия си екип за йога… и останалите вещи, които беше приготвила за пътуването до Манхатън за интервюто в „Кълъмбия“.

Бяха ходили в дома й. Тези негодници бяха нахълтали в дома й.

— Трябваше да закараме колата ти — обясни Ред Сокс. — Решихме, че ще имаш нужда от чисти дрехи. Тези бяха приготвени.

Карали бяха аудито й, разхождали се бяха из стаите й, ровили се бяха във вещите й.

Джейн стана и ритна торбата в другия край на стаята. Дрехите й се разпиляха по пода, тя сложи ръка в джоба си и стисна бръснача, готова да пререже гърлото на Ред Сокс.

В този миг прозвуча силният глас на пациента.

— Извини се!

Тя се извърна и погледна гневно към леглото.

— За какво! Вие ме взехте против во…

— Не ти. Той.

Тонът на Ред Сокс показваше разкаяние, когато изрече бързо:

— Съжалявам, че влязохме в къщата ти. Само се опитвахме да те улесним малко.

— Да ме улесните? Без да се засягаш, пикая на извинението ти. Хората ще се чудят къде съм. Полицията ще ме търси.

— Погрижихме се за всичко, дори за срещата в Манхатън. Намерихме билетите за влака и писмото за интервюто. Не те очакват вече.

За миг онемя от гняв.

— Как се осмелявате!

— Нямаха нищо против да отложат срещата, когато разбраха, че си болна.

Като че ли това оправяше нещата. Джейн отвори уста, готова да му се разкрещи, когато я осени мисълта, че е изцяло в техни ръце. Така че да се противопоставя на похитителите си, не беше най-умният ход.

Тя изруга и погледна пациента.

— Кога ще ме освободите?

— Веднага щом се изправя на крака.

Тя огледа лицето му от козята брадичка до очите му с диамантен блясък и татуировките на слепоочието. Водена от инстинкт, каза:

— Дай ми дума. Закълни се в живота, който ти върнах, че ще ме пуснете да си отида невредима.

Той не се поколеба. Дори не пое дъх.

— Заклевам се в честта си и в кръвта, която тече във вените ми, ще бъдеш свободна в мига, когато оздравея.

Проклинайки себе си и тях, тя извади ръка от джоба си, наведе се и взе шишенце с демерол от по-голямата торба.

— Няма спринцовки.

— Има. — Ред Сокс се приближи със стерилна опаковка в ръка. Когато тя посегна да я вземе, той стисна опаковката.

— Знам, че ще я използваш разумно.

— Разумно? — Тя дръпна спринцовката от ръцете му. — Не, ще пробода окото му с нея. Защото на това са ме учили в медицинския институт.

Наведе се отново и изрови от торбата чифт хирургически ръкавици, пакетче напоени със спирт кърпички, марля и бинтове, за да смени превръзката на гърдите.

Независимо че му беше вляла венозно антибиотици като предпазна мярка преди операцията, така че рискът от инфекция да се намали, тя попита:

— Ще можеш ли да намериш и антибиотици?

— Всичко, което кажеш.

Да, определено имаха връзки в някоя болница.

— Може да ми трябва ципрофлоксацин или амоксицилин. Зависи какво ще видя под превръзката.

Тя остави иглата и шишенцето на нощното шкафче, сложи си ръкавиците и отстрани превръзката.

— Един момент, докторе! — обади се Ред Сокс.

— Моля?

Ред Сокс втренчи очи в нея като чифт дула на оръжие.

— При цялото ми уважение, трябва да подчертая, че ако го нараниш умишлено, ще те убия с голи ръце. Независимо че си жена.

Гърбът й се скова от ужас и в същото време силно ръмжене изпълни стаята, все едно мастиф се готвеше да нападне.

И двамата погледнаха стъписани към пациента.

Горната му устна се беше повдигнала и предните му зъби се бяха удължили двойно.

— Никой няма да я докосва. Не ме интересува какво ще направи и на кого.

Ред Сокс се намръщи, сякаш приятелят му беше превъртял.

— Нали помниш уговорката ни, съквартиранте? Аз се грижа да си добре, докато сам можеш да го правиш. Не ти харесва? Излекувай се и тогава ще се тревожиш за нея.

— Никой.

За миг се възцари мълчание. После Ред Сокс взе да мести поглед от Джейн към пациента и обратно, сякаш наново извеждаше някой от законите на физиката… и се затрудняваше с математическите изчисления.

Джейн скочи, почувствала, че трябва да успокои двамата поне до контролирано кипене.

— Хайде стига! Нека да приключим с мъжкарското перчене, става ли? — Двамата я зяпнаха смаяни и изглеждаха още по-озадачени, когато тя хвана лакътя на Ред Сокс и го дръпна настрани. — Ако ще стоиш тук, не бъди агресивен. Не му помагаш. — После стрелна строго пациента. — А ти просто почивай!

След миг мъртвешка тишина, Ред Сокс прочисти гърлото си, а пациентът сложи ръкавицата си и затвори очи.

— Благодаря — промърмори тя. — А сега, момчета, нали нямате нищо против да си свърша работата, така че да мога да си отида?

Тя направи на пациента инжекция с демерол и миг по-късно веждите му се отпуснаха, сякаш някой им беше разхлабил бурмите. След като напрежението напусна тялото му, тя махна бинтовете от гърдите му и повдигна марлята.

— Мили… боже — ахна тя.

Ред Сокс надникна над рамото й.

— Какво не е наред? Добре е зараснало.

Тя внимателно натисна редичката от метални скоби и розовата плът под тях.

— Мога да ги махна още сега.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Просто не е нормално.

Очите на пациента се отвориха и беше очевидно, че знае какво си мисли тя: Вампир.

Без да поглежда към Ред Сокс, Джейн каза:

— Би ли ми подал хирургическите ножици и клещите от онази чанта? О, и ми донеси антибиотичния спрей.

Като го чу да се отдалечава, прошепна:

— Какъв си ти?

— Жив — отвърна пациентът. — Благодарение на теб.

— Заповядай.

Джейн подскочи като кукла на конци. Ред Сокс държеше два инструмента от неръждаема стомана, но тя за нищо на света не можеше да си спомни защо ги е поискала.

— Скобите — промърмори тя.

— Какво? — попита Ред Сокс.

— Изваждам скобите. — Тя взе ножиците и клещите и напръска гърдите на пациента с антибиотик.

Въпреки че мозъкът й танцуваше туист в главата й, успя да среже и махне всичките двадесет и няколко метални щипки, като ги пускаше една след друга в кошчето за боклук до леглото. Щом приключи, попи струйките кръв, които бликнаха от всяка входна и изходна дупчица, после напръска гърдите му с още противовъзпалителен спрей.

Когато срещна искрящите му очи, вече знаеше със сигурност, че той не е човек. Беше виждала вътрешностите на твърде много тела и прекалено често бе ставала свидетел на борбата при оздравяване, за да мисли другояче. Само не беше наясно какво означаваше това за нея. Или за останалите от човешкия вид.

Как беше възможно? Да има други същества с толкова много човешки характеристики? Вероятно това беше прикритието им.

Джейн покри гърдите му с тънък слой марля, която залепи над белега от разреза. Когато приключваше, лицето на пациента се изкриви и ръката му, тази с ръкавицата, се премести върху стомаха му.

— Добре ли си? — попита Джейн, взряна в пребледнялото му лице.

— Гади ми се. — Над горната му устна изби пот.

Тя погледна към Ред Сокс.

— Мисля, че е по-добре да излезеш.

— Защо?

— Той ще повърне.

— Добре съм — промълви пациентът и затвори очи.

Джейн тръгна към торбата, за да вземе подлога, и каза на Ред Сокс:

— Тръгвай сега. Остави ме да се погрижа за него. А и нямаме нужда от публика.

Проклетият демерол. Беше страхотен срещу болката, но страничните ефекти понякога създаваха сериозен проблем на пациентите.

Ред Сокс се поколеба, а през това време пациентът започна да пъшка и да преглъща начесто.

— Е, добре. Слушай, преди да си тръгна, искаш ли да ти донеса прясна храна? Искаш ли нещо определено?

— Ти шегуваш ли се? Сякаш мога да забравя отвличането и смъртната заплаха и да си дам поръчката?

— Не е причина да не се храниш, докато си тук. — Той вдигна подноса.

Боже, гласът му… този остър, дрезгав глас с бостънски акцент.

— Познавам те, със сигурност те познавам отнякъде. Свали си шапката. Искам да видя лицето ти.

Той прекоси стаята със старата храна.

— Ще ти донеса нещо друго за ядене.

Когато вратата се затвори и заключи, я обзе детинското желание да изтича и да затропа по нея.

Но пациентът простена и тя погледна към него.

— Сега ще спреш ли да се съпротивляваш на порива за повръщане?

Подлогата не беше необходима, защото стомахът му беше празен, затова Джейн изтича до банята, донесе хавлиена кърпа и я сложи на устата му. Докато се давеше мъчително, притискаше с ръце гърдите си, сякаш да предотврати отварянето на раната си.

— Спокойно — каза тя и сложи ръка на гладкия му гръб, — раната ти е заздравяла достатъчно, няма да се отвори.

— Имам… чувството… че… По дяволите…

Боже, той страдаше, лицето му беше напрегнато и червено, целият се обливаше в пот, дишаше тежко.

— Няма страшно, просто трябва да премине. Колкото по-малко се съпротивляваш, толкова по-лесно ще бъде. Да… ето… дишай. Хайде, сега…

Тя го милваше по гърба, държеше хавлиената кърпа и неволно му шепнеше успокоителни думи. Когато му размина, пациентът остана неподвижен, дишаше през устата, а ръката с ръкавицата стискаше в юмрук намачканите чаршафи.

— Изобщо не беше забавно — измърмори той пресипнало.

— Ще ти измисля друго обезболяващо — обеща полугласно тя, като махна косата от очите му. — Край с демерола. Виж, искам да погледна раните ти, може ли?

Той кимна и се отпусна по гръб, гръдният му кош изглеждаше широк колкото леглото. Тя отлепи внимателно лейкопласта и повдигна леко марлята. Мили боже… Кожата, която беше надупчена от скобите само преди петнайсет минути, беше напълно здрава. Имаше само тънка розова линия над гръдната му кост.

— Какъв си ти? — произнесе задъхано.

Пациентът се завъртя към нея.

— Уморен.

Без дори да се замисля, започна да го разтрива отново. От движението на ръката й нагоре-надолу по кожата му се чуваше тих звук. Не след дълго забеляза колко добре са развити раменете му… и че тялото, което докосваше, беше топло и много мъжествено.

Тя отдръпна дланта си.

— Моля те. — Той хвана китката й с нормалната си ръка, макар очите му да бяха затворени. — Докосвай ме… по дяволите, не ме пускай, аз… изгубих всякаква опора. Имам чувството, че ще отлетя нанякъде. Нищо не усещам. Нито леглото… нито тялото си.

Тя сведе поглед към ръката си, където я беше хванал, после огледа бицепсите и широките му гърди. Мина й през ума, че би могъл да прекърши китката й на две, но знаеше, че няма да го направи. Беше готов да прегризе гърлото на най-близкия си и скъп приятел преди половин час, за да я защити…

Престани. Не се чувствай в безопасност с него. Не се поддавай на Стокхолмския синдром4.

— Моля те — колебливо промълви той със задавен от неудобство глас.

Боже, никога не беше разбирала как жертвите на отвличане създаваха връзки с похитителите си. Противоречеше на всякаква логика, а също и на инстинкта за самосъхранение. Врагът ти не може да ти е приятел.

Но да му откаже топлота, беше немислимо.

— Ще ми трябва ръката ми.

— Имаш две. Използвай другата. — Той се допря още по плътно до дланта й, а чаршафите се смъкнаха и разголиха тялото му.

— Нека ги разменя поне — продума тя, измъкна ръката си от хватката му, подаде му другата и постави освободената си длан на рамото му.

Кожата му беше със златистокафяв загар, гладка… толкова гладка и еластична. Следвайки извивката на гръбнака му, тя стигна до тила му и преди да се усети, вече милваше лъскавата му коса. Къса отзад, дълга около лицето — тя се зачуди дали я носеше така, за да прикрие татуировките на слепоочието си. Само дето те явно бяха за показване — защо иначе би ги направил на толкова видно място?

Той издаде дълбок гърлен звук, който завибрира в гърдите и към гърба му, после се отдръпна, с което притегли ръката й. Беше ясно, че иска тя да легне до него, но когато тя не се поддаде, той отпусна хватката си.

Взряна в ръката си в плен на неговата, си помисли за последния път, когато беше с мъж. Доста отдавна. И честно казано, не беше особено хубаво.

В съзнанието й изникнаха тъмните очи на Манело…

— Не мисли за него.

Джейн отскочи.

— Откъде знаеш за кого мисля?

Пациентът я пусна и бавно се завъртя, като извърна лице от нея.

— Извинявай, не е моя работа.

— Как разбра?

— Ще се опитам да поспя, става ли?

— Добре.

Джейн стана и се върна на креслото си, замислена за шесткамерното му сърце. За неопределимата му кръвна група. За зъбите му, забити в китката на русата жена. Погледна към прозореца и се запита дали онова, което покриваше стъклата, не беше единствено с цел сигурност, а и за спиране на дневната светлина.

Къде се бе озовала? Заключена в някаква стая с… вампир?

Разумът й отхвърляше тази мисъл, но вътре в себе си намираше логика. Поклати глава, припомнила си своя любим цитат от Шерлок Холмс, който перифразира: ако елиминираш всички възможни обяснения, значи невъзможното е отговорът. Логиката и биологията не лъжеха, нали? Това беше и една от основните причини да стане лекар.

Тя сведе поглед към пациента си, объркана от евентуалната реалност. Съзнанието й прехвърляше еволюционните възможности, но също така и по-практичните въпроси. Замисли се за лекарствата в торбата, за това, че пациентът й е бил в опасна част на града, когато е бил прострелян. А и я бяха отвлекли.

Как изобщо можеше да вярва на него или на думата му?

Джейн пъхна ръка в джоба си и опипа бръснача. Отговорът на последния въпрос бе лесен. Нямаше как.