Освободена любов

28.

Около полунощ Джейн се намираше на задната седалка на черен мерцедес на път за дома си. Шофьорът отпред, от другата страна на спуснатата преграда, беше униформеният иконом — по-стар от Господ и весел като териер. До нея седеше Ви, облечен в черни кожени дрехи, притихнал и мрачен като надгробен камък.

Не беше казал много. Ала не пускаше ръката й. Стъклата на колата бяха затъмнени до такава степен, че тя се чувстваше, сякаш бе в тунел, и в опит да се отърве от това усещане, натисна бутона за спускане на прозорците. Стъклото се плъзна надолу и я връхлетя студен въздух, изместващ топлината вътре като гамен разпръскващ добрите деца от площадката.

Тя подаде ръка навън и погледна към светлините, хвърляни от фаровете. Околният пейзаж беше неясен. Като снимка не на фокус. От наклона на пътя тя заключи, че се спускат от планината. Работата беше там, че нямаше никаква представа накъде пътуват или откъде идват.

По някакъв странен начин дезориентираността й се стори уместна. Беше интерлюдия между света, който беше зърнала за кратко, и този, към който се завръщаше. Нормално бе пространството между тях да е мъгляво.

— Не мога да видя къде сме — измърмори и затвори прозореца.

— Нарича се мис — каза Ви. — Приеми го като защитна илюзия.

— Някой от твоите трикове?

— Да. Ще позволиш ли да запаля, ако отворя прозореца, за да влиза свеж въздух?

— Не възразявам. — И без това нямаше да се задържи около него още дълго.

Гадост.

Ви стисна ръката й, после открехна стъклото. Мекото свистене на вятъра заглуши тихото бръмчене на двигателя. Коженото му яке прошумоли, докато вадеше ръчно свита цигара и златната си запалка. Камъчето издаде стържещ звук и лекият мирис на турски тютюн погъделичка ноздрите й.

— Тази миризма ще… — Тя се спря.

— Какво?

— Щях да кажа, че ще ми напомня на теб, но това няма да се случи, нали?

— Може би в някой сън.

Тя опря пръсти в стъклото. То беше студено, точно каквото бе чувството в гърдите й.

Тъй като не можеше да понесе тишината, тя попита:

— Какво точно представляват тези ваши врагове?

— Първоначално са хора. После се превръщат в нещо различно.

Той дръпна от цигарата и лицето му се освети в оранжево. Беше се обръснал, преди да тръгнат, използвайки бръснача, който тя някога се беше канила да насочи срещу него. Лицето му бе невероятно красиво по брутален начин, мъжествено и твърдо като волята му. Татуировките на слепоочието му бяха прекрасно изработени, но тя ги мразеше, като знаеше какво насилие олицетворяват.

Тя прочисти гърло.

— Разкажи ми повече.

— Обществото на лесърите, нашите врагове, избират членовете си много внимателно. Насочват се към социопати, убийци и други аморални типове. После се намесва Омега…

— Омега ли?

Той погледна към върха на цигарата си.

— Нещо като еквивалент на дявола в християнството. Омега слага ръка на тях… също и нещо друго… и ето че те се събуждат ходещи мъртъвци. Силни са, почти неунищожими и могат да бъдат убити единствено, ако бъдат прободени точно в гърдите с нещо стоманено.

— Защо са ви врагове?

Той дръпна от цигарата и смръщи вежди.

— Подозирам, че има нещо общо с майка ми.

— Майка ти?

Хладната усмивка, разтегнала устните му, по-скоро приличаше на гримаса.

— Аз съм син на това, което вие определяте като бог. — Той вдигна облечената в ръкавица ръка. — Това е от нея. Според моите разбирания за бебешки подаръци, бих предпочел сребърна дрънкалка или нещо за хапване. Но никой не избира това, което получава от родителите си.

Джейн погледна към черната кожа, обгърнала дланта му.

— Исусе…

— Не и според нашите разбирания, нито пък според моята природа. Не съм от типа спасители. — Той сложи цигарата между устните си и дръпна ръкавицата. В мрака на задната седалка ръката му заблестя с нежната красота на лунна светлина, отразяваща се в прясно навалял сняг.

Той дръпна за последен път, после притисна запаления край на цигарата към центъра на дланта си.

— Не — процеди тя. — Почакай…

Фасът беше изпепелен и той духна остатъците. Финият прашец се разнесе из въздуха.

— Бих дал всичко, за да се отърва от това. Въпреки че трябва да призная колко е удобно, когато нямам пепелник.

Джейн се почувства замаяна по безброй причини, но главно от мисълта за неговото бъдеще.

— Майка ти ли настоява да се ожениш?

— Да. Мога да те уверя, че не бих се предложил доброволно. — Ви погледна към нея и за част от секундата тя можеше да се закълне, че той беше готов да изключи нея от това правило. Но той отклони поглед.

Боже, мисълта за него с някоя друга, дори да не си го спомняше, беше като ритник в корема.

— Колко? — попита Джейн с дрезгав глас.

— Не ти трябва да знаеш.

— Кажи ми.

— Не мисли за това. Аз се опитвам да не го правя. — Той погледна към нея. — Те няма да означават нищо за мен. Въпреки че двамата с теб не можем… Както и да е, няма да значат нищо.

Беше ужасно от нейна страна да се радва.

Той си сложи отново ръкавицата и останаха мълчаливи, докато колата се носеше в нощта. Най-накрая спряха. После потеглиха. Спряха. Тръгнаха отново.

— Сигурно сме в центъра, а? — заговори тя. — Сякаш има много светофари.

— Да. — Той се наведе, натисна бутон и спусна преградата, така че тя можеше да погледне навън през предното стъкло.

Да, бяха в центъра. Беше се върнала.

Очите й се напълниха със сълзи, тя примигна, за да ги прогони, и погледна надолу към ръцете си.

Малко по-късно шофьорът спря мерцедеса пред нещо, което изглеждаше като сервизен вход към тухлена постройка. Имаше стабилна метална врата с надпис „Частна собственост“ и бетонова рампа, която водеше към платформа за разтоварване. Беше чисто по начина, по който са чисти добре поддържаните жилищни сгради. С други думи, захабено, но без разпилян наоколо боклук. Ви отвори вратата си.

— Почакай вътре.

Тя сложи ръка на сака с дрехите си. Може би беше решил да я върне обратно в болницата. Само че този вход на „Св. Франсис“ не й беше известен.

Секунди по-късно той отвори вратата и посегна с голата си длан.

— Остави си нещата. Фриц, ще се върнем след малко.

— За мен ще е удоволствие да почакам — усмихна се старецът.

Джейн излезе от колата и последва Ви до бетоновите стълби, намиращи се до рампата. През цялото време той беше плътно долепен до нея. Пазеше я. Някак отвори масивната метална врата без ключове. Просто сложи длан на бравата и се втренчи във вратата.

Странно, че когато влязоха, той не се отпусна. Поведе я бързо по коридора към товарен асансьор, като се озърташе наляво и надясно, докато се движеха. Не беше осъзнала, че се намират в луксозната сграда „Комодор“, докато не прочете съобщение от домоуправителя, залепено на бетонната стена.

— Имаш апартамент тук? — попита, въпреки че беше повече от ясно.

— Последният етаж е мой. По-точно половината от него. — Влязоха в сервизния асансьор, застлан с износен линолеум и осветен с лампи, поставени под мрежа. — Бих искал да те преведа през главния вход, но е прекалено изложен на показ.

Асансьорът се разтресе, когато потегли нагоре, и тя посегна да се опре на стената. Ви хвана ръката й над лакътя, за да я задържи, и повече не я пусна. А и тя не искаше да я пуска.

Ви беше все така напрегнат, когато асансьорът спря рязко. Обикновеното на вид преддверие не беше нищо особено. Имаше две врати и изход към стълбището, за да има някакъв смисъл от съществуването му. Таванът беше висок, но без декорация, а килимът беше шарен и с къси власинки от типа, който Джейн беше виждала по болничните чакални.

— Насам.

Тя го последва до края на един коридор и се изненада, като го видя да вади златен ключ, за да отключи вратата.

Каквото и да имаше вътре, бе обгърнато от плътен мрак, но тя го последва без страх. Имаше чувството, че дори да се озоват под артилерийска стрелба, с него до себе си тя пак би излязла невредима. А и мястото миришеше добре. На лимон. Сякаш скоро бе почиствано.

Той не включи никакво осветление. Само хвана ръката й и настойчиво я дръпна напред.

— Не виждам нищо.

— Не се безпокой. Няма нищо, което да те нарани, а и аз знам пътя.

Тя увисна на ръката му и тръгна след него, докато накрая не спряха. Според начина, по който ехтяха стъпките, тя реши, че мястото е голямо, но нямаше представа от формата му.

Той я обърна с лице надясно и отстъпи от нея.

— Къде отиваш? — преглътна тя.

Една свещ пламна в далечния край, на около дванайсет метра от нея. Не освети много. Стените… стените и таванът бяха… и подът също… бяха черни. Всичко беше черно. Също и свещите.

Ви отстъпи настрани от светлината и се превърна в мержелееща се сянка.

Сърцето на Джейн затуптя силно.

— Попита за белезите между краката ми — каза той. — Искаше да знаеш какво се е случило.

— Да — прошепна тя.

Значи затова искаше всичко да е черно като нощта. Нямаше желание тя да види лицето му.

Пламна още една свещ. Този път на противоположната стена на това, което тя осъзна, че представлява огромно помещение.

— Дело са на баща ми. Направи ги точно след като едва не го убих.

Джейн пое въздух рязко.

— О… боже.

Вишъс се загледа към нея, но виждаше единствено случилото се, след като беше повалил баща си на земята.

— Донесете ми кинжала — нареди Блъдлетър.

Ви се съпротивляваше на войника, който държеше ръцете му, но не постигаше много. Докато се бореше, се появиха още мъже. Първоначално още двама. А после още трима.

Блъдлетър се изплю на земята, когато някой сложи черен кинжал в ръката му, и Ви се подготви за предстоящото пробождане… Но Блъдлетър само направи резка на дланта си и после тикна оръжието в колана си. Събра двете си ръце и ги потърка една в друга, после удари с отворена длан Ви в гърдите.

Ви погледна надолу към отпечатъка от дланта му. Прогонване. А не смърт. Но защо?

Гласът на Блъдлетър беше твърд.

— Завинаги ще бъдеш чужд непознат за всички тук. Смърт ще застигне всеки, опитал се да ти помогне.

Войниците се канеха да пуснат Ви.

— Още не. Отведете го в лагера. — Блъдлетър се извърна с гръб. — И доведете ковача. Наше задължение е да предупредим останалите за дяволската му природа.

Ви се загърчи лудешки, когато друг войник хвана краката му и го понесоха към пещерата, сякаш не беше живо същество.

— Зад преградата — нареди Блъдлетър на ковача. — Ще го направим пред изрисуваната стена.

Мъжът пребледня, но отнесе дървената подложка с подредени върху нея инструменти от другата страна на преградната стена. В това време Ви беше сложен да легне по гръб, като всеки от крайниците му бе държан от по един войник, а друг притискаше бедрата му.

Блъдлетър се изправи над него. От ръцете му се стичаше яркочервена кръв.

— Бележи го.

Ковачът вдигна поглед.

— Как точно, велики воине?

Блъдлетър произнесе предупрежденията на Древния език буква по буква и войниците държаха Ви, за да бъдат татуирани слепоочието му, слабините и бедрата. Не спираше да се съпротивлява през цялото време, но мастилото попи в кожата му завинаги. Когато свършиха, той беше напълно изтощен, по-слаб, отколкото след преобразяването си.

— Ръката му. Направи го и на ръката му. — Ковачът поклати глава. — Ще го направиш или ще ми е нужен друг ковач за лагера, защото ти ще си мъртъв.

Ковачът не спря да трепери, но внимаваше да не докосва кожата на Ви и завърши работата си без инциденти.

Когато всичко беше направено, Блъдлетър погледна надолу към Ви.

— Мисля, че имаме още една задача. Разтворете широко краката му. Ще направя услуга на расата ни и ще се уверя, че той никога няма да създаде потомство.

Ви имаше чувството, че очите му изскачат от орбитите, когато глезените и бедрата му бяха дръпнати рязко настрани. Баща му извади черния си кинжал отново, но после се спря.

— Не, нужно е нещо друго.

Той нареди на ковача да използва клещи.

Вишъс изкрещя, когато почувства метала върху най-нежната си кожа. Последва пронизваща болка, разкъсване и…

— Мили боже! — възкликна Джейн.

Ви се върна обратно в настоящето. Чудеше се каква част беше изрекъл на глас и реши, че ако се съди по ужаса, изписан на лицето й, трябва да е било почти всичко.

Той се загледа в отраженията на свещите, трепкащи в тъмнозелените й очи.

— Не успяха да довършат започнатото.

— Едва ли от чувство за приличие — промълви тя.

Той поклати глава и вдигна ръката в ръкавица.

— Въпреки че бях на път да загубя съзнание, цялото ми тяло пламна. Войниците, които ме държаха, бяха убити мигновено. Също и ковачът. Той държеше метален инструмент, който отведе заряда право в тялото му.

Тя затвори очи за кратко.

— Какво стана после?

— Изтъркалях се настрани и повърнах, после се довлачих до изхода. Целият лагер ме наблюдаваше смълчан. Дори баща ми не ми препречи пътя, нито пък каза нещо. — Ви притисна леко ръка между краката си, припомняйки си неописуемата болка. — Подът на пещерата беше покрит с пепел, която съдържаше различни минерали, вероятно в това число и сол. Раната се затвори и кървенето спря, но така се сдобих с белезите.

— Толкова… съжалявам. — Тя протегна ръка, сякаш се опитваше да го докосне, но после я отпусна. — Чудо е, че си оцелял.

— Едва се справих през първата нощ. Беше много студено. Наложи се да използвам клон, за да се подпирам, докато вървя. Придвижих се възможно най-далече без определена посока. Накрая припаднах. Имах воля, но тялото ми не издържа. Бях загубил кръв, а болката беше умопомрачителна. Цивилни от моята раса ме откриха точно преди изгрева. Прибраха ме, но само за ден. Предупрежденията… — Той потупа слепоочието си. — Предупрежденията постигнаха точно това, което баща ми целеше. Превърнаха ме в плашило, от което всички се бояха. Тръгнах си след падането на нощта. Скитах се сам с години. Известно време се хранех от хора, но това не ме поддържаше за дълго. Около век по-късно се озовах в Италия. Работех като главорез за търговец, който въртеше търговия с хора. Във Венеция срещнах уличници от моя вид, които ми позволиха да се храня от тях.

— Толкова самотен. — Джейн притисна ръка към гърлото си. — Сигурно си се чувствал ужасно самотен.

— Не точно. Не исках никого до себе си. Работих за търговеца около десет години и после една нощ в Рим се натъкнах на лесър, който се опитваше да убие една жена-вампир. Видях му сметката, но не защото ме беше грижа за жената. Беше… Беше заради сина й. Той наблюдаваше скрит в сенките на тъмната улица, свит до една количка. Беше претранс, при това млад. Всъщност видях първо него. Едва после забелязах какво се случва от другата страна на улицата. Помислих си за моята собствена майка. Или поне за образа, който си бях създал за нея. Реших, че не мога да оставя това малко момче да гледа как жената, която го е родила, ще бъде убита.

— Майката умря ли?

Той примигна.

— С нея беше свършено, когато стигнах. Беше изгубила много кръв от рана на врата си. Но те уверявам, лесъра го накълцах на парчета. Не знаех какво да правя с хлапето. Отидох при онзи, за когото работех, и той ме свърза с негови приятели, които го прибраха. — Ви се засмя. — Оказа се, че умрялата майка била провалила се Избраница, а въпросният претранс впоследствие стана баща на Тормент. Светът ни е малък. Разчу се, че съм спасил дете с потекло на воин и Дариъс ме откри и ме представи на Рот. С Ди ме свързваше нещо специално, и той беше единственият, на когото бих обърнал някакво внимание по онова време. Когато срещнах Рот, той нямаше никакво намерение да става крал. Мразеше каквото и да било обвързване не по-малко от мен и затова си паснахме. Бях приет в Братството и оттам нататък ти е ясно.

В последвалата тишина той можеше само да предполага какво се върти в главата й и мисълта, че вероятно изпитва съжаление към него, го накара да иска да направи нещо, за да докаже, че е силен.

Като например да повдигне автомобил с голи ръце.

Но вместо да започне да се държи състрадателно, с което да го накара да се чувства още по-зле, тя се огледа наоколо, въпреки че той знаеше, че не може да види нищо, освен двете запалени свещи.

— А това място… Какво означава то за теб?

— Нищо. Нищо повече от всяко друго.

— Тогава защо сме тук?

Ви усети пробождане в сърцето.

По дяволите… Стоеше тук с нея и не беше сигурен, че ще може да вкара плана си в действие сега, след като беше излял душата си.