Освободена любов

52.

Вишъс никога беше плакал преди. През целия си живот не беше плакал абсолютно никога. След всичко, през което беше преминал, бе стигнал до извода, че вероятно е роден без слъзни канали.

Дори събитията, довели до настоящата ситуация, не бяха променили това. Не беше плакал, докато мъртвото тяло на Джейн лежеше в обятията му. След опита да отреже ръката си в Гробницата, за да извърши жертвоприношение, не беше проронил и сълза, въпреки нетърпимата болка. Когато омразната му майка го беше разубедила да не прави онова, което беше решил, страните му бяха останали сухи.

Дори когато Скрайб Върджин беше сложила ръка върху тялото на Джейн и той гледаше замаяно как любимата му се превръща в пепел, пак не беше заплакал. Сега плачеше.

За първи път от раждането му насам по лицето му се стичаха сълзи и попиваха във възглавницата.

Всичко започна, когато му се яви видение за Мариса и Бъч, седнали на дивана в дневната. Ясно… толкова ясно. Ви не само чуваше мислите им, но също така знаеше, че Бъч си представя Мариса на леглото им с черен сутиен и сини джинси. А Мариса фантазираше как той съблича джинсите й и главата му се озовава между бедрата й.

Ви знаеше, че след шест минути Бъч ще вземе чашата с портокалов сок от ръката на Мариса, за да я остави на масичката. Ще я разсипе, защото ще я остави на ръба на „Спортс илюстрейтид“, и сокът ще намокри джинсите на Мариса. Ченгето щеше да използва това като извинение, за я поведе по коридора и да я съблече.

Само че по пътя щяха да спрат пред вратата на Ви и да загубят желанието си за секс. Натъжени, щяха да отидат до спалнята си и да се прегърнат мълчаливо.

Ви закри лицето си с ръка. И заплака неудържимо.

Виденията се бяха върнали. Проклятието да вижда бъдещето се беше върнало.

Вече не беше на кръстопът.

Което значеше, че отсега нататък такова щеше да е съществуването му — като празна черупка, лежаща до праха на любимата.

Докато плачеше, чу Бъч и Мариса да приближават по коридора, поспряха пред спалнята му и след малко долови шума от затварянето на вратата им. През стената не долитаха звуци от любовна игра. Леглото не скърцаше. Нямаше стенания.

Точно както беше предсказал той. В последвалата тишина Ви избърса лицето си, после погледна ръцете си. Лявата все още пулсираше малко от нараняването, което си беше причинил. Дясната искреше както винаги. И сълзите му бяха бели на фона на излъчваната от нея светлина. Също като ирисите на очите му.

Пое дълбоко въздух и погледна часовника.

Единственото, заради което продължаваше да диша, беше настъпването на нощта. Иначе досега да се бе самоубил. Щеше да вземе глока си, да го тикне в устата и да отнесе задната част на главата си, ако не очакваше настъпването на нощта.

За него беше лична мисия да премахне Обществото на лесърите. Това щеше да запълни остатъка от дните му, но това не беше проблем, защото нищо друго не го очакваше. И той би предпочел да напусне Братството, за да го прави, но Бъч би умрял без него и затова се налагаше да остане.

Внезапно се намръщи и погледна към вратата. След миг избърса страните си и каза:

— Изненадан съм, че не влезе направо.

Вратата се отвори без помощта на ничия ръка. Скрайб Върджин стоеше в коридора, покрита от глава до пети с черната си роба.

— Не бях сигурна дали съм добре дошла — отговори тя тихо и влезе в стаята.

Той не повдигна глава от възглавницата. Нямаше желание да я поздравява.

— Знаеш колко си добре дошла.

— Така е. Ще пристъпя към целта на посещението си. Имам подарък за теб.

— Не го искам.

— Напротив. Искаш го.

— Майната ти. — Главата й под робата като че клюмна. Не че го интересуваше дали чувствата й са наранени. — Върви си.

— Ще искаш…

Той се изправи рязко.

— Ти ми отне това, което исках.

Призрачна фигура прекрачи през прага.

— Ви…?

— И сега ти го връщам — отвърна Скрайб Върджин. — По един или друг начин.

Вишъс не чу нито дума от казаното, защото не можеше да възприеме това, което виждаха очите му. Това беше Джейн… в известен смисъл. Беше лицето на Джейн и тялото на Джейн, но тя беше прозрачно видение.

— Джейн?

Преди да се дематериализира, Скрайб Върджин промълви:

— Не е нужно да ми благодариш. Само знай, че проклятието ти е начинът да я докосваш. Довиждане.

Като за повторно събиране на влюбени, тази среща беше странна и неловка.

И не само защото Джейн можеше да бъде определена като дух.

Вишъс изглеждаше готов да загуби съзнание. Което я нарани. Беше напълно възможно да не я хареса такава и какво щеше да стане с нея тогава? Когато Скрайб Върджин я беше посетила в рая или каквото и да беше това място, и й беше дала възможността да се завърне, дори не се наложи да се замисля за отговора. Но сега, изправена пред неговия шок, не беше сигурна дали е направила верния избор.

Той стана от леглото, пристъпи към нея и неуверено докосна лицето й с искрящата си ръка. Тя се притисна към топлата му длан.

— Ти ли си? — попита той дрезгаво.

Тя кимна и протегна ръка към леко зачервеното му лице.

— Плакал си.

Той хвана ръката й.

— Мога да те почувствам.

— Аз също.

Той докосна врата й, раменете й, гръдната й кост. Вдигна ръката й и я погледна… по-точно погледна през нея.

— Мога да сядам на разни места — каза тя без определена причина. — Искам да кажа… Докато чаках в коридора, седнах на дивана. Наместих една картина на стената. Сложих една монета в чинийката с дребни. Взех едно списание. Чувството е малко странно, но е достатъчно само да се концентрирам. — По дяволите. Какви ги дрънкаше. — Скрайб Върджин каза, че мога да се храня, но не е нужно. Каза, че… мога също и да пия. Не съм сигурна как точно става, но тя очевидно знае. Както и да е. Ще отнеме известно време да свикна, но…

Той зарови ръка в косата й и тя се почувства точно както преди. Несъществуващото й тяло регистрираше усещания, както го беше правило преди.

Той се намръщи и погледна надолу ядосано.

— Тя каза, че се изисква жертва, за да върнеш някого. Какво й даде? Каква сделка сключи?

— Какво имаш предвид?

— Тя не дава нищо, без да поиска друго в замяна. Какво взе от теб?

— Нищо. Не ми е искала нищо.

Той поклати глава и изглежда се канеше да заговори. Но после я обгърна с масивните си ръце и я притисна към треперещото си, излъчващо топлина тяло. За разлика от всички други обстоятелства, при които трябваше да се съсредоточи, за да усеща предметите, с Ви се случи от само себе си. Опряна в него, нямаше усещането за безплътност, без да е необходимо да полага каквито и да било усилия.

Личеше, че плаче, по начина му на дишане и по това как се притискаше в нея, но тя знаеше, че ако опита да го успокои с думи, той щеше да спре на мига. Затова просто го прегърна и го остави да продължи.

Тя самата едва се крепеше да не рухне емоционално.

— Мислех, че вече никога няма да правя това — заговори той с пресекващ глас.

Джейн затвори очи и го стисна здраво, като мислеше за онзи момент в мъглата, когато се беше отказала от него. Ако не го беше направила, сега нямаше да са заедно, нали така?

Майната й на свободната воля, помисли си тя. Съдбата беше тази, която имаше значение, въпреки че можеше да е много болезнена на пръв поглед. Защото любовта в различните си форми винаги бе трайна. Тя беше безкрайна. Вечна. Тя беше тази, която устояваше на времето. Нямаше представа кой или какво е Скрайб Върджин. Не знаеше къде е била самата тя и как така се върна. Но знаеше едно.

— Ти беше прав — каза тя, опряла лице в гърдите на Ви.

— За какво?

— Вярвам в Бог.