35.

Когато Кормия се съвзе, лежеше просната по гръб, все още облечена в робата и с глава, скрита под качулката. Като че вече не се намираше на дъската, към която я бяха привързали. Не… не беше на…

Изведнъж си припомни всичко. Примейлът беше спрял церемонията и я беше освободил. Страховит вятър се беше извил в амфитеатъра. Братът и Скрайб Върджин започнаха да се карат.

В този момент Кормия беше припаднала и беше пропуснала последвалото. Какво се беше случило с Примейла? Със сигурност не бе оцелял, защото никой не се противопоставя на Скрайб Върджин.

— Искаш ли да съблечеш нещо от това? — разнесе се твърд мъжки глас.

Усети страх да пълзи по гръбнака й. Милостива Върджин, беше останал тук.

Инстинктивно се сви на кълбо, за да се защити.

— Отпусни се. Нищо няма да ти направя.

Съдейки по суровия му тон, не можеше да вярва и на дума от казаното. Всяка произнесена от него сричка излъчваше гняв и това превръщаше думите в смъртоносни ножове. Не можеше да види тялото му, но долавяше неизмеримата му мощ. Той наистина беше воинът, син на Блъдлетър.

— Ще ти махна качулката, за да можеш да дишаш. Съгласна ли си?

Тя се опита да се отдалечи от него. Опита се да изпълзи, но дрехата се оплете около нея и не й позволи.

— Спри се. Опитвам се да ти помогна.

Тя замръзна на място, когато той посегна към нея. Очакваше да бъде бита, но вместо това той отвърза горните две връзки и повдигна качулката.

Чист въздух обгърна лицето й през тънкия воал. Като изискано ястие за някой прегладнял, но тя не можеше да му се наслади. Тялото й беше напрегнато, очите плътно затворени, а устата й се изкриви в гримаса. Подготви се за онова, което щеше да последва.

Нищо не се случи. Все още беше там… тя долавяше страховития му аромат… И все пак той не я докосна, нито каза нещо повече.

Чу стържещ звук и вдишване. После подуши остра миризма на дим. Нещо подобно на тамян.

— Отвори очи — долетя властният му глас.

Тя повдигна клепачи и примигна. Беше на сцената на амфитеатъра с лице към празния златен трон и бялата пътека, стелеща се нагоре по хълма.

Към нея приближиха тежки стъпки.

Ето го и него. Извисяващ се над нея, по-голям от всяко живо същество, което беше виждала. Светлите му очи и суровото му лице излъчваха такава студенина, че тя се отдръпна.

Сложи в устата си нещо като тънка бяла ролка и вдиша. Когато заговори, от устата му излезе дим.

— Обясних ти. Няма да те нараня. Как се казваш?

Със сковано гърло тя произнесе дрезгаво:

— Избраница.

— Казваш ми каква си — тросна се той. — Аз искам да знам името ти. Твоето име.

Беше ли му позволено да я пита това? Но къде й бе умът? Той можеше да прави каквото пожелае. Той бе Примейлът.

— К-к-кормия.

— Кормия. — Той отново вдиша от бялото нещо, а оранжевото връхче заблестя ярко. — Чуй ме. Не се страхувай, Кормия. Ясно ли е?

— Вие… — Тя замлъкна. Не беше сигурна дали може да му задава въпроси, но трябваше да знае. — Вие бог ли сте?

Той сключи черни вежди над белезникавите си очи.

— По дяволите, не.

— Тогава как…

— Говори по-високо. Не те чувам.

Подчинявайки се, тя се опита да усили гласа си.

— Тогава как така се противопоставихте на Скрайб Върджин? — Той се смръщи и тя побърза да се извини. — Не исках да ви обидя.

— Няма значение. Кормия, не искаш да участваш в свързването с мен, нали? — Тя не каза нищо и той стисна устни нетърпеливо. — Отговори ми.

Тя отвори уста, но от там не излезе нищо.

— О, за бога. — Той прекара облечената си в ръкавица ръка през тъмната си коса и започна да крачи наоколо.

Със сигурност беше някакъв вид божество. Изглеждаше толкова яростен, че тя не би се учудила, ако призовеше светкавици от небето.

Той спря и се надвеси над нея.

— Вече ти казах, че няма да те нараня. За какво ме мислиш? За чудовище ли?

— Никога не съм виждала мъж преди — пророни тя. — Не знам какво представлявате.

Той замръзна на мястото си.



Джейн се събуди само защото чу гаражната врата да проскърцва, от апартамента вляво на нейния се чуваше хленчене на висок глас. Тя се претърколи, за да погледне часовника. Пет следобед. Беше проспала по-голямата част от деня.

Полупроспала. През повечето време се намираше в състояние на полусън. Такъв, в който образите не бяха съвсем ясни и замъглеността им я измъчваше. Някак беше замесен мъж. Огромен мъж, когото чувстваше близък и в същото време напълно неземен. Не можеше да види лицето му, но разпознаваше миризмата му — наситена и близка, усещаше я в ноздрите си, по цялото си тяло.

Смазващото главоболие я завладя отново и тя прогони мислите си, както би захвърлила горещ ръжен, ако го хване за погрешната страна. За щастие поне болката в очите й беше намаляла.

При шума от автомобил тя повдигна глава от възглавницата. През прозореца до леглото видя миниван, паркиран на съседната алея. Имаше нов наемател и тя искрено се надяваше да не е семейство. Стените между отделните жилища не бяха така тънки, както вътрешните стени, но все пак не бяха с дебелината на банков трезор. А никак не й беше до пищящи деца.

Седна и се почувства адски скапана, даваща нов смисъл на понятието „боклук“. Гърдите я боляха свирепо, но едва ли беше нещо мускулно. Размърда се в леглото. Струваше й се, че и преди се е чувствала така, но не можеше да си спомни кога и къде.

Взимането на душ щеше да е изпитание. Дори стигането до банята беше мисия. Добрата новина бе, че сапунът и водата донякъде я съживиха и изглеждаше, сякаш стомахът й е склонен на някаква храна. Остави косата си да изсъхне от само себе си, слезе по стълбите и включи кафе машината. Планът й беше да сложи малко ред в главата си и да проведе няколко телефонни разговора. Каквото и да се случеше, на другия ден щеше да работи и искаше да изясни някои неща, преди да се появи в болницата.

Влезе в дневната с чаша в ръка и седна на дивана. Стисна я между дланите си с надеждата, че Капитан Кофеин ще й дойде на помощ и ще я превърне отново в човешко същество. Погледна към облечените в копринен плат възглавнички и примигна. Бяха същите, които майка й беше приглаждала така често, тези, служили й за барометър дали всичко у дома е наред, или не, и Джейн се почуди кога за последно ги е използвала, за да седне върху тях. Вероятно никога. Като нищо последните, седели на тях, са били родителите й.

Не, сигурно някой гост. Родителите й винаги се настаняваха на комплект съответстващи си столове в библиотеката. Баща й — отдясно с лула и вестник, а майка й — отляво с гоблен в скута си. Двамата бяха като излезли от музея с восъчни фигури на мадам Тюсо, от изложба на благоденстващи двойки, които никога не говорят помежду си.

Джейн се замисли за празненствата, които бяха устройвали. Всички тези хора, кръжащи из голямата колониална къща, униформена прислуга, сервираща палачинки с пълнеж от гъбен пастет. Гостите винаги бяха едни и същи, също така разговорите, коктейлните черни рокли и костюмите. Единствената разлика беше в сезоните и ритмичността беше нарушена единствено след смъртта на Хана. След погребението соаретата бяха прекратени за около шест месеца по нареждане на баща й, но после всичко започна отново. Готова или не, партитата бяха на дневен ред. И макар че майка й изглеждаше крехка, сякаш ще се счупи, нанасяше грима си, обличаше черната рокля и заставаше до вратата с фалшива усмивка на лицето и перли на врата.

Хана наистина обичаше тези партита.

Джейн се намръщи и притисна с ръка сърцето си, защото осъзна кога беше чувствала тази болка преди. Липсата на Хана в живота й беше предизвикала същото болезнено напрежение.

Странно защо се събуди така скърбяща. Не беше изгубила никого.

Отпи от кафето си и й се прииска да си беше направила какао. В съзнанието й изникна неясният образ на мъж, държащ чаша. В нея имаше какао, което той беше направил за Джейн, защото… я напускаше. О, боже… той си тръгваше.

Остра болка прониза главата й, заличавайки обърканото видение. Точно тогава на вратата се позвъни. Тя потърка носа си и хвърли поглед към коридора. Никак не се чувстваше готова за социални контакти.

Отново се позвъни.

Наложи си да се изправи на крака и се затътри до входната врата. Отключи и си помисли, че ако са мисионери, здравата ще ги причести с…

— Манело?

Шефът на хирургията стоеше на прага й с типичното си самоуверено излъчване. Сякаш мястото му беше на изтривалката й с надпис „Добре дошли“ само защото той беше решил така. Беше облечен в хирургическа престилка и панталони, а върху тях носеше фино кадифено палто в същия наситен кафен цвят като очите му. Поршето му заемаше половината й алея.

— Дойдох да проверя да не си умряла.

Джейн нямаше как да не се усмихне.

— Боже, Манело, не е нужно да си такъв романтик.

— На нищо не приличаш.

— А сега и комплименти. Стига. Караш ме да се изчервявам.

— Ще вляза.

— Разбира се, че ще влезеш — промърмори тя и отстъпи настрани.

Той се огледа наоколо, докато събличаше палтото си.

— Всеки път, като дойда тук, си мисля колко не ти съответства това обзавеждане.

— Очакваш апартаментът ми да е натруфен и боядисан в розово ли? — Тя затвори вратата и я заключи.

— Не, когато дойдох за първи път, очаквах да е празен като моя.

Манело живееше в „Комодор“. Онази висока сграда с апартаменти, приличаща на хотел „Риц“, но домът му приличаше по-скоро на фитнес зала. Вътре имаше единствено спортни съоръжения, легло и кафе машина.

— Да — съгласи се тя, — не би се класирал за страниците на „Красив дом“.

— Кажи ми как си, Уиткъм? — Когато я погледна, лицето му не показваше емоции, но очите му искряха и тя се замисли за последния разговор, който бяха провели, когато беше признал, че има чувства към нея. Подробностите за казаното й се губеха, но имаше някакъв бегъл спомен, че се беше случило в реанимацията, над леглото на пациент.

Главата я заболя отново и тя примигна, а Манело изкомандва:

— Седни. Веднага.

Може би идеята беше добра. Тя тръгна обратно към дивана.

— Искаш ли кафе?

— В кухнята е, нали?

— Ще отида…

— Мога да си сипя сам. От години се упражнявам. Сядай.

Джейн седна на дивана и пристегна халата си. Разтърка слепоочия. Дявол да го вземе, щеше ли някога отново да се почувства нормално?

Манело се върна точно когато тя се наведе напред и опря глава на дланите си. Това мигом го прехвърли на професионална вълна. Той остави чашата си върху една от книгите за архитектура на майката на Джейн и коленичи.

— Кажи ми какво става?

— Главата ми — изпъшка Джейн.

— Дай да видя очите ти.

Тя се опита да се изправи.

— Вече е по-добре…

— Тихо. — Манело внимателно хвана китките й и отдръпна ръцете й от лицето. — Ще проверя зениците ти. Наклони глава назад.

Джейн се предаде. Просто се предаде и се отпусна на дивана.

— Не съм се чувствала така зле от години.

Палецът и показалецът на Мани се приближиха към дясното й око и леко повдигнаха клепача. Извади фенерче с размерите на химикалка. Беше толкова близо, че тя виждаше дългите му мигли, наболата му брада, миниатюрните пори по кожата му. Миришеше хубаво. На парфюм.

Каква ли марка ползваше, запита се замаяно.

— Добре, че дойдох подготвен — заговори той и включи фенерчето.

— Да, ти си същински бойскаут. Внимавай с това нещо.

Опита се да мигне точно когато насочи светлината към окото й, но той не й позволи.

— Това влошава ли главоболието ти? — попита и се прехвърли към лявото око.

— О, не. Кара ме да се чувствам чудесно. Не мога да дочакам да… Дявол да го вземе. Светлината наистина е ярка.

Той изключи фенерчето и го пъхна обратно в горния си джоб.

— Зениците се разширяват нормално.

— Какво успокоение. Предполагам, че ако реша да чета под светлината на карбонова лампа, няма да имам проблем, нали?

Той хвана китката й, опря показалеца си на точката на пулса и погледна часовника си.

— Ще ми връчиш ли сметка за този преглед? — попита тя.

— Тихо.

— Защото мисля, че съм зле с парите.

— Тихо.

Беше странно да я третират като пациент и това, че трябваше да си държи устата затворена, влошаваше нещата. Явно имаше нещо вярно в това, че можеш да прикриеш неловките моменти с приказки…

Тъмна стая. Мъж, лежащ на легло. Тя говори… Говори за… Погребението на Хана.

Усети поредна пронизваща болка в главата и пое дълбоко въздух.

— По дяволите.

Манело пусна китката й и положи длан на челото й.

— Не си топла. — Пръстите му опипаха двете страни на врата й точно под челюстта.

Докато се мръщеше и притискаше съответните места, тя каза:

— Нямам възпалено гърло.

— Жлезите ти не са подути. — Пръстите му се плъзнаха надолу по шията й и тя примигна. Той наклони главата й на една страна. — Какво е това, по дяволите?

— Кое?

— Тук имаш синина. Или нещо такова. Какво те е ухапало?

Тя повдигна ръка.

— А, това ли. Не знам какво е, нито кога се е случило.

— Зараства добре. — Той опипа основата на шията й точно над ключицата. — Да, няма подуване. Джейн, не знам как да ти го кажа, но… нямаш грип.

— Разбира се, че имам.

— Не, нямаш.

— Ти си ортопед, не спец по заразни болести.

— Имунната ти система не реагира, Уиткъм.

Тя провери състоянието на гърлото си. Замисли се за факта, че не киха, не кашля и не повръща. Какво беше другото обяснение тогава?

— Искам да ти направя скенер на главата.

— Обзалагам се, че го казваш на всички момичета.

— На такива с подобни на твоите симптоми ли? Задължително.

— А аз мислех, че съм по-специална. — Тя му се усмихна леко и затвори очи. — Ще се оправя, Манело. Имам нужда да се върна на работа.

Настъпи дълго мълчание и тя осъзна, че ръцете му лежат на коленете й. А той още беше наведен над нея.

Повдигна клепачи. Мануел Манело я гледаше, но не като лекар, а като мъж, когото го е грижа за нея. Изглеждаше привлекателен. Особено в този момент… Но нещо не беше както трябва. Не с него, а с нея.

Ама разбира се. Имаше главоболие.

Той отметна косата й назад.

— Джейн…

— Какво?

— Ще ми позволиш ли да ти запиша час за скенер? — Тя се канеше да го отреже, но той я спря. — Приеми, че ми правиш услуга. Няма да си простя, ако се окаже, че нещо не е наред, а аз не съм настоял за това.

По дяволите.

— Добре. Хубаво. Но не е нужно.

— Благодаря ти. — Последва кратка пауза. После той се наведе към нея и я целуна по устните.

Загрузка...