Освободена любов

47.

При падането на нощта Джон беше в спортната зала в сутерена, в редица с останалите трениращи с кинжал в ръка и заел начална позиция. Зейдист изсвири през зъби и всички размахаха кинжалите, за да изпълнят упражнението. Повдигаха оръжието пред гърдите, замахваха под нужния ъгъл, пристъпваха напред и го забиваха.

— Джон, не губи концентрация!

По дяволите, проваляше всичко. Отново. С чувство за дезориентираност и безполезност той се опита да намери ритъма в отделните позиции, но равновесието му никакво го нямаше, а краката и ръцете не го слушаха.

— Джон, спри. — Зейдист застана зад него, хвана ръцете му и направи нужните движения. Отново. — Да повторим. Дами, в начална позиция.

Джон се приготви и зачака изсвирването… Обърка всичко. Отново.

Когато Зейдист отново се приближи, не можа да го погледне в очите.

— Да опитаме нещо. — Зи взе оръжието и го постави в лявата му ръка.

Джон поклати глава. С дясната си служеше по-добре.

— Опитай. Дами, да повторим.

Поредна начална позиция. Поредно изсвирване. Пореден провал…

Но този път не беше провал. Като по чудо тялото на Джон мина през различните позиции като идеално акордирано пиано. Всичко беше синхронизирано, ръцете и краката му бяха където трябва, кинжалът беше под пълен контрол и всичките му мускули работеха заедно.

След края на упражнението той се усмихна. Докато не срещна погледа на Зи. Той се взираше в него някак странно, но после явно се овладя.

— По-добре, Джон. Много по-добре.

Джон погледна към оръжието в ръката си. В съзнанието му се стрелна кратък и болезнен спомен за това, как беше изпратил Сарел до колата й няколко дни преди да бъде убита. Докато вървеше до нея, му се беше приискало да има кинжал. Чувстваше дланта си прекалено слаба без такъв. Тогава мислеше за дясната си ръка. Защо това се беше променило след преобразяването?

— Отново, дами — извика Зи.

Изпълниха катата още двайсет и три пъти. После отработиха друга, при която се подпираха на едно коляно и замахваха нагоре. Зи наблюдаваше редицата, коригираше позиции и подвикваше команди.

Не се наложи да се обърне към Джон нито веднъж. Всичко си беше дошло на мястото. Жилата беше напипана и златото — извлечено.

След края на урока Джон се запъти към шкафчето си, но Зи го повика и го отведе в помещението с екипировката. Спряха до килера със заключените в него тренировъчни кинжали.

— Отсега нататък ще използваш това. — Зи му подаде оръжие със син ефес. — Настроен е за лява ръка.

Джон го пробва и се почувства още по-силен. Точно се канеше да благодари на брата, когато се намръщи. Зи го гледаше със същото странно изражение, както по-рано в спортната зала.

Джон пъхна оръжието в колана на кимоното си и с жест попита:

— Какво? Не го ли направих както трябва?

Зи потърка голата си глава.

— Попитай ме колко бойци използват лявата си ръка.

Дъхът на Джон секна. Заля го странно усещане.

— Колко?

— Познавах само един. Питай ме кой беше той.

— Кой беше?

— Дариъс. Ди се биеше с лява ръка.

Джон се загледа в лявата си ръка. Баща му.

— Имаш абсолютно същите движения — промърмори Зи. — Толкова е странно. Все едно, че гледам него.

— Наистина ли?

— Да. Действаше плавно. Като теб. Както и да е… — Зи го потупа по рамото. — Левичар. Ти да видиш!

Джон се загледа след брата, запътил се навън. После отново се взря в ръката си.

Не за първи път се чудеше как ли е изглеждал баща му. Какъв е бил гласът му. Поведението му. Какво ли не би дал да получи някаква информация за него.

Може би някой ден щеше да попита Зейдист. Но се страхуваше да не се разчувства прекалено. Само да имаше друг начин.

Джейн вкара колата си на заден ход в гаража и изруга, докато гасеше двигателя. Единайсет и трийсет и четири. Беше закъсняла с два часа и половина за срещата си с Ви.

Причината беше, че се забави с тръгването. Облечена в палто и с приготвена чанта, по пътя към изхода беше спирана от различни членове на болничния персонал с въпрос след въпрос. После състоянието на една от пациентките се беше влошило и тя трябваше да я прегледа, а след това да говори с близките й.

Написа съобщение на Вишъс, че са я задържали. После още едно, че ще се забави дори повече. Той отговори, че всичко е наред. Но когато позвъни да му каже, че е попаднала на отбиване на движението по път за вкъщи, се включи гласовата му поща.

Излезе от колата, а вратата на гаража се затвори. Беше развълнувана, че ще види Вишъс, но също така изтощена. Предната нощ не бяха губили време със спане, а денят й беше тежък.

Влезе през кухнята и извика:

— Много съжалявам, че закъснях.

— Няма нищо — отговори той от дневната.

Влезе… и спря. Вишъс седеше на дивана в мрака с кръстосани крака. Коженото му яке лежеше до него, заедно с увит в хартия букет от калии. Беше неподвижен като замръзнало езеро.

По дяволите.

— Здравей — каза тя и хвърли палтото и чантата си на масата за хранене на родителите си.

— Здравей. — Той изпъна крака и опря лакти на коленете си. — Всичко наред ли е в болницата?

— Да, просто натоварено. — Тя седна до цветята. — Прекрасни са.

— За теб са.

— Наистина съжалявам…

Той я спря с жест.

— Не е нужно. Представям си какво е.

Вгледа се внимателно в него с пълното съзнание, че той не се опитва да я накара да се чувства виновна, а само е разочарован.

Това някак влоши нещата още повече. Ако се държеше неразумно, би било друго, но мълчаливо смирение от някой с неговата сила беше трудно да се понесе.

— Изглеждаш уморена — заговори той. — Мисля, че най-доброто, което мога да направя за теб, е да те сложа в леглото.

Тя се облегна и докосна нежно цветята с върховете на пръстите си. Зарадва се, че не беше направил банален избор като например рози или дори не бели калии. Тези бяха наситено оранжеви. Необичайни. Красиви.

— Днес мислих за теб. Много.

— Така ли? — Не го гледаше, но по гласа му личеше, че се усмихва. — За какво си мислеше?

— За всичко. За нищо. Колко много ми се иска да спя до теб всяка нощ.

Не му съобщи, че се е отказала от шансовете си в „Кълъмбия“. Да пропусне такава възможност, не беше добре, но пък да кандидатства за пост в Ню Йорк, на който щеше да има дори повече отговорности, не й се струваше редно, при положение че целта й беше да прекарва повече, а не по-малко време с Ви. Продължаваше да желае ръководна позиция, но в живота трябваше да жертваш нещо, за да получиш друго. И идеята, че можеш да имаш всичко, беше пълна заблуда.

На устата й напираше прозявка. Боже, колко беше уморена.

Ви стана и протегна ръка.

— Тръгвай нагоре. Можеш да поспиш малко до мен.

Тя му позволи да я отведе по стълбите, да я съблече и да я пъхне под душа. Очакваше да се присъедини към нея, но той поклати глава.

— Ако започнем с това, ще те държа будна още два часа. — Той закова поглед в гърдите й и очите му заблестяха. — Боже… Аз… По дяволите, ще трябва да те изчакам отвън.

Джейн се усмихна и затвори стъклената врата на душкабината, а големият му черен силует се запъти към спалнята. Десет минути по-късно тя се появи изкъпана, с измити зъби и сресана коса, облечена в една от тениските си за сън.

Вишъс беше опънал завивката, наместил възглавниците и подгънал чаршафите.

— В леглото — нареди.

— Мразя да ме командват — измърка тя.

— С мен ще ти се случва. От време на време. — Той я шляпна леко по дупето, докато тя се вмъкваше между чаршафите. — Настани се удобно.

Тя се настани удобно, а той заобиколи леглото и легна върху завивката. Пъхна ръка под главата й и я прегърна, а тя си помисли колко хубаво миришеше той. Успокоителните му ласки по корема й бяха божествени.

След малко тя заговори в тъмнината:

— Днес загубихме пациентка.

— Съжалявам.

— Да… Нямаше начин да бъде спасена. Понякога просто го знаеш. В този случай бях сигурна. Направихме всичко възможно, но през цялото време осъзнавах, че няма да успеем.

— Сигурно е тежко.

— Ужасно е. Аз съобщих на семейството й, че си отива, но поне успяха да пристигнат навреме, което беше добре. Сестра ми Хана умря сама. Мразя това. — Джейн си представи младата жена, чието сърце беше спряло в Улея. — Смъртта е нещо странно. Хората мислят, че е мигновена, но обикновено е продължителен процес. Същото като да затваряш магазин в края на деня. Повечето неща протичат предвидимо, докато накрая не бъде угасена и последната лампа и не бъде заключена вратата. Като лекар аз мога да се намеся и да спра процеса, като затворя рана или влея кръв. Мога да принудя тялото да възвърне нормалните си функции с медикаменти. Но понякога… понякога собственикът на магазина си тръгва и не можеш да го спреш на каквато и да било цена… — Тя се засмя засрамено. — Извинявай, не исках да съм нетърпима и мрачна.

Той помилва лицето й.

— Не си. Невероятна си.

— Предубеден си — отговори тя, преди да се прозее така широко, че челюстта й изпука.

— Но съм прав. — Целуна я по челото. — Заспивай.

Явно беше изпълнила нареждането му, защото по някое време по-късно го усети да става.

— Не си отивай.

— Налага се. Трябва да патрулирам в центъра.

Той се изправи. Гигантски мъж. Тъмната му коса се осветяваше от уличните лампи пред жилището. Заля я тъга и тя затвори очи.

— Хей — промълви той и седна до нея. — Никакви такива. Ние не тъгуваме. Не ни подхожда.

Тя сподави смеха си.

— Как разбра какво чувствам? Толкова ли съм жалка?

Той почука носа си.

— Мога да го подуша. Има миризмата на пролетен дъжд.

— Мразя тези тъпи сбогувания.

— Аз също. — Той се наведе и притисна устни в челото й. — Ето. — Свали ризата си, смачка я на топка и я притисна до лицето й. — Представяй си, че съм аз.

Тя вдиша дълбоко, почувства аромата му и това донякъде я успокои. Застанал прав до нея, той изглеждаше толкова силен, облечен в тениската си. Непобедим като супергерой. И все пак той беше живо същество.

— Моля те… бъди предпазлив.

— Както винаги. — Наведе се и отново я целуна. — Обичам те.

Той се отдръпна, а тя се протегна и го сграбчи за ръката. Не успя да изрече нищо, но мълчанието й казваше достатъчно.

— И аз мразя, когато е време да си тръгвам — заговори той твърдо. — Но ще се върна. Обещавам.

Последва още една целувка и той тръгна към вратата. Заслушана как слиза по стълбите и облича якето си, тя притисна ризата му към лицето си и затвори очи.

Точно в най-неподходящия момент се чуха звуци от отварянето на вратата на съседния гараж. По средата механизмът блокира и шумът беше толкова силен, че рамката на леглото й завибрира.

Тя удари с юмрук възглавницата и се надигна, готова да закрещи.

Вишъс никак не беше щастлив, докато поставяше канията на гърдите си. Беше разсеян, измъчван от смътен гняв, изпълнен с болка и отчаян копнеж да запали цигара, за да си събере ума, преди да стигне до центъра.

Липсваше му баланс, все едно мъкнеше тежък сак на едното си рамо.

— Вишъс, почакай! — долетя гласът на Джейн от горния етаж точно когато се канеше да се дематериализира. — Чакай!

Стъпките й отекнаха по стълбите и тя се появи, почти изгубена в ризата му, която стигаше до коленете й.

— Какво…

— Имам идея. Откачена е. Но също и много хитра. — С поруменялото си лице и блестящи очи тя беше най-красивото нещо, попадало пред очите му. — Какво ще кажеш да се преместя при теб?

Той поклати глава.

— И аз го искам, но…

— Ще работя като личен хирург на Братството.

Мили… боже…

— Какво?

— Наистина ви е нужен такъв. Каза, че има усложнения с този тип, Хавърс. Аз мога да ви реша проблема. Може да наема сестра да ми асистира, да обновя оборудването и да бъда на разположение. Каза, че имате три или четири наранявания на седмица сред членовете на Братството, нали така? А и Бела е бременна и вероятно ще има и други бебета в бъдеще.

— И ще се откажеш от болницата?

— Да, но ще получа нещо в замяна.

Той се изчерви.

— Мен ли?

Тя се засмя.

— Да. Разбира се. Но има и още нещо.

— Какво?

— Възможността да изучавам расата ви. Генетиката е другата ми любов. Ако мога да прекарам следващите две десетилетия, като ви лекувам и документирам разликите между хора и вампири, спокойно ще мога да заявя, че съм изживяла живота си пълноценно. Искам да знам от къде произлизате, как функционират телата ви и защо не боледувате от рак. Има важни неща, които ще науча, Вишъс. Неща от полза и за двете раси. Не гледам на вас като на морски свинчета… Може би донякъде е така, но не в лошия смисъл. Не е същото като преди. Обичам те и искам да се уча от теб.

Той се загледа в нея, останал без дъх. Тя примигна и каза:

— Моля те, кажи…

Той я притисна към гърдите си.

— Да. Да, ако Рот е съгласен и ти си сигурна, че го искаш. Да.

Тя обгърна кръста му с ръце и го притисна здраво.

Той имаше чувството, че лети. Беше напълно завършен. Съзнанието му, сърцето му и тялото му. Всички малки кутийки бяха подредени правилно. Кубчето на Рубик беше решено. Всичко беше идеално.

Точно щеше съвсем да се разнежи, когато телефонът му иззвъня. Той изруга, откачи го от колана и отговори троснато.

— Какво? У Джейн съм. Искаш да се срещнем тук ли? Веднага? Добре. Ще се видим след две минути, Холивуд. — Затвори телефона си. — Рейдж.

— Мислиш ли, че ще се уреди да се преместя при теб?

— Да. Честно казано, Рот ще бъде много по-спокоен, ако ти живееш в нашия свят. — Той помилва лицето й с опакото на дланта си. — Както и аз, но не очаквах да се откажеш от собствения си живот.

— Не се отказвам. Ще живея малко по-различно, но това не значи, че се отказвам. Нямам много приятели — освен Манело — и нищо не ме задържа тук. Бях готова да напусна Колдуел заради Манхатън. А и с теб ще бъда по-щастлива.

Той огледа лицето й. Обичаше волевите й черти, късата коса и пронизващите очи с цвят на гора.

— Никога не бих те помолил да захвърлиш всичко, което имаш тук заради мен.

— Това е само една от причините да те обичам.

— Ще ми кажеш ли и останалите по-късно?

— Може би. — Тя плъзна ръка между краката му, с което го изненада, и той ахна. — Може и да ти демонстрирам.

Той прилепи устни към нейните и вкара езика си между тях. Притисна гърба й в стената. Не го беше грижа, че Рейдж ще трябва да почака още…

Телефонът му звънна. И не спираше да звъни.

Ви вдигна глава и погледна през прозореца до входната врата. Рейдж стоеше в тревната площ отпред с телефон до ухото. Демонстративно погледна часовника си и показа среден пръст на Ви.

Ви замахна с юмрук и отстъпи от Джейн.

— Ще се върна в края на нощта. Бъди гола.

— Не предпочиташ ли ти да ме съблечеш?

— Не, защото бих разкъсал тази риза, а настоявам да я носиш всяка нощ в леглото до мен. Бъди. Гола.

— Ще видим.

Цялото му тяло запулсира заради неподчинението й. И тя го знаеше, застанала с нетрепващ и изпълнен с еротични обещания поглед.

— Боже, обичам те — изрече той.

— Знам. Сега върви да убиеш нещо. Аз ще чакам.

Той й се усмихна.

— Не бих могъл да те обичам повече, дори и да исках.

— Аз също.

Той я целуна и се дематериализира навън пред Рейдж, като се погрижи наоколо да има мис. Страхотно. Валеше. Би предпочел да е при Джейн, отколкото навън с брата, и не можа да се въздържи да не стрелне Рейдж с убийствен поглед.

— Щеше ли да умреш, ако беше изчакал пет минути?

— Моля те. Ако се беше захванал с твоята жена, щеше да се наложи да чакам до лятото.

Ви се намръщи и погледна към съседния на Джейн апартамент. Гаражната врата беше полуотворена. Виждаше се проблясването на светлините на стопове. Чу се затръшване на врата и вятърът донесе сладникава миризма, сякаш някой беше разпръснал наоколо бебешка пудра.

— О… боже, не.

В този момент Джейн отвори вратата и се втурна навън с коженото му яке в ръка, а неговата риза се вееше зад гърба й.

— Забрави си го!

В един ужасяващ миг всички парчета от пъзела, от който бе виждал само фрагменти, се подредиха. Кошмарът бе настъпил в реалния живот.

— Не! — изкрещя.

Всичко се случи за секунди, а на него му се стори, че е отнело векове. Рейдж го гледаше, все едно бе полудял. Джейн тичаше по тревата. Той свали миса, защото беше завладян от страх.

Един лесър се показа изпод гаражната врата с насочено оръжие.

Изстрелът не се чу въпреки тишината наоколо. Ви се хвърли към Джейн в опит да я предпази с тялото си. Не успя. Беше улучена в гърба и куршумът излезе отпред. Проби гръдната й кост и рикошира в ръката му. Той я хвана, докато падаше. Собствените му гърди бяха раздирани от болка.

Те се строполиха на земята, а Рейдж хукна след убиеца. Не че Ви забеляза това. Единственото, за което можеше да мисли, беше собственият му кошмар. Кръв по ризата му. Сърцето му в пълна агония. Наближаваща смърт… Но не неговата. А на Джейн.

— Две минути — изрече тя между две хриптящи вдишвания, притиснала с ръка гърдите си. — Имам по-малко от две… минути.

Явно беше засегната артерията й и тя го знаеше.

— Аз ще…

Тя поклати глава и хвана ръката му.

— Остани. Няма да те…

Дочакам… беше думата, която се канеше да каже.

— Не, по дяволите!

— Вишъс… — Очите й се напълниха със сълзи, а лицето й бързо губеше цвета си. — Хвани ме за ръката. Не ме оставяй. Не можеш… Не ме оставяй да си ида сама.

— Ще се оправиш! — Той понечи да я вдигне. — Ще те отведа при Хавърс.

— Вишъс. Няма спасение от това. Дръж ръката ми. Отивам си… — Тя зарида, като се бореше за въздух. — Обичам те.

— Не!

— Обичам…

— Не!