Освободена любов

3.

Няколко пресечки на запад Фюри взе чашата си с мартини и се облегна на кожения диван в „Зироу Сам“. Двамата с Бъч бяха останали мълчаливи през трийсетте минути, откакто бяха пристигнали, и наблюдаваха хората наоколо от масата, запазена за Братството.

А Бог беше свидетел, че имаше много за гледане. На дансинга от другата страна на водната стена под звуците на техно музиката човеците се носеха на вълните на екстази и кокаин и вършеха мръсотии, облечени в дизайнерските си дрехи. Членовете на Братството никога не ходеха там. Тяхното място беше във ВИП зоната. Масата им се намираше в дъното, близо до аварийния изход. Клубът беше добър за отмора и развлечение. Хората не ги закачаха, алкохолът беше със супер качество и местоположението на заведението беше в самия център на града, където Братството често ловуваше.

А и принадлежеше на роднина, сега, когато Бела и Зи бяха двойка. Ривендж, който управляваше клуба, й беше брат.

По стечение на обстоятелствата също така снабдяваше Фюри с наркотици.

Отпи голяма глътка от приготвеното в шейкър, а не разбъркано питие. Тази вечер щеше да купи още. Запасите му започваха да намаляват.

Една блондинка мина покрай масата им. Гърдите й подскачаха като ябълки под сребърните пайети. Двете полукълба на задника й и прашките й бяха на показ в прилепналата като пощенска марка пола. Тоалетът й придаваше вид на нещо повече от полугола.

Вулгарна може би беше думата, която търсеше той.

Така беше тук. Повечето от жените във ВИП залата бяха много близо до арест за ексхибиционизъм, но пък от друга страна те бяха или професионалният, или цивилният вариант на уличници. Проститутката стигна до съседното сепаре. За част от секундата той се зачуди какво би било с някоя като нея.

Беше се въздържал толкова дълго, че беше немислимо такова нещо дори да му минава през ума, а още по-малко да предприеме каквото и да било. Но може би щеше да му помогне да изтръгне Бела от съзнанието си.

— Нещо хвана ли ти окото? — попита Бъч провлечено.

— Не знам за какво говориш.

— Така ли? Не забеляза блондинката, която мина преди малко? Или пък как те гледаше?

— Не е моят тип.

— Ами дългокосата брюнетка?

— Да бе… — Фюри допи мартинито си и му се прииска да запрати чашата в стената. Не можеше да повярва, че дори беше обмислял да плаща за секс.

Нещастник. Загубеняк.

Боже, имаше нужда от упойката си.

— Хайде, Фюри, не може да не знаеш, че всички мацета те изяждат с очи, щом влезеш. Пробвай поне с една.

Прекалено много се опитваха да му се бъркат тази вечер.

— Не, благодаря.

— Само казвам, че…

— Майната ти. Млъквай.

Бъч изруга под носа си и повече не коментира. Което накара Фюри да се почувства като простак. Както и трябваше.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

Фюри махна на сервитьорката и тя дойде на мига. Отнесе празната му чаша, а той измърмори:

— Тя се опита да ми уреди среща за тази вечер.

— Моля?

— Бела. — Фюри взе една подгизнала салфетка и започна да я прегъва. — Спомена за някаква социална служителка в Убежището.

— Рим ли? Наистина е страхотна.

— Но аз…

— Не проявяваш интерес? — Бъч поклати глава. — Фюри, приятелю, сигурно пак ще ми се ядосаш, но е време да започнеш да проявяваш интерес. Каква е тази работа с теб и жените? Трябва да сложиш край на това.

Фюри не можа да се въздържи да не се засмее.

— Можеш ли да бъдеш по-директен от това?

— Трябва да започнеш да живееш.

Фюри кимна към блондинката.

— И мислиш, че като плащам за секс, ще започна да живея?

— Съдейки по начина, по който те гледа, едва ли ще се наложи да плащаш — отвърна сухо Бъч.

Фюри се насили да разиграе сценария в съзнанието си. Представи си как се изправя и се доближава до нея. Хваща я за ръката и я повежда към някоя от частните бани. Може би щеше да му духа. Можеше да я опре в мивката, да разтвори краката й, да проникне в нея и да достигне кулминацията. Общо изразходвано време? Най-много петнайсет минути. Може да беше девствен, но механизмите на секса бяха прости. Всичко, от което тялото му се нуждаеше, беше малко триене и щеше да е готов.

На теория. В момента в панталоните му нямаше никой. Дори и да искаше, нищо не можеше да се случи. Поне не с нея.

— Така ми е добре — заяви, когато пристигна новата чаша с мартини. Завъртя маслинката с пръст из чашата и я лапна. — Наистина съм добре.

Двамата отново замълчаха и помежду им остана само глухият тътен на музиката, долитащ от другата страна на водната стена. Фюри тъкмо се канеше да заговори за спорт, защото не понасяше тишината, когато Бъч се стегна.

Една жена се взираше в тяхната посока от другия край на ВИП зоната. Беше шеф на охраната, носеше мъжки дрехи и имаше мъжка прическа. Фюри я беше виждал да оковава в белезници пияни мъже, сякаш шляпаше непослушно куче с вестник.

Но тя не гледаше към Фюри. Вниманието й беше насочено към Бъч.

— Бил си с нея, нали?

Бъч се намръщи и отпи от чашата си.

— Само веднъж. Но преди Мариса.

Фюри отново се загледа в жената и не можа да не се зачуди какъв би бил сексът с нея. Изглеждаше, сякаш можеше да те накара да виждаш звезди, и то не задължително в приятния смисъл.

— Сексът с непознати добър ли е? — попита и се почувства, сякаш беше на дванайсет.

Бъч се усмихна бавно и загадъчно.

— Преди мислех, че да. Но като не познаваш друго, смяташ, че и студената пица си я бива.

Фюри отпи от мартинито си. Студена пица, значи? Това ли го очакваше? Много вдъхновяващо.

— Дявол да го вземе, не искам да ти убивам ентусиазма. Просто е по-хубаво, когато си с когото трябва. — Бъч допи последната глътка. Сервитьорката се запъти да му предложи ново питие, но той я спря.

— Не, две са достатъчно. Благодаря.

— Почакай! — извика Фюри, преди тя да е отминала. — За мен още едно. Благодаря.

Вишъс знаеше, че сънят го е преборил, защото беше щастлив. В началото на кошмарите си винаги изпадаше в състояние на блаженство. Чувстваше се доволен и завършен. Всичко беше точно и на мястото си като наредено кубче на Рубик.

И тогава пистолетът гръмна. На ризата му се появи петно от яркочервена кръв. Вик проряза непробиваемо гъстия въздух.

Изпълни го болка, сякаш в него се беше врязал шрапнел, все едно че го бяха залели с бензин и подпалили. Сякаш кожата му беше одрана ивица по ивица.

О, боже, умираше. Никой не би могъл да оцелее след такава агония.

Падна на колене и…

Ви скочи от леглото, сякаш някой го беше изритал с ботуш в главата.

В клетката от черни стени и тъмно стъкло, която представляваше пентхаусът, сърцето му блъскаше лудо, толкова бързо, че му се наложи да го притисне с ръце, за да е сигурен, че ще си остане на мястото.

Имаше нужда да пийне… Веднага.

Примъкна се с нестабилни крачки до бара, взе чиста чаша и сипа около четири пръста водка. Почти беше допрял ръба на чашата до устните си, когато осъзна, че не е сам.

Измъкна един черен кинжал от колана си и го размаха.

— Аз съм, боецо.

Мили боже. Скрайб Върджин стоеше пред него, обвита в черната си роба от глава до пети. Лицето й също беше покрито. Дребната й фигура доминираше в апартамента. От нея се излъчваше сияние, по-ярко от обедно слънце, което се отразяваше в мраморния под.

В момента имаше нужда точно от такава публика. Да.

Поклони се и остана наведен, като се чудеше как да отпие от чашата си в тази позиция.

— За мен е чест.

— Каква лъжа — отбеляза тя сухо. — Изправи се, боецо. Искам да видя лицето ти.

Ви даде всичко от себе си да си придаде приветливо изражение, с което да замести начумерената физиономия, вече настанила се там. Дявол да го вземе. Рот беше заплашил да го наклевети на Скрайб Върджин, ако не се вземе в ръце. Явно това вече се беше случило.

Докато се изправяше, реши, че би се изтълкувало като обида, ако засмуче от водката си.

— Да, така е — потвърди тя. — Но прави каквото е нужно.

Той отпи яко, сякаш беше вода, и остави чашата на плота. Искаше му се още, но се надяваше тя да не се застои.

— Целта на посещението ми няма нищо общо с твоя крал.

Скрайб Върджин се понесе към него и спря само на сантиметри разстояние. Ви почувства необходимост да отстъпи, особено след като тя повдигна искрящата си ръка и го потърка по бузата. Силата й беше като изпепеляваща мълния — смъртоносна и целеустремена. Никой не би искал да бъде нейна мишена.

— Време е.

Време за какво? Но си наложи да мълчи. На Скрайб Върджин не се задаваха въпроси. Не и ако не искаш с теб да полират пода.

— Наближава рожденият ти ден.

Беше вярно. Скоро щеше да навърши триста и три години, но не можеше да разбере защо това би предизвикало личното й посещение. Ако искаше да го поздрави, нещо в пощенската кутия би било достатъчно. Или пък да му прати анимирана картичка в имейл.

— Имам подарък за теб.

— Поласкан съм. И объркан.

— Твоята жена те очаква.

Вишъс подскочи, сякаш някой го беше ощипал по задника.

— Съжалявам, какво…

Без въпроси, глупако.

— При цялото ми уважение, аз нямам жена.

— Имаш. — Тя свали ръка. — Посочих я сред всички Избраници за твоя първа партньорка. Притежава чиста кръв и изящна красота.

Ви понечи да отвори уста, но Скрайб Върджин продължи:

— Ще се слеете и ще създадете поколение. Ти ще имаш потомство и с другите. Дъщерите ти ще попълнят редиците на Избраниците. Синовете ти ще станат членове на Братството. Това е твоята съдба. Да бъдеш Примейл на Избраниците.

Думата Примейл падна като бомба.

— Простете ми, Скрайб Върджин. — Той прочисти гърло и си напомни, че бяха нужни щипки за барбекю, за да се съберат тлеещите останки на тези, позволили си да я ядосат. — Не искам да прозвучи като обида, но нямам нужда от собствена жена.

— Имаш. Ще изпълните ритуала и тя ще носи твоите деца. Както и останалите жени.

Перспективата да бъде блокиран от Другата страна, заобиколен от жени, без възможност да се бие и да вижда братята си… или… Бъч, го накара да забрави, че трябва да си мери приказките.

— Моята съдба е да бъда боец. Мястото ми е до братята ми.

А и след всичко, което му бяха сторили, би ли могъл някога да възроди младостта си?

Очакваше тя да побеснее от проявеното непокорство, но вместо това тя каза:

— Колко си безстрашен да противоречиш. Същият си като баща си.

Грешка. Той и Блъдлетър нямаха нищо общо помежду си.

— Ваша святост…

— Ще го направиш. И то по своя собствена воля.

Той изстреля отговора хладно и твърдо.

— Ще ми е нужна доста добра причина.

— Ти си мой син.

Гърдите на Ви се сковаха и той спря да диша. Вероятно имаше предвид в широк смисъл.

— Преди триста и три години ти беше роден от моето тяло. — Качулката се вдигна от лицето на Скрайб Върджин от само себе си и разкри призрачната й красота. — Повдигни така наречената си прокълната ръка и разкрий истината.

Със сърце в гърлото Ви протегна облечената си в ръкавица ръка и с няколко неуверени движения разкъса кожата. С ужас се взря в това, което се криеше под татуировките му. Неговият блясък беше същият като нейния.

Мили боже… Защо не беше направил връзката по-рано?

— Слепотата ти — поясни тя — ти позволяваше да го отричаш. Не искаше да го видиш.

Ви се отдръпна от нея, препъвайки се. Стигна до леглото и седна, като си каза, че не беше моментът да си губи ума. Я почакай… Вече го беше изгубил…

— Как… е възможно това?

Това беше въпрос, но кого го беше грижа в този момент?

— Да, мисля да ти простя този единствен път. — Скрайб Върджин се понесе из стаята, без да движи краката си, а робата й се стелеше около нея, неповлияна от движението. В настъпилата тишина той се замисли за правилата в шаха. Кралицата, единствена и неповторима, можеше да прави каквито ходове пожелае по дъската.

Накрая тя заговори с дълбок и властен тон.

— Исках да позная зачеването и раждането във физическия им смисъл, така че приех телесна форма, която ми позволяваше да извърша сексуален акт. Заминах за Древната страна в подходящото състояние. — Тя спря пред стъклените врати, водещи към терасата. — Избрах мъж според качествата, които тогава смятах за най-важни за оцеляването на вида: силен, умен, агресивен.

Ви си представи баща си и се почуди какво ли брутално изживяване е било да прави секс със Скрайб Върджин.

— Такова беше, наистина — каза тя. — Получих това, за което бях отишла, в пълен размер. Веднъж започнал, той нямаше спиране. Такава беше природата му. Малко преди края обаче той се отдръпна от мен. Някак беше разбрал какво целях и коя бях.

Да, баща му умееше отлично да разгадава и използва мотивите на другите.

— Сигурно беше глупаво от моя страна да си въобразявам, че можех да мина за каквото не съм с мъж като него. Беше наистина умен. — Тя погледна към Ви. — Каза ми, че ще ми даде семето си само ако то ще създаде мъжко чедо. Никога не беше успявал да създаде син, който да оцелее след раждането, и егото му на воин търсеше удовлетворение. Аз от друга страна исках моя син за Избраниците. Баща ти може да беше умел тактик, но не беше единственият. Знаех каква е слабостта му и я използвах, защото можех да определя пола на детето. Споразумяхме се той да те получи три години след раждането и да те тренира да се биеш на негова страна в продължение на триста години. Оттам нататък трябваше да служиш на моите цели.

Нейните цели? Целите на баща му? Той нямаше ли право на мнение?

Гласът на Скрайб Върджин стана глух.

— След като постигнахме съгласие, той ме принуди да остана под него с часове и ме доведе до състояние, от което едва не умрях. Беше обсебен от потребността да създаде син и аз го понесох, защото същото важеше и за мен.

Понесох беше точната дума. Ви, както и всички други мъже във военния лагер, бяха принуждавани да наблюдават баща му по време на секс. Блъдлетър не правеше разлика между битката и сексуалния акт и не го беше грижа за размера или крехкостта на жените.

Скрайб Върджин отново се понесе из стаята.

— Заведох те в лагера в деня на третия ти рожден ден.

В главата на Ви започна да се надига далечно бучене като от влак, който набираше скорост. Благодарение на малката сделка на родителите му животът му беше преминал в кошмар. Беше принуден да понася последствията от жестокостта на баща си, както и тежките уроци на бойния лагер.

Говорът му прерасна в ръмжене.

— Знаеш ли какво ми причини той? Знаеш ли какво изживях?

— Да.

Изоставяйки всякакъв етикет, той избухна:

— Тогава защо, по дяволите, допусна да остана там?

— Бях дала дума.

Ви се изправи на крака и ръката му се плъзна към интимните му части.

— Радвам се да науча, че достойнството ти е останало непокътнато, дори това да не важи за мен. Замяната си е струвала.

— Мога да разбера гнева ти.

— Можеш ли, мамо! Това ме кара да се чувствам толкова по-добре. Прекарах двайсет години от живота си в борба за оцеляване. И какво получих? Объркано съзнание и съсипано тяло. И сега искаш да създам поколение за теб? — Той се усмихна студено. — Ами ако не съм способен? Ако знаеше какво съм преживял, дори не би си помислила за такова нещо.

— Способен си.

— Откъде знаеш?

— Мислиш ли, че има част от сина ми, която да не мога да видя?

— Ти… кучко — прошепна той.

От тялото й се излъчи топлина. Достатъчна, че да опърли веждите му. Гласът й разцепи въздуха.

— Не забравяй коя съм, боецо. Не проявих мъдрост при избора на баща ти и двамата платихме заради тази грешка. Мислиш ли, че не съм страдала заради посоката, в която пое животът ти? Смяташ, че съм стояла и съм наблюдавала, без да ме е грижа? Сърцето ми се късаше за теб всеки ден.

— Не си ли същинска Майка Тереза?! — изкрещя той със съзнанието, че температурата на собственото му тяло беше започнала да се покачва. — Нали притежаваш безгранична сила? Ако те беше грижа, щеше да предприемеш нещо.

— Съдбата не се избира, тя е предопределена.

— От кого? От теб ли? Значи ти си тази, която трябва да мразя за всички гадости в живота си? — Вече целият гореше. Дори нямаше нужда да поглежда, за да знае, че това, което беше по ръката му, се беше разпространило навсякъде. Точно… Като… Нея. — Проклета да си.

— Сине.

Той оголи зъби.

— Не ме наричай така. Никога. Майка и син. Ние не сме такива. Майка ми би предприела нещо. Щеше да бъде до мен, когато бях безпомощен.

— Исках да бъда.

— Когато бях разкъсан и ужасен, и кървях, майка ми би била до мен. Така че не ми разигравай сценки от типа „милото ми момче“.

Настъпи дълго мълчание. После гласът й прозвуча силно и ясно.

— Ще се явиш след усамотяването ми, което започва тази нощ. Ще бъдеш представен официално на партньорката си. Когато тя е подготвена да бъде използвана от теб, ще се върнеш и ще изпълниш това, за което си създаден. И ще го направиш по своя собствена воля.

— Няма да стане. Майната ти.

— Вишъс, син на Блъдлетър, ще го направиш, защото, ако ли не, расата няма да оцелее. Ако имаме някаква надежда да се противопоставим на Обществото на лесърите, ще са ни нужни повече братя. Братството се състои едва от шепа такива като теб. В минали епохи са наброявали двайсет или трийсет. Откъде ще се появят повече, ако не от целенасоченото им създаване?

— Позволи на Бъч да се присъедини към Братството, а той не беше…

— Дадох специално разрешение заради сбъднато пророчество. Не е същото и ти го знаеш. Тялото му никога няма да бъде силно колкото твоето. Ако не беше вродената му мощ, никога не би могъл да бъде един от вас.

Ви отмести поглед от нея.

Оцеляването на вида. Оцеляването на Братството.

Мамка му.

Заразхожда се наоколо и се озова пред масата за мъчения и стената с играчките си.

— Не съм подходящ за такова нещо. Не съм герой по природа. Не държа да спася света.

— Логиката се крие в биологията и не може да бъде оспорвана.

Вишъс повдигна искрящата си ръка и се замисли за безбройните случаи, при които я беше използвал да изпепелява къщи, коли.

— Ами това? Искаш едно цяло поколение да носи моето проклятие? Какво ще стане, ако го предам на потомството си?

— Отлично оръжие е.

— Също и кинжалът, но поне не подпалва приятелите ти.

— Благословен си, а не прокълнат.

— Така ли? Опитай да живееш така.

— Силата изисква жертви.

Той се засмя.

— Отказвам се, без да се замисля, в замяна на това да съм нормален.

— Имаш задължение към своя вид.

— Също както и ти към сина, когото си родила. По-добре се моли да съм по-съвестен спрямо отговорностите си.

Загледа се към града и се замисли за безбройните побоища и убийства, които беше видял да извършват лесърите на Омега. Тези мръсници бяха погубвали невинни с векове, а животът беше достатъчно труден и без да си преследван. Знаеше го отлично.

Вбесяваше го, защото тя беше права за логиката. Братството се състоеше от петима, дори като се включи и Бъч. По закон Рот нямаше право да се бие, тъй като беше крал. Тормент изчезна. Дариъс беше умрял предишното лято. Бяха петима срещу постоянно възобновяващ редиците си враг. Нещата се влошаваха от това, че лесърите можеха да разчитат на попълнения от хората, докато братята трябваше да бъдат родени и отгледани, а след това да оцелеят при преобразяването. Разбира се, учениците, които тренираха, щяха да се превърнат във воини някой ден, но тези момчета никога нямаше да притежават силата, издръжливостта и способността да се самоизлекуват, каквито имаха мъжете от Братството.

Колкото до създаването на нови братя… Изборът не беше голям. По закон Рот като крал можеше да легне с всяка жена от техния вид, но той беше напълно отдаден на Бет. Същото важеше за Зи и Рейдж и техните жени. Дори да приемеше, че Тор е жив и някога се върне, едва ли щеше да е в състояние на духа, в което да оплоди някоя от Избраниците. Фюри беше единствената друга възможност, но той се беше отдал на въздържание, а и страдаше от разбито сърце. Едва ли би бил подходящ избор.

— По дяволите.

Скрайб Върджин запази мълчание, докато той премисляше нещата, тъй като знаеше, че изречеше ли една дума, той щеше да зареже всичко и да прати расата по дяволите.

Той се обърна към нея.

— Ще го направя при едно условие.

— Какво е то?

— Ще остана да живея при братята. Ще се бия наравно с тях. Ще отида от Другата страна и… — мили боже — ще легна, с която трябва. Но домът ми е тук.

— Примейлът живее…

— С мен няма да е така. Приеми го или си върви. — Той се втренчи в нея. — И знай едно. Достатъчно себичен съм, че да ти обърна гръб, ако не се съгласиш. И какво ще правиш тогава? Не можеш да ме принудиш да правя секс, освен ако не искаш сама да управляваш члена ми. — Той се усмихна студено. — Какво ще кажеш за тази биология?

Беше неин ред да се понесе из стаята. Докато чакаше и я наблюдаваше, му стана неприятно, защото очевидно мислеха по един и същи начин — докато се движат.

Тя се спря до масата и протегна искряща ръка, като я задържа за кратко над масивния плот. Следите от секса, който беше правил по-рано, изчезнаха. Всичко беше почистено. Тя сякаш не одобряваше случилото се.

— Реших, че може да искаш по-спокоен живот. Такъв, в който да си защитен и да не се налага да се биеш.

— И това, което съм научил от юмрука на баща си, да отиде на вятъра? Би било такава загуба. Колкото до закрилата ти, имах нужда от такава преди триста години. Не сега.

— Мислех, че ще се радваш да имаш своя партньорка. Тази, която съм ти избрала, е от възможно най-добро потекло. Съчетание от чиста кръв, изящество и красота.

— Избрала си и баща ми, затова прости, че не съм особено въодушевен.

Тя сведе поглед към оборудването му.

— Обичаш грубостите.

— Син съм на баща си. Сама го каза.

— Не можеш да практикуваш подобни неща с Избраницата. За нея би било унизително и плашещо. Както и с никоя друга. Ще бъде проява на неуважение.

Ви се опита да си представи какво би било да се откаже от наклонностите си.

— Трябва да се освобождавам от чудовищата си. Особено сега.

— Сега ли?

— Хайде, мамо. Знаеш всичко за мен, нали така? Наясно си, че вече нямам видения и че съм на границата на лудостта заради липсата на сън. Не може да не знаеш, че скочих от тази тераса миналата седмица. Колкото повече продължава, толкова по-зле ще ставам. Особено ако не мога… да си получавам своето.

Тя махна с ръка, за да го спре.

— Не виждаш нищо, защото си на кръстопът. Свободната воля не може да бъде упражнявана, ако си напълно наясно с крайния резултат. Ето защо прозорливостта се самопотиска. Ще се върне.

По някаква налудничава причина това го успокои, въпреки че се беше противопоставял на намесата в човешките съдби, откакто виденията започнаха да се явяват преди векове.

Изведнъж го осени една мисъл.

— Не знаеш какво ще ми се случи, нали? Нямаш представа как ще постъпя.

— Искам думата ти, че ще изпълниш задължението си от Другата страна. Че ще се погрижиш за това, което трябва да бъде сторено там. И я искам сега.

— Признай. Кажи, че не знаеш какво ще се случи. Ако искаш думата ми, направи го.

— Защо?

— Искам да знам, че поне над едно нещо нямаш власт — процеди той. — Така ще знаеш как се чувствам аз.

Топлината, излъчвана от нея, се увеличи и пентхаусът се превърна в сауна. Тогава тя промълви:

— Твоята съдба е и моя, не знам по кой път ще поемеш.

Ви скръсти ръце пред гърдите си. Имаше чувството, сякаш около врата му е нахлузена примка и е стъпил на нестабилен стол. Майната му.

— Имаш думата ми.

— Вземи това и приеми избирането ти за Примейл. — Подаде му тежък златен медальон на черен копринен шнур. Той го взе и тя кимна, с което договорът помежду им беше сключен. — Ще информирам Избраницата. Усамотението ми свършва след няколко дни. Тогава ще дойдеш при мен и ще бъдеш провъзгласен за Примейл.

Черната й качулка се повдигна, без тя да използва ръцете си. Точно преди отново да се спусне над искрящото й лице, тя каза:

— До следващата ни среща. Пази се.

Изчезна без звук или движение. Светлината угасна.

Ви успя да отиде до леглото, преди коленете му да омекнат съвсем. Седна на матрака и се загледа в медальона. Беше античен, с изписани на Древния език думи.

Не искаше деца. Никога не беше искал. Въпреки че при създалия се сценарий той щеше да бъде единствено донор на сперма. Нямаше да бъде баща на никое от тях, което беше облекчение, защото нямаше да го бива в това.

Тикна медальона в задния джоб на черните си кожени панталони и подпря глава на ръцете си. В съзнанието му се занизаха сцени от детството му във военния лагер. Спомените бяха кристално ясни и пронизващи като остър ръб на стъкло. Изруга грозно на Древния език и се протегна за якето си. Извади телефона и натисна бутона за бързо набиране. Когато гласът на Рот прозвуча отсреща, около него се чуваше бръмчене.

— Имаш ли минутка? — попита Ви.

— Да, за какво се отнася? — Ви не отговори и Рот снижи глас. — Вишъс? Добре ли си?

— Не.

Чу се шумолене и гласът на Рот прозвуча отдалече.

— Фриц, може ли да се върнеш и да почистиш малко по-късно? Благодаря ти. — Бръмченето спря и се чу затваряне на врата. — Казвай какво има.

— Помниш ли… Помниш ли последния път, когато беше пиян? Наистина пиян.

— По дяволите. — Ви можеше да си представи как черните вежди на краля се смръщват зад очилата му. — Мисля, че беше заедно с теб. Не беше ли в началото на двайсети век? Поделихме си седем бутилки уиски.

— Всъщност бяха девет.

Рот се засмя.

— Започнахме в четири следобед и ни отне около четиринайсет часа, нали така? После бях пиян през целия ден. Сто години оттогава, а имам чувството, че още съм махмурлия.

Ви затвори очи.

— Помниш ли, че наближаваше изгревът, когато ти казах, че никога не съм познавал майка си? Нямах представа коя е и какво й се е случило.

— Доста ми е мъгляво, но да, спомням си.

Боже, онази нощ и двамата бяха толкова зле. Пияни до козирката.

Това беше единствената причина Ви да се раздрънка какво изгаряше душата му ден и нощ.

— Ви? Какво става? Това има ли нещо общо с твоята мамен!

Ви седна обратно на леглото. Медальонът в джоба му се впи в задните му части.

— Да, току-що я срещнах.