Освободена любов

15.

Вишъс се събуди и първото, което видя, беше лекарката на креслото в другия край на стаята. Очевидно дори и в съня си я беше следил.

Тя също го наблюдаваше.

— Как си? — Гласът й беше нисък и равен. И топъл, помисли си той.

— По-добре. — Беше трудно да си представи, че може да се чувства по-зле, отколкото докато повръщаше.

— Имаш ли болки?

— Да, но това не ме тревожи. По-скоро…

Тя плъзна поглед по него, но отново с професионална цел.

— Цветът ти е добър.

Не знаеше какво да отговори. Защото, колкото по-дълго изглеждаше зле, толкова по-дълго тя можеше да остане. Доброто здраве не му беше приятел.

— Помниш ли нещо, свързано със стрелбата? — попита тя.

— Не.

Това само донякъде беше лъжа. В паметта му имаше проблясъци от случилото се, но не и завършен образ. Помнеше уличката. Боят с лесъра. После се беше озовал на операционната маса и братята му го измъкнаха от болницата.

— Защо някой би стрелял по теб? — попита тя.

— Гладен съм. Има ли нещо за ядене?

— Дилър на наркотици ли си? Или сводник?

Той потри лице.

— Защо мислиш, че съм дилър или сводник?

— Стреляли са по теб в пряка на „Трейд“. Парамедиците казаха, че си имал оръжие.

— Не ти ли хрумна, че може да съм полицай под прикритие?

— Ченгетата в Колдуел не носят кинжали. А и ти си друг тип.

Ви присви очи.

— Друг тип?

— При теб има прекалено много показност. А и едва ли те е грижа много за другите раси.

Нямаше сили да води дискусии за видовете с нея. А и част от него не искаше тя да го смята за различен.

— Храна — настоя той и погледна към подноса на бюрото. — Може ли да получа малко?

Тя се изправи и сложи ръце на кръста си. Имаше чувството, че ще каже нещо като: „Вземи си я сам, откачен негоднико“. Вместо това тя направи няколко крачки.

— Ако си гладен, можеш да ядеш. Не съм докосвала това, което ми донесе Ред Сокс. Няма смисъл да се изхвърля.

Той се намръщи.

— Няма да ям храна, предназначена за теб.

— Не съм гладна. Отвличането уби апетита ми.

Ви изруга тихо. Ненавиждаше ситуацията, в която я беше поставил.

— Съжалявам.

— Вместо да съжаляваш, защо не ме пуснеш да си вървя?

— Не сега.

Никога, измърмори някакъв откачен глас в главата му.

О, боже, не отново.

Моя.

Думата предизвика могъща потребност, изпълнила го докрай. Искаше да я съблече, да я положи под себе си и да проникне в тялото й. Виждаше го. Видя ги притиснати плътно един до друг в леглото. Той върху нея. Тя — разтворила крака, за да го поеме.

Когато тя се приближи с подноса, температурата му се повиши и почувства силно пулсиране между краката си. Той тихомълком дръпна завивките, за да се прикрие.

Тя остави подноса и вдигна сребърния похлупак.

— Колко по-добре трябва да се чувстваш, за да мога да си тръгна? — Очите й се насочиха към гърдите му, за да направят медицинска преценка, сякаш можеше да види какво се случва под превръзката.

Дявол да го вземе. Искаше тя да гледа на него като на мъж. Искаше погледът й да се плъзне по кожата му не за да разгледа белега от операцията, а защото има желание да го докосне и се чуди откъде да започне.

Ви затвори очи и се отнесе. Изпъшка заради болката в гърдите. Каза си, че причината е операцията, но подозираше, че по-скоро се дължи на хирурга му.

— Отказвам се от храната. Ще поискам следващия път, когато дойде някой.

— Нуждаеш се от храна повече от мен. Тревожа се за приема ти на течности.

Всъщност той беше съвсем добре, защото се беше нахранил. С достатъчно кръв вампирите можеха да оцелеят дни наред без друга храна.

Което беше добре, защото съкращаваше разходките до банята.

— Искам да изядеш това — заяви тя, загледана в него. — Като твой лекар…

— Няма да взема нищо от чинията ти. — Никой мъж с достойнство не би отнел храната на жена си, дори да умираше от глад. Нейните потребности винаги бяха най-важни.

Прииска му се да пъхне глава в купе на кола и да затръшне вратата няколко десетки пъти. Откъде се беше появило това поведение на обвързан? Сякаш някой беше заредил нов софтуер в мозъка му.

— Добре — каза тя и се обърна. — Чудесно.

В следващия миг той чу блъскане. Тя тропаше по вратата. Ви се надигна и седна.

— Какво правиш, по дяволите?

Влетелият в стаята Бъч едва не я събори.

— Какво има?

Ви се намеси в драмата с една дума.

— Нищо.

Лекарката заговори спокойно и с авторитет:

— Нужна му е храна. Не иска да изяде това, което е на подноса. Донеси му нещо просто и лесно за храносмилане. Ориз, пиле, вода, бисквити.

— Добре. — Бъч се наведе и погледна Ви. Последва дълга пауза. — Как си?

Полудявам, благодаря.

— Добре.

Поне едно хубаво нещо се беше случило. Ченгето се беше върнало към нормалното си състояние. Очите му бяха бистри, стойката — уверена. Усещаше комбинацията от неговите и на Мариса аромати. Явно не си беше губил времето.

Интересно. Обикновено мисълта за тях двамата караше Ви да се чувства, сякаш сърцето му е обвито в бодлива тел. А сега? Просто се радваше, че приятелят му е в добро здраве.

— Изглеждаш чудесно, ченге.

Бъч приглади копринената риза на райета.

— „Гучи“ може да превърне всеки в рок звезда.

— Знаеш за какво говоря.

Кафявите му очи придобиха сериозно изражение.

— Да. Благодаря… Както винаги. — В този миг на неловкост думите увиснаха във въздуха. Имаше неща, които не можеха да си кажат пред публика. — Ще се върна с нещо за хапване.

Вратата се затвори и Джейн хвърли поглед през рамо.

— Откога сте любовници?

Очите й срещнаха неговите и нямаше измъкване от въпроса.

— Не сме.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми. — Без определена причина се загледа в бялата й престилка. — Доктор Джейн Уиткъм, „Спешно отделение“ — прочете той. Разбираемо. Имаше нужната самоувереност. — Значи пристигнах в тежко състояние, а?

— Да, но както знаеш, аз те спасих.

Заля го вълна на уважение. Тя беше неговият ралман, спасителят му. Бяха свързани.

Да, но точно сега спасителката му се стараеше да се отдалечи възможно най-много от него, като отстъпваше назад към отсрещната стена. Затвори очи със съзнанието, че те блестяха. Отдръпването й и ужасът, изписан на лицето й, го нараниха.

— Очите ти — каза тя с тънък глас.

— Не се тревожи за това.

— Какво си ти, по дяволите? — Тонът й издаваше, че откачалка би било добро обяснение. И не беше ли права?

— Какво си ти? — повтори.

Изкушаваше се да й поднесе измислица, но тя едва ли щеше да повярва. А и се чувстваше омърсен, когато я лъжеше. Спря погледа си върху нея и промълви:

— Знаеш какво съм. Достатъчно умна си, за да разбереш.

Настъпи тишина, последвана от:

— Не мога да го повярвам.

— Прекалено умна си, за да не повярваш.

— Вампирите не съществуват.

Той кипна, въпреки че тя не го заслужаваше.

— Не съществуваме ли? Тогава обясни защо си на моя територия.

Без да се замисли, тя го парира.

— Кажи ми, човешките права значат ли нещо за вашия вид?

— Оцеляването значи повече — тросна се той. — Но пък ние сме преследвани от поколения.

— И според теб целта оправдава всички средства? Колко възвишено. — Гласът й прозвуча също така остро като неговия. — Винаги ли даваш това обяснение, когато отвличаш хора?

— Не, не ги харесвам.

— Аха, само че от мен имаш нужда и ме използваш. Не съм ли късметлийка?

По дяволите. С това го възбуди още повече. Колкото повече тя се опълчваше на агресията му, толкова по-твърдо ставаше тялото му. Дори и в това си безпомощно състояние чувстваше мощно туптене между бедрата и в съзнанието си я виждаше наведена над леглото, облечена само в бялата престилка, а той проникваше в нея, застанал зад гърба й.

Може би беше редно да е благодарен, че тя го отблъсква. Като че ли му трябваше да се обвързва с жена…

Изведнъж нощта, в която беше прострелян, изникна в съзнанието му с пълна яснота. Спомни си милото посещение на майка си и невероятния й подарък за рождения му ден. Правеше го Примейл. Беше му натрапено.

Ви направи гримаса и захлупи лице с дланите си.

— Ох… Майната му.

— Какво не е наред? — попита тя заядливо.

— Проклетата ми съдба.

— Наистина ли? Аз съм заключена в тази стая. Ти поне си свободен да ходиш където пожелаеш.

— Не точно.

Тя изсумтя пренебрежително и после никой от тях не пророни и дума до идването на Бъч с новия поднос половин час по-късно. Полицаят беше достатъчно разумен да не говори прекалено и да действа бързо, а също така достатъчно предвидлив, че да държи вратата заключена през цялото време, докато беше в стаята. Което беше разумно.

Лекарката на Ви се канеше да избяга. Следеше ченгето, сякаш преценяваше мишена и държеше дясната си ръка в джоба на престилката.

Държеше там някакво оръжие. Дявол да го вземе.

Ви наблюдаваше Джейн внимателно, докато Бъч оставяше подноса на нощното шкафче и се молеше с всички сили тя да не предприеме нещо глупаво. Когато я видя да напряга тяло и да насочва тежестта си напред, той седна и се приготви за действие, защото не искаше никой друг да се занимава с нея. Никога.

Нищо не се случи. Тя забеляза смяната на позата му с крайчеца на окото си и това беше достатъчно да я разсее, за да може Бъч да напусне стаята и да заключи.

Ви се облегна на възглавницата и заоглежда решителната линия на брадичката й.

— Свали си престилката.

— Моля?

— Свали я.

— Не.

— Искам да я махнеш.

— Тогава ти предлагам да затаиш дъх. За мен е без значение, но поне липсата на кислород ще накара времето да тече по-бързо за теб.

Членът му пулсираше от възбуда. Трябваше да я научи, че неподчинението се заплаща, и то скъпо. Тя щеше да се бори със зъби и нокти, преди да се предаде. Ако изобщо се предадеше.

Гръбнакът на Ви се изви в дъга, хълбоците му потрепваха и ерекцията му се надигна под чаршафите. Господи… Беше дотолкова обсебен от мисълта за секс, че беше на ръба да свърши.

Ала трябваше да й вземе оръжието.

— Искам да ме нахраниш.

Веждите й рязко скочиха нагоре.

— Напълно си способен да…

— Нахрани ме. Моля те.

Тя се приближи до леглото, излъчваше деловитост и лошо настроение. Разгъна салфетката и…

Ви се хвърли към нея. Хвана я за ръцете и я притегли върху себе си. Елементът на изненада й попречи да се съпротивлява, но той беше убеден, че това е само временно. Така че се зае със задачата си бързо. Съблече й престилката, като я държеше възможно най-нежно, докато тялото й се гърчеше в опит да се освободи.

Желанието да я покори надделя. Изведнъж осъзна, че по-скоро се опитваше да я притисне на леглото и да й демонстрира властта и силата си, отколкото да държи ръцете й настрани от намиращото се в джоба й. Сграбчи двете й китки с една ръка и опъна ръцете й над главата. Блокира краката й с бедрата си.

— Пусни ме! — озъби се тя, тъмнозелените й очи преливаха от гняв.

Възбуден до крайност, той се приведе над нея и вдиша дълбоко. Това го накара да замръзне. Ароматът й не излъчваше наситената сладост на жена, желаеща секс. Тя не беше привлечена от него ни най-малко. Беше ядосана.

Ви я пусна незабавно, като се изтъркаля настрани, но не забрави да вземе престилката. Щом се усети свободна, тя скочи от леглото на мига, сякаш матракът гореше. Косата й беше разрошена. Блузата й — усукана около нея, а един от крачолите — подгънат до коляното. Дишаше тежко от напрежението и се взираше в престилката си.

Ви пребърка джобовете и откри един от бръсначите си.

— Не мога да допусна да държиш оръжие. — Той сгъна внимателно престилката и я сложи на таблата на леглото с ясното съзнание, че тя не би се доближила до него, дори да й платят.

— Ако се опиташ да нараниш някого от братята ми с нещо такова, може да пострадаш.

Тя изруга, дишайки тежко, и после го изненада.

— Какво ме издаде?

— Ръката ти, която го опипваше, докато Бъч оставяше подноса.

Тя обви ръце около тялото си.

— По дяволите. Мислех, че съм по-дискретна.

— Имам опит със скритите оръжия. — Той се протегна и отвори едно от чекмеджетата на нощното шкафче. Бръсначът тупна глухо вътре. Затвори го и със силата на съзнанието си го заключи.

Когато погледна обратно към нея, тя бършеше очите си, сякаш беше плакала, после бързо се обърна и застана с лице към стената. Беше присвила рамене, но не издаваше нито звук. Тялото й не помръдваше. Пазеше достойнство.

Ви спусна крака на пода.

— Ако ме доближиш — произнесе тя дрезгаво, — ще намеря начин да те нараня. Може да не е сериозно, но няма да ти се размине. Ясно ли е? Остави ме на мира.

Той опря ръце на леглото и наведе глава. Беззвучният й плач го съсипваше. Предпочиташе да го ударят с чук. Той й беше причинил това.

Изведнъж тя се завъртя към него и пое дълбоко дъх. По нищо не личеше, че е разстроена, освен по червенината около очите й.

— Сам ли ще се храниш, или имаш нужда някой да ти държи приборите?

Той примигна.

Аз съм влюбен, помисли си Ви и я погледна. Наистина съм влюбен.

По време на урока Джон започна да се чувства така, сякаш беше в ада. Изпълнен с болки, замаян, изтощен. Главоболието му беше толкова силно, та можеше да се закълне, че косата му гори.

Примижал, като че гледаше към фаровете на кола, а не към черната дъска, той преглътна с пресъхнало гърло. През последните няколко минути не беше записал нищо в тетрадката си, тъй като не беше сигурен за какво беше лекцията на Фюри. Още ли говореха за оръжия?

— Джон? — прошепна Блей. — Добре ли си?

Джон кимна, защото така постъпваш, като ти зададат въпрос.

— Искаш ли да легнеш?

Джон поклати глава, решил, че това е друга подходяща реакция. Не можеше само да кима.

Боже, какво не му беше наред? Мозъкът му бе като захарен памук, кълбо, заемащо пространство, без да има предназначение. Фюри затвори учебника, по който беше преподавал.

— Време е да пробвате истински оръжия. Зейдист ще проведе урока по стрелба тази вечер, а с вас ще се видим утре.

Разговорите на околните се понесоха наоколо като порив на бурен вятър, а Джон сложи раницата на чина си. Добре, че днес поне нямаха физически тренировки. В това му състояние щеше да е истинско представление да вдигне от стола нещастния си задник и да се затътри до стрелбището.

Стрелбището се намираше зад фитнес залата и на път за там беше трудно да остане незабелязано как Куин и Блей се движеха плътно до него като бодигардове. Егото му страдаше, но практическият му усет го караше да им е благодарен. При всяка стъпка чувстваше погледа на Леш и усещането беше, сякаш имаше пръчка динамит в задния си джоб.

Зейдист ги очакваше пред стоманената врата на стрелбището, отвори я и каза:

— Наредете се до стената, дами.

Джон последва останалите и опря гръб в бетона. Помещението беше като кутия за обувки, тясно и дълго, и имаше над десет кабини за стрелба. Мишените бяха с формата на глава и торс и висяха от тавана. Всяка можеше да бъде управлявана дистанционно от пулта на преподавателя, като се променяше разстоянието до стрелящия или се раздвижваше.

Леш влезе последен и се запъти към края на редицата с високо вдигната глава, сякаш знаеше, че ще им даде да се разберат с пистолета. Не погледна никого в очите, освен Джон.

Зейдист затвори вратата, намръщи се и посегна към телефона, висящ от колана му.

— Извинете ме. — Отиде в ъгъла, отговори на обаждането и когато се върна, изглеждаше блед.

— Промяна в плановете. Рот ще поеме тази вечер.

Само секунда по-късно, дематериализирал се пред вратата, в помещението влезе Рот. Беше по-едър дори от Зейдист. Носеше черни кожени дрехи и черна риза с навити до лактите ръкави. Поговориха за кратко със Зи, после кралят потупа брата по рамото и го стисна с ръка, сякаш за да му даде кураж.

Бела, помисли си Джон. Сигурно е нещо, свързано с Бела и бременността й. По дяволите. Надяваше се всичко да е наред.

Рот затвори вратата след Зи и застана пред класа. Скръсти покритите с татуировки ръце пред гърдите си и разкрачи крака. Когато погледна към единайсетте ученици, изглеждаше така непробиваем, както стената, на която се беше опрял Джон.

— Оръжието тази вечер е деветмилиметров полуавтомат. Терминът полуавтомат за този тип пистолети е погрешен. Ще използвате Глок. — Посегна към кръста си и извади смъртоносното парче черен метал. — Обърнете внимание, че предпазителят е на спусъка.

Разясни им подробностите за оръжието и патроните, а двама догена влязоха с количка с размерите на болнична носилка. Единайсет напълно еднакви пистолета лежаха отгоре й, а до всеки от тях имаше пълнител с патрони.

— Днес ще работим върху стойката и прицелването.

Джон се загледа в пистолетите. Беше склонен да се обзаложи, че нямаше да се справи добре със стрелбата, точно както се случваше с всички останали дисциплини от обучението им. Изпълни го гняв, който накара главата му да пулсира още по-силно.

Поне веднъж му се искаше да открие нещо, в което го бива. Поне. Веднъж.