Освободена любов

31.

Джейн примигна и погледна към чашата с какао, която държеше. Нещо капеше в нея. Боже… По лицето й се стичаха сълзи, падаха в чашата и мокреха ризата й. Цялото й тяло трепереше. Коленете й бяха омекнали, а болката в гърдите й беше нетърпима. По някаква налудничава причина искаше да се свие на пода и да вие.

Изтри бузите си и огледа кухнята. На плота имаше мляко, кутия с какао и лъжица. От тенджерата на печката се вдигаше пара. Шкафът вляво не беше напълно затворен. Не можеше да си спомни да е вадила от там каквото и да било, нито пък да е приготвяла какаото в чашата, но пък, от друга страна, това беше често срещано при повтарящи се, обичайни действия. Съзнанието ти се изключва.

Какво беше това, по дяволите? През прозореца, намиращ се от другата страна на къта за хранене, тя видя, че някой стои пред самия й апартамент. Мъж. Огромен мъж. Беше застанал извън светлината, хвърляна от уличната лампа, и не можеше да види лицето му, но знаеше, че се взира в нея.

Без видима причина сълзите й заваляха като порой. И стана още по-зле, когато непознатият мъж се обърна и тръгна по улицата.

Джейн захвърли чашата на плота и изхвърча от кухнята. Трябваше да го настигне. Трябваше да го спре.

Когато стигна до вратата, нетърпимо главоболие я повали на пода, сякаш някой я беше препънал. Просна се на студените бели плочки в коридора, после се завъртя на една страна, впила пръсти в слепоочията си, и изохка.

Лежа Бог знае колко време така, като дишаше дълбоко и се молеше болката да отслабне. Когато накрая това се случи, тя повдигна горната част на тялото си от пода и се протегна към входната врата. Чудеше се дали не е претърпяла инсулт, но не беше забелязала значително нарушение на зрението. Просто едно ужасно, връхлетяло я светкавично главоболие.

Може би бе последствие от грипа, мъчил я през целия уикенд. Вирусът се разхождаше из болницата от седмици и накрая я беше отнесъл като увехнал розов цвят. В което имаше логика. Не беше боледувала от много отдавна и очевидно й беше дошло времето.

И на друго май му бе дошло времето. По дяволите, беше ли се обадила изобщо да уговори нова дата за интервюто в „Кълъмбия“? Нямаше никаква представа… Което значеше, че вероятно не го е направила. Дори не си спомняше как си е тръгнала от болницата в четвъртък вечер.

Не беше сигурна колко време е прекарала като изтривалка пред вратата, но в някакъв момент часовникът над камината започна да бие. Онзи, който беше стоял в кабинета на баща й в Гринич. Старомоден, от масивен месинг, производство на „Хамилтън“. От дете можеше да се закълне, че отмерва часовете с британски акцент. Винаги беше мразила проклетата вещ, но пък беше точен.

Шест часа сутринта. Време беше да тръгва за работа.

Хубав план, но когато се изправи, разбра със сигурност, че няма да отиде в болницата. Виеше й се свят, чувстваше се слаба и отпаднала. Нямаше начин да работи адекватно в това състояние. Още си беше сериозно болна.

Да му се не види… Трябваше да се обади. Къде бяха пейджърът и телефонът й?

Намръщи се. Якето и чантата й, приготвена за Манхатън, стояха до вратата на дрешника в коридора.

Нито следа от мобилния й телефон. Нито пък от пейджъра.

Затътри се с мъка на горния етаж и провери до леглото, но не бяха там. Върна се обратно на първия етаж и погледна в кухнята. Нищо. А и дамската й чанта, с която винаги ходеше на работа, липсваше. Възможно ли бе да я е оставила в колата през целия уикенд?

Отвори вратата към гаража и автоматичното осветление се включи.

Странно. Колата й беше паркирана на обратната страна. Тя винаги влизаше на заден ход.

Което доказваше колко не е била на себе си.

Разбира се, чантата й беше на предната седалка и тя се наруга наум, докато влизаше обратно в апартамента и набираше. Как бе възможно толкова време да не се обади в болницата? Въпреки че не беше дежурна, никога не допускаше да не могат да се свържат с нея за повече от пет часа.

Имаше оставени съобщения, но за неин късмет нищо спешно. Важните, отнасящи се до пациенти, бяха пренасочени към колегите й, които бяха дежурни, а с останалите можеше да се заеме по-късно.

Беше на път да излезе от кухнята, като целта й беше най-краткото разстояние до спалнята, когато погледна към чашата с какао. Нямаше нужда да проверява, за да знае, че е изстинало, така че по-добре беше да го изхвърли. Отиде и взе чашата, но се спря пред мивката. По някаква причина не можеше да се накара да го излее. Остави го обратно на плота, където си беше.

В спалнята на горния етаж свали дрехите си, остави ги разпилени по пода, навлече една тениска и се пъхна в леглото.

Докато се наместваше между чаршафите, усети, че тялото й е схванато, особено вътрешната страна на бедрата и основата на гърба. При други обстоятелства би казала, че е прекалила със страхотен секс… или това, или е изкатерила някоя планина. Но истината бе, че просто имаше грип.

По дяволите. „Кълъмбия“. Интервюто.

Щеше да се обади на Кен Фолчек по-късно сутринта, за да се извини и да уговори ново интервю. Нямаха търпение да се включи в екипа им, но пропусната среща с шефа на отделението беше страхотна обида. Дори и да си болен.

Опита се да се намести на възглавницата, но не можеше да намери удобна поза. Вратът й беше скован. Вдигна ръка да го масажира и се намръщи. Напипа възпален участък отпред вдясно. Ама какво беше това? Имаше малки, равномерно разположени подутини.

Все едно. Обривите не бяха нещо нечувано при грипно заболяване. Или може би я беше ухапал паяк.

Затвори очи и си нареди да се отпусне. Почивката беше добра за нея. Щеше да й помогне да се отърве от вируса по-бързо. Щеше да я изправи отново на крака, да даде рестарт на тялото й.

Точно се унесе и в главата й се появи образ. Образ на мъж с козя брадичка и подобни на диаманти очи. Устните му се движеха, когато погледна към нея. Оформяха думи… Обичам те.

Джейн се помъчи да се вкопчи във видяното, но бързо се унесе в тъмната прегръдка на съня. Опита да се пребори и да запази видението, но загуби битката. Последното, което осъзна, беше, че по възглавницата й се стичаха сълзи и после мракът я завладя.

Ама че неловка ситуация се получи.

Джон седеше на една пейка в помещението с щангите и наблюдаваше как Зейдист прави упражнения за бицепси. Огромните метални тежести издаваха лек дрънчащ звук при движението им нагоре-надолу и това беше единственият шум. Още не бяха говорили. Чувстваше се като на някоя от разходките им, само че без дърветата. Разговорът обаче предстоеше. Джон го усещаше.

Зи сложи тежестите на постелката и избърса лицето си. Голите му гърди лъщяха. Зърната му се повдигаха и спадаха, докато дишаше.

Погледна към него с жълтите си очи.

Започва се, помисли си Джон.

— Преобразяването ти…

Добре… Явно щяха да преминат заобиколно към случая с лесърите.

— Какво за него? — попита с жестове.

— Как се чувстваш?

— Добре. Нестабилен. Различен. — Той вдигна рамене. — Нали знаеш как, като си режеш ноктите, после имаш странно усещане в пръстите за около ден. Стават суперчувствителни. Нещо такова, но по цялото тяло.

Какви ги дрънкаше? Зи беше преминал през промяната. Знаеше какво е усещането след това.

Зейдист остави кърпата и взе тежестите за втората серия упражнения.

— Имаш ли някакви физически проблеми?

— Не, доколкото знам.

Зи закова поглед в постелката, докато редуваше лявата и дясната си ръка. Ляво. Дясно. Ляво. Изглеждаше странно, че такива масивни тежести могат да издават такъв нежен звук.

— Лейла се яви да докладва.

По дяволите.

— Какво каза?

Само дано не за случилото се под душа…

— Каза, че не сте правили секс. Макар по всичко да личало, че в някакъв момент си го искал.

Джон сякаш загуби връзка с мозъка си и продължи безцелно да следи тренировката на Зи. Дясно. Ляво. Дясно. Ляво.

— Кой знае за това?

— Рот и аз. Никой друг. На другите не им е работа да знаят. Заговорих за това, в случай че имаш някакъв физически проблем и ти е нужен преглед.

Джон се изправи и закрачи тромаво наоколо. Ръцете и краката му бяха отпуснати, а балансът му беше като на пияница.

— Защо си спрял, Джон?

Погледна към брата, готов да даде някакъв неясен отговор, в смисъл че няма нищо сериозно, но осъзна, че не може да го направи.

Очите на Зи издаваха, че е наясно.

Дявол да го вземе. Хавърс се беше раздрънкал. По време на терапевтичните сеанси в клиниката Джон беше говорил за случилото му се на онези стълбища и сега казаното беше излязло наяве.

— Знаеш — разгневено жестикулира Джон. — Знаеш, нали така!

— Да, знам.

— Шибаният терапевт ми каза, че е поверително.

— Копие от медицинския ти картон беше пратено тук, когато започна програмата. Това е стандартна процедура за всички обучаващи се, в случай че нещо стане в залата или ако преобразяването започне.

— Кой е чел досието ми?

— Само аз. Никой друг няма да го направи. Дори не и Рот. Заключено е и единствено аз знам къде е.

Джон се отпусна. Поне това беше някаква утеха.

— Кога го прочете!

— Преди около седмица, когато усетих, че преобразяването ти ще настъпи всеки момент.

— Какво… Какво пише вътре?

— Общо взето, всичко.

Мамка му.

— Затова не искаш да идеш в клиниката на Хавърс, нали? — Зи отново остави тежестите. — Мислиш, че той ще те въвлече в поредната терапия.

— Не обичам да говоря за това.

— Не те виня. Не те моля да го правиш.

На лицето на Джон се появи лека усмивка.

— Няма да тръгнеш да ме убеждаваш в разни глупости като например: за теб ще е полезно да споделиш?

— Не. Аз самият не си падам по приказките. Не мога да ги препоръчвам на друг. — Зи се наклони напред и опря лакти в коленете си. — Ето каква е работата, Джон. Исках само да те уверя, че досието ти няма да попадне в други ръце. Дори някой да поиска да го види, няма да позволя. Ако трябва, ще изгоря проклетото нещо.

Джон преглътна буцата, заседнала в гърлото му. Със сковани пръсти изписа:

— Благодаря ти.

— Рот искаше да обсъдя с теб случилото се с Лейла, защото се тревожеше, че може да има някакъв проблем в резултат на преобразяването. Ще му кажа, че си бил нервен и това е единствената причина. Става ли?

Джон кимна.

— Мастурбира ли вече?

Джон се изчерви от върха на главата до петите си и помисли, че ще припадне. Докато преценяваше разстоянието до пода, което му се видя огромно, реши, че мястото е подходящо да се срине. Много постелки, на които да се приземи.

— Направи ли го?

Той бавно поклати глава.

— Направи го веднъж, за да се увериш, че няма някакъв проблем. — Зи се изправи, попи тялото си с кърпа и облече ризата си. — Допускам, че ще се заемеш с това през следващите двайсет и четири часа. Няма да питам за резултата. Ако не кажеш нищо, ще приема, че всичко е точно. Ако не е така, ела при мен и ще намерим решение. Разбрахме ли се?

Не съвсем. Ами ако не може да го направи?

— Предполагам.

— Едно последно нещо. Става дума за пистолета и лесъра.

Мамка му. Главата му вече се въртеше, а сега трябваше да се обяснява и за деветмилиметровия. Вдигна ръце, за да започне да се извинява…

— Не ме е грижа, че си носил оръжие. Всъщност искам да си въоръжен, когато ходиш в „Зироу Сам“.

Джон погледна към брата смаяно.

— Против правилата е.

— Приличам ли на някой, който се тревожи от такова нещо?

Джон се усмихна леко.

— Всъщност, не.

— Ако пътищата ви с онези убийци се пресекат, отново постъпи по същия начин. Научих, че си се държал впечатляващо, и съм горд, че си се застъпил за приятелите си.

Джон се изчерви, а сърцето затрептя в гърдите му. Нищо на този свят, освен завръщането на Тормент, не би го направило по-щастлив.

— Предполагам, че си научил с какво съм ангажирал Блейлок. С личната ти карта, писмото, и това, че трябва да ходиш само в „Зироу Сам“.

Джон кимна.

— Искам да продължиш да посещаваш този клуб, в случай че излизаш в центъра, поне още един месец, докато заякнеш. И въпреки че искам да те потупам по рамото за случилото се снощи, забранявам да ходиш на лов за лесъри. Ако чуя, че си го направил, ще те накажа като някой дванайсетгодишен. Предстоят ти много тренировки, а и още не си наясно как да управляваш тялото си. Ако тръгнеш да се перчиш наоколо и допуснеш да те убият, много ще се ядосам. Искам да ми дадеш думата си, Джон. Сега. Недей да тръгваш след тези мръсници, докато не кажа, че си готов. Ясно ли е?

Джон пое дълбоко въздух и се опита да се сети за най-сериозната клетва, която можеше да предложи. Нищо не му се стори достатъчно и накрая изписа:

— Кълна се, че няма да ловувам.

— Добре. Свършихме за тази вечер. Върви да почиваш. — Зи се обърна, а Джон подсвирна, за да привлече вниманието. Братът погледна през рамо. — Да?

Джон трябваше да се насили, за да изпише с пръсти онова, което се въртеше в главата му… Защото се съмняваше, че има кураж да го направи.

— Мнението ти за мен развали ли се? Заради случилото се в миналото… Нали разбираш? На онези стълби? Бъди откровен.

Зи мигна веднъж. Два пъти. После и трети път. С изненадващо тънък глас произнесе:

— За нищо на света. Вината не е била твоя и не си го заслужавал. Чу ли ме? Вината не е твоя.

Джон примигна заради напиращите сълзи и му се наложи да отклони поглед. Разгледа огромното си тяло. Без никаква причина се почувства по-нисък отвсякога, въпреки че подът беше толкова далече под него.

— Джон — настоя Зи, — нали ме чу? Вината не е твоя. И не си го заслужавал.

Джон не знаеше какво да отговори и само сви рамене. После изписа:

— Отново ти благодаря, че не си споделил с никого. И за това, че не ме накара да говоря.

Зи не каза нищо и това го накара да погледне към него. Отстъпи крачка назад.

Лицето на Зейдист беше напълно променено. И не само защото очите му бяха станали черни. Костите му изглеждаха по-отчетливи, кожата — по-опъната, белегът му беше шокиращо очебиен. От тялото му се излъчваше студенина, която превърна помещението във фризер.

— Никой не бива да губи невинността си насилствено. Но ако това стане? Всеки има право да избере как да се справи с преживяното. Ако не искаш да изречеш никога нито дума по въпроса, няма да ме видиш да си отворя устата на тази тема.

Зи свърши да говори. Температурата беше започнала да се нормализира, когато затвори вратата.

Джон пое дълбоко дъх. Никога не беше предполагал, че от всички братя би станал близък точно със Зи. Та помежду им нямаше нищо общо.

Но със сигурност нямаше да откаже приятелство, когато му се предлагаше такова.