Освободена любов

40.

След падането на нощта Фюри извади белите копринени дрехи, предназначени за церемонията на Примейла. Не ги чувстваше върху кожата си и причината не беше фината тъкан, от която бяха изработени. Не беше спрял да пуши през последните два часа и беше абсолютно вцепенен.

Но не беше чак толкова зле, че когато се почука на вратата, да не се досети кой е.

— Влез — каза, без да се обръща, застанал пред огледалото. — И защо си станала от леглото?

Бела се засмя. Или може би изплака.

— Един час на ден, не помниш ли? Имам още петдесет и две минути.

Той взе златния медальон на Примейла и го сложи на врата си. Усети тежестта му на гърдите си, сякаш някой го беше притиснал с длан. Силно.

— Сигурен ли си? — попита тя меко.

— Да.

— Предполагам, че Зи ще дойде с теб.

— Той ми е свидетел. — Фюри загаси ръчно свитата си цигара. Взе нова и я запали.

— Кога ще се върнеш?

Той поклати глава и изпусна дим.

— Примейлът живее от Другата страна.

— Не и Вишъс.

— Специална уговорка. Ще продължа да се бия, но предпочитам да остана там.

Тя въздъхна, а той се загледа в отражението си в старинното огледало. Косата му беше влажна и със заплетени краища. Взе четка и започна да я реши.

— Фюри, какво правиш? Не може да отидеш плешив на церемонията. Спри. Сваляш си косата от скалпа! — Тя се приближи зад него, взе четката от ръката му и посочи към едно кресло до прозореца. — Седни. Нека аз го направя.

— Не, благодаря. Аз мога…

— Прекалено си жесток със себе си. Хайде, седни. — Тя го побутна наляво. — Позволи ми да го направя.

Без особено добра причина и по много недобри такива той отиде и седна, скръсти ръце пред гърдите си и се напрегна. Бела започна първо от краищата на буйната му грива, после продължи към основата и бавно разреса цялата му коса. Свободната й ръка следваше четката и приглаждаше. Звукът от преминаването на четката по главата му, докосванията й по челото му и ароматът й в ноздрите му носеха сладко-горчива наслада и го направиха беззащитен.

Сълзи започнаха да напират зад миглите му. Струваше му се толкова жестоко, че я бе срещнал, че бе видял това, което желаеше, но никога не би могъл да притежава. Въпреки че пасваше идеално. Винаги беше водил живот без контрол върху нещата около себе си. Първо бе прекарал десетилетия в издирване на близнака си с чувството, че Зейдист е жив, а той е неспособен да му помогне. Спаси брат си само за да открие, че той все така си остава недостижим за него. В продължение на цял век след бягството им от господарката на Зи живя в нов ад — постоянно очакване кога брат му ще си изгуби ума. Намесваше се, когато това се случваше, и живееше с тревогата кога ще последва ново действие от драмата.

После се появи Бела и те двамата се влюбиха в нея.

Бела беше старото изтезание в нова форма. Неговата съдба бе да копнее за недостижимото, да бъде отвън и да гледа какво се случва вътре, да вижда огъня, но да не може да го достигне, за да се стопли.

— Ще се върнеш ли някога? — попита тя.

— Не знам.

Четката спря да се движи.

— Може да я харесаш.

— Може. Не спирай още. Моля те… Не още.

Фюри потърка очите си, а четката отново се задвижи през косата му. Този притихнал миг беше тяхното сбогуване и тя го знаеше. Тя също плачеше. Долавяше свежия дъждовен аромат на сълзите й.

Но тя не плачеше по същата причина като него. Плачеше, защото жалеше за него и бъдещето му, а не защото го обичаше. Сърцето й се късаше при мисълта, че вече никога няма да го види. Да, щеше да й липсва. Със сигурност щеше да се тревожи за него. Но нямаше да копнее за него. Никога не бе го изпитвала.

И всичко това трябваше да му позволи да разкъса оковите си, да прекрати тази своя лигава роля, но не му бе по силите. Тъгата му преливаше и заплашваше да го удави.

Щеше да вижда Зейдист от Другата страна, разбира се. Но нея… Не можеше да си представи, че тя би дошла да го види. А и не би било редно. В ролята му на Примейл не би изглеждало правилно да има лични срещи с друга жена, дори тя да е шеланът на неговия брат. Примейлът даваше обет за вярност в дела, помисли и поведение пред своите Избраници.

После изведнъж му хрумна за бебето. Никога нямаше да види детето на Бела и Зи. Освен може би на снимки.

Четката премина през косата му и докосна тила му. Той затвори очи и се остави на ритъма й.

— Искам да се влюбиш — каза тя.

Влюбен съм.

— Така съм добре.

Тя спря да го реши и застана пред него.

— Искам да обичаш някого истински. Не както мислиш, че обичаш мен.

Той се намръщи.

— Не се обиждай, но не можеш да знаеш какво…

— Фюри, в действителност не си влюбен в…

Той се изправи и погледите им се срещнаха.

— Моля те, уважавай ме дотолкова, че да ми позволиш да знам какво чувствам по-добре от теб.

— Никога не си бил с жена.

— Снощи бях.

Това я накара да замълчи за кратко. После каза:

— Не и в клуба. Моля те, не в клуба…

— В една от тоалетните в дъното. Беше хубаво. Но пък тя беше професионалистка. — Започваше да се държи като гадняр.

— Фюри… не.

— Може ли да ми върнеш четката? Мисля, че косата ми вече изглежда добре.

— Фюри…

— Четката, моля.

След миг, който сякаш продължи цяла вечност, тя му я подаде. Когато той я взе, дървената дръжка ги свързваше за части от секундата, после тя отдръпна ръка.

— Заслужаваш нещо по-добро от това — прошепна. — Ти си по-добър.

— Не, не съм. — Трябваше да се махне от измъченото й изражение. — Не позволявай на съжалението ти към мен да ми изгражда образа на принц, Бела.

— Цялото това поведение е саморазрушително.

— Не точно. — Той отиде до бюрото, взе цигарата си и дръпна от нея. — Искам го.

— Наистина ли? Затова ли цял ден пушиш червен дим? Цялата къща мирише.

— Пуша, защото съм пристрастен. Аз съм безволев наркоман, Бела. Който снощи беше с уличница на обществено място. Трябва да ме съдиш, а не да ме съжаляваш.

Тя поклати глава.

— Не се опитвай да си създадеш грозен образ пред мен. Няма да се получи. Ти си достоен мъж…

— Дяволите да го вземат…

— … който е пожертвал много заради своите братя. Може би прекалено много.

— Бела, спри.

— Мъж, който загуби крака си, за да спаси близнака си. Който се бие смело заради расата си. Който се отказва от бъдещето си заради щастието на свой брат. Трудно би могъл да си по-възвишен. — Взорът й беше твърд като стомана, когато погледна към него. — Не ми казвай кой си. Виждам те по-ясно, отколкото ти самият се виждаш.

Той закрачи из стаята, докато отново не се озова пред огледалото. Надяваше се от Другата страна да нямат огледала. Мразеше отражението си. Винаги го беше мразил.

— Фюри…

— Върви си — произнесе той дрезгаво. — Моля те да си идеш. — Тя не помръдна и той се обърна към нея. — Не ме карай да рухвам пред теб. Точно сега имам нужда от гордостта си. Тя е единственото, което ме крепи на крака.

Бела притисна уста с ръка и примигна бързо. После се стегна и заговори на Древния език:

— Бъди щастлив, Фюри, син на Агъни. Нека краката ти да вървят по равен път и мракът да се спуска нежно над раменете ти.

Той се поклони.

— Също и ти, Бела, обичана нала на моя роден брат, Зейдист.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Фюри седна на леглото и сложи цигарата между устните си. Огледа стаята, която обитаваше, откакто Братството се беше нанесло в имението, и осъзна, че това не беше дом за него. Беше просто стая за гости. Луксозна и анонимна стая за гости. Четири стени, покрити с хубави маслени платна, красив килим и завеси, пищни като бална рокля.

Щеше да е хубаво да има дом.

Никога не беше имал такъв. След като Зейдист беше отвлечен като дете, неговата мамен се беше затворила в подземието, а баща му тръгна да търси бавачката, отвела Зи. Докато растеше, Фюри живееше сред движещи се живи сенки. Всички, дори догените, сякаш съществуваха на автопилот. Нямаше смях. Нямаше радост. Нито честване на празници.

Нямаше и прегръдки.

Фюри се научи да бъде тих и да не се пречка никому на пътя. Поне това можеше да стори като мил жест. Той беше копие на нещо изгубено. Постоянно напомняне за нещастие, от което никой не можеше да се отърси. Започна да носи шапки, за да крие лицето си. Докато се движеше, тътреше крака и се прегърбваше, за да бъде по-малък, по-незабележим.

Веднага щом премина преобразяването, тръгна да търси близнака си. Никой не го изпрати. Нямаше сбогуване. Изчезването на Зейдист беше изразходвало способността на членовете на домакинството да чувстват липсата на някого. Нищо не беше останало за Фюри.

Което всъщност беше добре. Улесни го много.

Около десет години по-късно научи от далечен братовчед, че майка му е умряла в съня си. Веднага се прибра у дома, но погребението беше минало без него. Баща му загина в битка около осем години след това. Този път Фюри успя да се прибере за погребението и прекара последната си нощ в семейния дом. После къщата беше продадена, догените освободени и сякаш родителите му никога не бяха съществували.

Липсата на корени не беше нещо ново за него. Чувстваше се така от мига, когато беше получил някакво самосъзнание като дете. Винаги се беше скитал и Другата страна не можеше да му предложи стабилност. Не можеше да създаде дом без близнака си. Или без братята си. Или без…

Спря се. Отказваше да мисли повече за Бела.

Изправи се и почувства протезата под тежестта на тялото си. Поразсъждава над иронията на номад като него да му липсва крайник.

Загаси цигарата, пъхна няколко други в джоба си и почти беше излязъл, когато спря и се обърна. С четири големи крачки се озова в дрешника си. Изщрака ключалка и се отвори метална врата. Протегна ръце и извади черен кинжал.

Положи длан върху оръжието. Почувства идеалния баланс и прецизността на дръжката, подходяща само за неговата ръка. Вишъс го беше изработил за него. Преди колко време? Седемдесет и пет години. Да, това лято щяха да се навършат седемдесет и пет години от присъединяването му към Братството.

Разгледа острието на светло. Седемдесет и пет години в преследване на лесъри, а по него нямаше нито драскотина. Извади друг кинжал, който беше използвал. Същата изработка. Ви наистина беше виртуоз.

Огледа всички оръжия, чувствайки тежестта им в ръцете си, и си представи Вишъс, застанал на прага на спалнята му по-рано, дошъл да съобщи, че Скрайб Върджин ще позволи размяната. В очите на брат му, който винаги имаше ледено изражение, се виждаше живот. Живот и надежда, а също и цел, към която да се стреми.

Фюри пъхна един от кинжалите в сатенения колан, опасващ кръста му, и върна останалите в сейфа. После се запъти към вратата с изправен гръб. Любовта си струваше жертвите, помисли, докато напускаше стаята си. Дори да не е твоята любов.

В този момент Ви се материализира в далечния край на улицата пред жилището на Джейн. Вътре не светеше и той се изкушаваше да влезе, но остана скрит в сенките.

В главата му цареше истински хаос. Чувстваше се виновен заради Фюри. Страхуваше се от отговора на Джейн. Тревожеше се какво ще е бъдещето му с човешко същество. Беше загрижен дори за горката Избраница, която нямаше друг избор, освен да изпълнява задълженията си, докато е жива.

Погледна часовника си. Осем часът. Предположи, че Джейн скоро ще се прибере.

Вратата на гаража, съседен на този на Джейн, се раздвижи и се отвори със стържещ звук. Отвътре се появи адски безличен миниван. Спирачките му изскърцаха леко, когато ги натисна. После шофьорът включи на скорост и потегли.

Ви се намръщи. Инстинктите му се изостриха без определена причина. Подуши въздуха, но беше от подветрената страна на превозното средство и не усети нищо.

Страхотно. На всичко отгоре го гонеше и параноя, която в комбинация с тревожността му и нарцистичното поведение напоследък означаваше, че тази вечер бяха налице всички признаци на умствено разстройство.

Отново погледна часовника от нямане какво да прави. Две минути по-късно. Страхотно.

Почувства облекчение, когато мобилният му телефон звънна, защото щеше да убие малко време.

— Радвам се, че си ти, ченге.

Гласът на Бъч беше някак несвойствен.

— Пред дома й ли си?

— Да, но тя не е тук. Ти какво правиш?

— Нещо става с компютрите ти.

— Какво точно?

— Проследяващият софтуер, който инсталира на компютъра в болницата, се е задействал. Някой е влязъл във файла с медицинското досие на Майкъл Клосник.

— Няма нищо страшно.

— Направил го е шефът на хирургията. Манело.

Мразеше звученето на това име.

— И?

— Претърси собствения си компютър за снимки на сърцето ти. Без съмнение издирваше файла, който Фюри унищожи, докато ние те извеждахме.

— Интересно. — Ви се почуди какво ли е привлякло вниманието му. Може би изпринтирано копие с дата и час? Дори да нямаше означение на пациента, този Манело беше достатъчно умен да проследи пътя му до операционната и да разбере кой е лежал на масата на Джейн. До известна степен това не беше голям проблем, защото в медицинското досие се казваше, че Майкъл Клосник е изписан на сутринта след операцията, но все пак… — Мисля, че трябва да посетим добрия чичо доктор.

— Предполагам, ще е по-добре друг да се заеме. Защо не оставиш на мен?

— Защото ти не можеш да триеш спомени.

Последва пауза.

— Майната ти, но си прав.

— В момента на линия ли е?

— Да, в офиса си е.

Тези неща не бяха лесни на публични места дори и след работно време, но само Бог знаеше до какво още може да се добере лекарят.

По дяволите, помисли Ви. Ето какво можеше да предложи на Джейн — тайни, лъжи, опасности. Той беше един себичен мръсник и по-лошо — съсипваше живота на Фюри, за да има шанса да съсипе и нейния.

По улицата зави кола и когато попадна под светлината, той видя, че е нейното ауди.

— Мамка му — каза.

— Тя ли се прибира?

— Аз ще се погрижа за Манело. По-късно.

Затвори телефона, без да е сигурен, че може да й причини всичко това. Ако си тръгнеше сега, би имал достатъчно време да стигне до Другата страна преди Фюри и да положи клетва като Примейл.

По дяволите.