Освободена любов

11.

Когато Джейн се събуди, нервните й окончания бяха като евтини коледни лампички — примигваха и после спираха да действат. Регистрираше звуци, които после изчезваха и се появяваха отново. Тялото й беше ту отпуснато, ту напрегнато и сега не можеше да си намери място. Устата й беше пресъхнала, беше й прекалено топло, но въпреки това трепереше.

Пое дълбоко въздух и осъзна, че беше полуседнала. И имаше зверско главоболие.

Но нещо миришеше хубаво. Боже, около нея наистина се носеше невероятен аромат… Отчасти напомняше тютюн, подобен на този, който баща й беше пушил, и отчасти билки. Сякаш беше в индийски магазин за благовонни масла.

Повдигна клепачи. Зрението й не функционираше добре, но вероятно защото не носеше очилата си. Виждаше достатъчно, за да разбере, че е в тъмна стая, в която имаше… Боже, навсякъде бяха натрупани книги. Също така откри, че столът, на който седеше, беше точно до радиатора, което обясняваше горещите вълни. А и главата й беше наклонена под странен ъгъл, което вероятно беше причината за главоболието.

Първата й мисъл беше да се опита да се изправи, но не беше сама и остана на мястото си. В другия край на стаята онзи с шарената коса се беше надвесил над огромното легло, където лежеше някакво тяло. Беше зает с нещо… С поставянето на ръкавица на ръката на… нейния пациент. Пациентът й лежеше на леглото. До кръста беше покрит с чаршаф, а на голите му гърди се виждаше следоперативната превръзка, направена от нея. Боже, какво се беше случило? Помнеше операцията му… откриването на невероятна сърдечна аномалия. После размениха няколко изречения с Манело в реанимацията и после… По дяволите. Беше отвлечена от мъжа на леглото, секс бога и някакъв с шапка на „Ред Сокс“.

Обзе я паника заедно с известно количество гняв, но емоциите й сякаш нямаха връзка с тялото й. Обзелата я летаргия погълна вълната от чувства. Опита се да се концентрира, без да привлича внимание…

Ококори широко очи.

Онзи с шапката на „Рекс Сокс“ се появи с изумително красива руса жена до себе си. Стоеше близо до нея и въпреки че не се докосваха, беше ясно, че са двойка. Просто бяха едно цяло.

Пациентът пророни задавено:

— Не.

— Трябва — отговори Ред Сокс.

— Каза… че ще ме убиеш, ако някога…

— Извънредни обстоятелства.

— Лейла…

— Тя нахрани Рейдж днес следобед, а не можем да поискаме друга Избраница без разправии с Директрис. Това ще отнеме време, каквото нямаш.

Русата жена се приближи до пациента и седна бавно на леглото. Облечена в черен костюм с панталон, тя изглеждаше като адвокат или бизнес дама, но в същото време беше изключително женствена с тази дълга и прекрасна коса.

— Използвай ме. — Тя протегна китка над устата на пациента, поставяйки я над самите му устни. — Имаме нужда да си силен, за да се погрижиш за него.

Няма спор за кого става дума. Ред Сокс изглеждаше още по-болен, отколкото когато Джейн го видя за първи път, и медикът у нея се чудеше какво точно включва тази „грижа“.

В това време Ред Сокс заотстъпва назад и се блъсна в отсрещната стена. Обви гръдния си кош с ръце и се вкопчи в тялото си.

Блондинката заговори с мек глас:

— Двамата с него го обсъдихме. Направил си толкова много за нас.

— Не и… за теб.

— Той е жив благодарение на теб. Това значи всичко за мен. — Тя посегна с ръка, сякаш да го погали по косата, но той се намръщи и това я спря. — Нека ти помогна. Само този път.

Пациентът отправи поглед през стаята към Ред Сокс. Когато Ред Сокс кимна, той изруга и затвори очи. После отвори уста.

Мили боже. Изявените му кучешки зъби се бяха издължили. Заострени и преди, сега бяха наистина страховити.

Добре, повече от ясно бе, че сънуваше. Да. Такива неща не се случваха с козметично удължените зъби. Никога.

Пациентът оголи кучешките си зъби, а мъжът с многоцветната коса пристъпи към Ред Сокс, опря ръце на стената и гърдите им почти се докоснаха.

Но после пациентът поклати глава и се дръпна от китката.

— Не мога.

— Нужен си ми — прошепна Ред Сокс. — Болен съм заради това, което върша. Нужен си ми.

Пациентът закова поглед в Ред Сокс. В подобните му на диаманти очи заблестя силен копнеж.

— Само заради теб… Не заради мен.

— И заради двама ни.

— За всички нас — намеси се русата жена.

Пациентът пое дълбоко въздух и после — Боже! — захапа китката на блондинката. Движението беше бързо и решително като на кобра. Когато впи зъби, жената подскочи, после въздъхна, сякаш облекчена. В другия край на стаята Ред Сокс се разтресе целият. Изглеждаше напълно отчаян. Онзи с разноцветната коса блокираше пътя му, без да влиза в контакт с него.

Главата на пациента започна да се движи ритмично като на бебе, което суче от гърдите на майка си. Но едва ли поглъщаше нещо.

Не, не беше възможно.

Сън. Всичко това бе само сън. Откачен сън. Нали така? О, боже, така се надяваше да е сън. В противен случай се беше озовала в някакъв готически ужас.

Когато всичко свърши, пациентът й се отпусна обратно на възглавницата, а жената облиза мястото, където се беше впила устата му.

— Сега почивай — промълви тя и после се обърна към Ред Сокс. — Добре ли си?

Той поклати глава.

— Искам да те докосна, но не мога. Искам да съм с теб… но не мога.

Пациентът се намеси:

— Легни до мен. Веднага.

— Няма да издържиш — отговори Ред Сокс с пресипнал глас.

— Нуждаеш се. Готов съм.

— Не си. Трябва да си починеш. Ще се върна по-късно.

Вратата се отвори със замах и стаята се освети от нещо, което приличаше на коридор. Огромен мъж с черна, дълга до кръста коса и черни очила влетя вътре. Това предвещаваше неприятности. Жестокото му лице подсказваше, че му харесва да измъчва хора, а изражението му я накара да се почуди дали не му се иска да го стори точно сега. С надеждата да не привлече вниманието му тя затвори очи и се опита да не диша. Гласът му беше суров като всичко останало у него.

— Ако вече не беше на легло, аз лично щях да се погрижа да се озовеш там. Какво си мислеше, че правиш, като я доведе тук?

— Извинете ни — каза Ред Сокс, последваха бързи стъпки и вратата се затвори.

— Зададох ти въпрос.

— Налагаше се — отговори пациентът.

— Налагаше се? Налагаше се? Умът си ли изгуби?

— Да… Но не що се отнася до нея.

Джейн отвори леко очи и погледна през мигли. Гигантът се обърна към онзи с невероятната коса.

— Искам всички при мен след половин час. Трябва да решим какво ще правим с нея.

— Не и без мен — повиши тон пациентът.

— Ти нямаш право на глас.

Пациентът подпря длани в матрака и се надигна до седнало положение, въпреки че ръцете му трепереха.

— Щом става дума за нея, всички гласове са мои.

Извисилият се над пациента мъж насочи пръст към него.

— Майната ти.

Изневиделица адреналинът на Джейн се разбушува. Сън или не, мнението й трябваше да е от значение в този интересен разговор. Изправи се на стола и се прокашля. Всички погледи се насочиха към нея.

— Искам да се махна оттук — заяви тя с глас, който й се щеше да беше по-скоро твърд, отколкото треперещ. — Веднага!

Гигантът постави пръсти в основата на носа си, повдигна очилата и разтърка очи.

— Благодарение на него това е невъзможно. Фюри, ще се погрижиш ли отново за нея?

— Ще ме убиете ли? — попита тя забързано.

— Не — отсече пациентът. — Нищо няма да ти се случи. Имаш думата ми.

За част от секундата тя му повярва. Което беше глупаво. Не знаеше къде се намира, а и тези очевидно бяха убийци. Онзи с интересната коса пристъпи към нея.

— Ще си починеш още малко.

Жълтите му очи срещнаха нейните и изведнъж тя се превърна в изключен телевизор. Сякаш някой беше дръпнал щепсела от стената и екранът беше замрял.

Вишъс се загледа в лекарката, която за пореден път се свлече в креслото.

— Тя добре ли е? — попита той Фюри. — Нали не си изпържил мозъка й?

— Не, но има силно съзнание. Трябва да я махнем оттук възможно най-скоро.

Гласът на Рот разцепи въздуха.

— Изобщо не биваше да я водите тук.

Вишъс се отпусна внимателно на леглото. Имаше чувството, че някой го е ударил в гърдите с тухла. Не го беше грижа за гнева на Рот. Хирургът му трябваше да е тук и точка по въпроса. Но поне можеше да предложи някакво обяснение.

— Ще ми помогне да се възстановя. В клиниката на Хавърс ще е по-сложно заради ситуацията с Бъч.

Погледът на Рот зад очилата беше остър.

— Мислиш, че тя ще ти помогне, след като си я отвлякъл? Хипократовата клетва не се простира толкова далече.

— Аз съм неин пациент. — Ви се намръщи. — Ще се погрижи за мен, защото тя ме оперира.

— Хващаш се за сламка, за да оправдаеш…

— Така ли? Претърпях операция на сърцето, защото бях прострелян. На мен не ми изглежда като сламка. Искаш ли да поемем риска да настъпят усложнения?

Рот погледна към хирурга, после отново потърка очи.

— По дяволите. За колко дълго?

— Докато се оправя.

Очилата на краля застанаха отново на носа му.

— Лекувай се бързо, братко. Искам я вън оттук.

Рот напусна стаята и блъсна вратата.

— Мина добре — обърна се Ви към Фюри.

Фюри, в характерния си миротворчески стил, промърмори нещо от сорта как всички са подложени на голям стрес. После, за да смени темата, отиде до бюрото. Върна се обратно до леглото с няколко ръчно свити цигари, една от запалките на Ви и пепелник.

— Знам, че ще ги поискаш. От какво ще има нужда тя, за да те лекува?

Ви състави кратък списък. След като беше погълнал от кръвта на Мариса, щеше бързо да се изправи на крака, тъй като тя имаше доста чисто потекло. Беше заредил с качествено гориво.

Работата беше там, че не му се искаше да оздравява толкова бързо.

— Ще има нужда от дрехи и храна — каза.

— Ще се погрижа. — Фюри тръгна към вратата. — Ти искаш ли нещо за ядене?

— Не. — Братът тъкмо беше пристъпил в коридора, когато Ви промълви: — Ще провериш ли как е Бъч?

— Разбира се.

След като Фюри си тръгна, Ви се загледа в жената. Реши, че е не толкова красива, колкото притегателна. Лицето й беше ъгловато, а чертите — почти мъжки. Без пухкави устни и гъсти мигли. Веждите й не бяха извити в женствена дъга. Под лекарската престилка не личаха големи гърди, нито съблазнителни извивки, доколкото можеше да види.

Желаеше я, сякаш тя беше гола кралица на красотата, умоляваща да бъде задоволена.

Моя. Хълбоците му се напрегнаха и топлина обля тялото му, въпреки че в никакъв случай нямаше сили за секс.

Боже, истината бе, че не изпитваше угризения, задето я беше отвлякъл. Всъщност беше предопределено. Точно когато Бъч и Рейдж се появиха в болничната стая, той получи първото си видение от седмици насам. Видя лекарката, застанала на прага, обрамчена от прекрасна бяла светлина. Повика го при себе си, а на лицето й беше изписана такава любов. Поведе го по коридора. Нежността, която му беше дала, беше тъй топла и мека, утешаваща като спокойна вода, изпълваща с живот като слънчевите лъчи, които вече не познаваше.

Въпреки че не се разкайваше за стореното, се чувстваше виновен за страха и гнева, изписали се по лицето й, когато тя дойде в съзнание. Благодарение на майка си беше разбрал какво е да те насилват, а той причини същото на някого, спасил живота му.

По дяволите. Почуди се какво ли би направил, ако нямаше видение, ако над него не тегнеше проклятието да вижда бъдещето. Щеше ли да я остави? Да. Разбира се, че да. Въпреки че думата моя се стрелкаше из главата му, щеше да я остави в собствения й свят.

Но неговото проклето видение беше определило съдбата й.

Замисли се за миналото. За първото видение.

Грамотността не беше на почит във военните лагери, понеже с нея не можеше да се убива.

Вишъс се научи да чете на Древния език само защото един от воините притежаваше образование и имаше за задължение да поддържа елементарен дневник на лагера. Отнасяше се немарливо и работата го отегчаваше, така че Ви предложи да поеме задачата, ако мъжът го научи да чете и пише. Беше идеална сделка. Ви винаги се беше вълнувал от умението да предадеш цялото събитие на хартия и да го направиш непреходно. Вечно.

Научи се бързо и претършува лагера за книги. Откри няколко в затънтени, забравени места, скрити под стари оръжия и в изоставени палатки. Събираше овехтелите, подвързани с кожа съкровища, и ги складираше в отдалечен ъгъл на лагера, където държаха животинските кожи. Никой от войниците не ходеше там, тъй като беше женска територия, а ако жените го направеха, то беше, за да вземат материал за дрехи или завивки. Освен това мястото беше не само безопасно за книгите, но също така идеално за четене. Тук таванът на пещерата се снижаваше, а подът беше каменен и приближеше ли се някой, той незабавно го чуваше, тъй като трябваше да допълзи до него.

Имаше една книга обаче, за която дори това скривалище не беше достатъчно безопасно.

Най-ценен сред оскъдната му колекция беше дневникът на един воин, пристигнал в лагера преди около трийсет години. Аристократ по рождение, той се беше озовал тук в резултат на семейна трагедия. Шрифтът беше красив, а използваните думи така сложни, че Вишъс само можеше да се досеща за значението им. Дневникът обхващаше три години от живота на мъжа. Контрастът между събитията, описани преди и след идването му тук, беше драстичен. В началото животът на мъжа беше белязан от събития, характерни за аристокрацията, изпълнен с балове, прекрасни жени и изтънчени маниери. После всичко свършваше. Отчаяние, същото каквото изпитваше и Вишъс, изпълваше страниците, след като животът на мъжа се беше променил завинаги непосредствено след преобразяването му.

Вишъс четеше и препрочиташе, чувствайки близост с тъгата на пишещия. След всяко четене затваряше дневника и прокарваше пръсти по името, щамповано в кожата. „ДАРИЪС, СИН НА МАРКЛЪН“.

Ви често се чудеше каква бе съдбата на мъжа. Записките свършваха в ден, през който не се беше случило нищо забележително. По тази причина не знаеше дали е загинал при нещастен случай, или е напуснал непредвидено. Ви се надяваше да открие нещо повече за участта на боеца. Разбира се, в случай че доживееше да излезе от лагера.

Загубата на дневника би го лишила от надеждите му и затова го криеше на място, където не се завърташе жива душа. Преди лагерът да се установи тук, пещерата е била населявана от прачовеци, които бяха оставили нескопосани рисунки по стените. Неясните изображения на бизони и коне, отпечатъците от длани и рисунките на единични очи се смятаха за проклятие от войниците и всички масово ги избягваха. Пред въпросните стени беше издигната преграда и въпреки че рисунките можеха да бъдат напълно заличени, Вишъс знаеше защо баща му не се беше отървал от тях. Блъдлетър искаше в лагера да цари напрежение и дразнеше воините и жените, като ги заплашваше, че духовете на животните ще ги преследват и че отпечатъците от длани ще се съживят с ярост и настървение.

Ви не се плашеше от рисунките. Харесваше ги. В простотата на скиците имаше сила и изящество, а и му допадаше да опира собствените си ръце в отпечатъците на чуждите длани. Успокояваше го мисълта, че те принадлежаха на живелите тук преди него, които вероятно бяха водили по-хубав живот от неговия.

Държеше дневника в достатъчно широк и дълбок за целта процеп, между две големи изображения на бизони. През деня, по време на почивката на останалите, той се промъкваше зад преградата и четеше с пламнал поглед, докато не почувстваше утеха в самотата си.

Около година след намирането им, книгите на Вишъс бяха унищожени. Единственото, което му доставяше радост, беше изгорено точно както винаги се беше страхувал, че ще стане. И не беше изненада от кого.

Чувстваше се зле от седмици. Преобразяването му наближаваше, въпреки че тогава не беше наясно с това. Неспособен да заспи, стана и се понесе като призрак към скривалището си. Седна да чете приказки и заспа с книгата в скута си.

Когато се събуди, над него се беше надвесил един претранс. Момчето беше от агресивните, със суров поглед и жилаво тяло.

— Защо лентяйстваш, докато останалите работят? — подсмихна се той. — И това в ръцете ти книга ли е? Може би трябва да те наклеветя, задето не си изпълняваш задълженията. Така сигурно ще получа повече храна.

Вишъс тикна купчината с книги по-дълбоко в процепа и се изправи на крака, без да каже нищо. Беше готов да се бие за книгите си точно както го правеше за остатъците храна, с които пълнеше стомаха си, и за дрипите на гърба си. Онзи срещу него щеше да се бори за привилегията да докладва за книгите. Винаги беше така.

Момчето атакува бързо и притисна Ви към стената на пещерата. Въпреки че Вишъс удари силно главата си и дъхът му спря, отвърна на удара и улучи противника с книгата по лицето. Другите претранси се втурнаха да гледат, а Ви продължаваше да удря отново и отново. Беше обучаван да използва всяко налично оръжие, но когато повали момчето на земята, му се доплака, задето беше използвал нещо така ценно, за да нарани някого. Въпреки това трябваше да продължи. Ако загубеше преднина, можеше да го пребият и да му отнемат книгите, преди да успее да ги пренесе в друго скривалище.

Най-накрая другото момче спря да се съпротивлява. Лицето му беше подуто до неузнаваемост и едва дишаше, защото Ви го беше хванал за гърлото. От книгата с приказките се стичаше кръв и кожената подвързия висеше на парчета.

Случи се след сбиването. Усети странно изтръпване чак до върха на пръстите, в ръката, с която беше притиснал противника си към пода на пещерата. После наоколо падна зловеща сянка, причинена от светещата длан на Ви. Претрансът, притиснат от него, започна да се мята, като размахваше ръце и крака, сякаш цялото му тяло беше пронизвано от болка.

Ви го пусна и се взря ужасен в ръката си.

Когато погледна обратно към момчето, го порази видение, сякаш го удариха с юмрук, и това остави Ви смаян и без дъх. В неясен мираж видя лицето на момчето, духано от силен вятър, с коса, отметната назад, и поглед, взрян в далечна точка. Зад него се виждаше скалиста планина. Слънчева светлина огряваше и двама им, него и безжизненото тяло на момчето.

Мъртво. Момчето беше мъртво. Претрансите внезапно зашепнаха:

— Окото ти… окото ти. Какво стана?

Думите се отрониха от устата на Ви, преди да успее да ги спре.

— Смъртта ще те открие в планината. Ще усетиш вятъра, който ще те отнесе.

Рязко поемане на въздух накара Ви да вдигне глава. Една от жените стоеше наблизо. По лицето й беше изписан ужас, сякаш думите му бяха предназначени за нея.

— Какво става тук? — чу се гърмящ глас.

Ви се отдръпна от претранса, за да има изход за спасение от баща си и в същото време да може да го вижда.

Блъдлетър беше с разкопчани панталони и очевидно беше в тази част на лагера заради някоя от жените, работещи в кухнята.

— Какво държиш в ръката си? — попита Блъдлетър и се приближи към Ви. — Дай ми го веднага.

Изправен пред гнева на баща си, Ви нямаше друг избор, освен да му подаде книгата. Беше взета от ръката му с ругатня.

— Използвал си я разумно само когато си го удрял с нея. — Проницателните му тъмни очи се присвиха при вида на вдлъбнатината в купчината кожи, образувана от гърба на Ви. — Лентяйствал си сред тези кожи, нали така? Прекарвал си времето си тук.

Ви не отговори и баща му направи още една крачка към него.

— Какво правиш тук? Четеш книги ли? Мисля, че правиш точно това и мисля, че трябва да ми ги дадеш. Може и на мен да ми хареса да ги чета, вместо да изпълнявам задълженията си.

Ви се поколеба… и получи толкова силен шамар, че се озова върху кожите, служили му за скривалище. Плъзна се надолу и се изтъркаля зад купчината. Озова се на колене пред останалите си три книги. Течащата от носа му кръв покапа върху една от кориците.

— Да те ударя ли отново? Или ще ми дадеш това, което поисках? — Блъдлетър звучеше отегчено. Сякаш и двете решения бяха напълно приемливи. Това, че Ви щеше да е наранен и в двата случая, му носеше удовлетворение.

Ви протегна ръка и потърка меката кожена подвързия. В гърдите му се надигна болка от сбогуването, но чувството беше така безсмислено. Нещо, за което го беше грижа, щеше да бъде унищожено, и то незабавно, каквото и да стореше той. Все едно, че книгите вече ги нямаше.

Ви погледна през рамо към Блъдлетър и съзря истина, която промени живота му. Баща му би унищожил всичко и всеки, към когото Ви се обърне за утеха. Беше го правил безброй пъти по безброй начини и щеше да продължи. Случаят с тези книги беше само една крачка по безкрайния път, който щеше да е мъчителен.

Осъзнатото прогони болката от Ви. Просто така. За него вече нямаше полза от емоциите. Те носеха само агония, когато накрая всичко рухнеше. Ето защо повече нямаше да чувства.

Вишъс взе книгите, които беше притискал нежно в ръце часове наред, и се изправи пред баща си. Подаде томовете, някога най-ценното нещо в живота му, без да изпитва грижа или привързаност. Сякаш никога не беше виждал тези книги.

Блъдлетър не посегна да ги вземе.

— Даваш ли ми ги, сине?

— Да.

— Знаеш ли, май не ми се иска да ги чета. Може би трябва да избера да се бия, както всеки мъж би сторил. За расата си и за честта си. — Той протегна масивната си ръка към един от кухненските огньове. — Отнеси ги там. Изгори ги. Зима е и ни е нужна топлина.

Блъдлетър присви очи, когато Ви спокойно се приближи до огъня и хвърли книгите в пламъците. Обърна се отново към баща си, който го изучаваше внимателно.

— Какво каза онова момче за окото ти? — измърмори Блъдлетър. — Чух да се споменава нещо.

— Каза: „Окото ти, окото ти, какво стана?“ — повтори Ви, без да вложи никакви емоции.

В последвалата тишина от носа на Ви продължи да капе кръв, като се стичаше бавно по устните му. Ръцете го боляха от ударите, които беше нанесъл. Изпитваше болка и в главата. Но нищо от това не го притесняваше. Беше изпълнен със странна сила.

— Защо онова момче би казало такова нещо?

— Не знам.

С баща му останаха загледани един в друг, докато не се събра тълпа от зяпачи.

Блъдлетър заяви, без да се обръща конкретно към някого:

— Очевидно синът ми обича да чете. Искам да съм наясно с интересите му, така че ако някой го види да го прави, трябва да ме уведоми. Ще го смятам за лична услуга и ще се отблагодаря. — Бащата на Ви се завъртя, грабна жената през кръста и я поведе към главния огън. — Да поспортуваме, войници мои.

Мъжете нададоха одобрителни възгласи и групата се разпръсна.

Ви ги гледаше как си отиват, но не почувства никаква омраза. Обикновено в мига, когато баща му обърнеше гръб, Вишъс даваше воля на ненавистта си към него. Сега не изпитваше нищо. Също както когато подаде книгите. Не чувстваше… нищо.

Хвърли поглед надолу към момчето, което беше пребил.

— Ако отново се приближиш до мен, ще счупя ръцете и краката ти и ще направя така, че никога да не можеш да видиш нищо повече. Ясно ли е?

Онзи се усмихна, въпреки че устата му беше подута, сякаш нажилена от пчели.

— Само почакай, ако аз се преобразя пръв.

Ви опря ръце на коленете си и се наведе към него.

— Аз съм син на баща си. Затова съм способен на всичко. Независимо от размера ми.

Момчето отвори широко очи пред очевидната истина. В състоянието, в което се намираше Ви, нямаше нещо, което да не може да преглътне, нямаше нещо, което не би могъл да постигне. Не би се спрял пред каквото и да било по пътя си към целта.

Беше същият като баща си. Бездушна пресметливост, облечена в плът. Синът беше научил урока си.