Освободена любов

12.

Когато Джейн се съвзе, вече не се намираше в ужасния сън, този, в който нещо несъществуващо беше оживяло в нейно присъствие: отново видя острите кучешки зъби на пациента си и как той приближи устни до китката на жената, за да пие от кръвта й.

Мъглявите, размазани образи не искаха да я напуснат и я докараха до паника, като покривало, което се движи, защото има нещо под него. Нещо, което би те наранило. Нещо, което би те ухапало. Вампир.

Тя не се плашеше лесно, но сега, докато бавно се надигаше, беше уплашена. Като огледа спартанската спалня, с ужас осъзна, че отвличането не е било сън. Ами останалото? Не беше сигурна кое е истина и кое не, защото имаше доста празнини в паметта й. Спомняше си как оперира пациента. Спомняше си как го премести в интензивното отделение. Помнеше и мъжа, който я отвлече. А след това? Всичко беше някак смътно.

Пое дълбоко дъх, при което й замириса на храна и видя, че точно до стола й е оставен поднос. Повдигна сребърен похлупак… Боже, чинията беше наистина хубава. Порцелан „Имари“, какъвто имаше и майка й. Намръщено отбеляза, че храната беше изискана: агнешко с малки пресни картофки и тиква. Имаше и парче шоколадова торта, а кана и чаша бяха поставени отстрани.

Дали не бяха отвлекли и Уолфганг Пак3 ей така, да стане весело?

Тя погледна към пациента си.

Под светлината на нощната лампа той лежеше неподвижно върху черни чаршафи, със затворени очи — черната му коса беше разпиляна по възглавницата, едрите му рамене се показваха от завивката. Дишането му беше бавно и равномерно, лицето му имаше цвят, не беше потен от треска. Въпреки че чертите му бяха изопнати, а устата му приличаше на цепка, той изглеждаше… съживен.

Което беше невъзможно, освен ако не беше останала в безсъзнание поне седмица.

Джейн се изправи със сковано движение, протегна ръце над главата си и се изви назад, за да раздвижи гърба си. С безшумна стъпка тя отиде до мъжа, надвеси се над него и провери пулса му. Равномерен. Силен.

По дяволите. Нямаше никаква логика. Никаква. Пациенти, които бяха простреляни и намушкани с нож, чието сърце бе спирало два пъти и след това бяха претърпели сърдечна операция, не се възстановяваха така. Никога.

Вампир.

О, я стига с това.

Тя погледна електронния часовник на нощното шкафче и видя датата. Петък. Петък? Боже, беше петък, десет часът сутринта. Беше го оперирала едва преди осем часа, а той изглеждаше, като че ли се е лекувал седмици.

Може би това беше сън. Може да е заспала във влака за Манхатън и щеше да се събуди, когато стигнат спирка „Пърм“. Щеше да се посмее, да си вземе чаша кафе и според плановете си да отиде на интервюто в „Кълъмбия“, като щеше да хвърли вината за състоянието си върху храната от кетъринга.

Тя чакаше. Надяваше се някоя неравност по релсите да я разтърси и събуди.

Вместо това електронният часовник продължаваше да отмерва минутите.

Ясно. Значи обратно към версията, че всичко това е истина. С чувството, че е съвсем сама и изплашена до смърт, Джейн се приближи до вратата, опита се да завърти топката на бравата и откри, че е заключена. Изненада. Изкушаваше се да затропа, но каква полза? Никой нямаше да дойде да я освободи и освен това тя не искаше да знаят, че е будна. Не й оставаше нищо друго, освен да огледа мястото. От външната страна на прозорците имаше някаква преграда, толкова плътна, че не пропускаше и лъч дневна светлина. Вратата очевидно не беше опция за изход. Стените бяха масивни. Нямаше телефон. Нямаше компютър.

В дрешника имаше само черни дрехи, големи ботуши и огнеупорна каса. С ключалка.

Банята също не предлагаше изход. Нямаше прозорец, нито достатъчно голям вентилационен отвор, през който да се промъкне.

Тя се върна обратно в стаята. Боже, не беше в спалня, а в килия с легло.

И това не беше сън.

Жлезите й започнаха да произвеждат адреналин, сърцето й заблъска лудо в гърдите. Каза си, че полицията сигурно я търси. Нямаше как иначе. При всичките охранителни камери и персонал в болницата, все някой трябва да бе видял как отвеждат нея и пациента й. Освен това, ако пропуснеше интервюто си, щяха да се запитат къде е.

В опит да се стегне, Джейн се върна в банята и затвори вратата, която беше без заключалка. След като използва тоалетната, тя изми лицето си и сграбчи хавлията, която висеше на вратата. Щом носът й потъна в гънките, тя улови невероятен аромат, от който сърцето й спря. Миришеше на пациента й. Сигурно я бе ползвал, преди да излезе и да получи куршума в гърдите.

Тя затвори очи и пое дълбоко дъх. В ума й се настани една-едничка мисъл — секс. Боже, ако можеха да бутилират този мирис и да го продават законно, тези момчета можеха преспокойно да покриват разходите си за хазарт и наркотици.

Отвратена от себе си, тя пусна хавлията, сякаш беше мръсна вещ, и видя нещо да проблясва зад тоалетната. Наведе се надолу към мраморните плочки и откри бръснач, от старомодните, които й напомняха за уестърните. Вдигна го и се загледа в лъскавото острие.

Е, това беше добро оръжие. Дяволски добро.

Тя го мушна в престилката си, когато чу, че вратата на спалнята се отваря.

Излезе от банята, като държеше ръцете си в джобовете, а очите й бяха нащрек. Този с шапката на „Ред Сокс“ се беше върнал и носеше две войнишки мешки. Товарът не изглеждаше тежък, особено за човек, тъй едър като него, но той го мъкнеше с усилие.

— Това би трябвало да ти е достатъчно, за да започнеш — каза той с дрезгав, уморен глас, като изговаряше думите с типичен бостънски акцент.

— Да започна какво?

— Да го лекуваш.

— Моля?

Мъжът се наведе и отвори една от торбите. Вътре имаше кутии с бинтове и марли. Хирургически ръкавици. Сини пластмасови подлоги. Шишенца с лекарства.

— Той ни каза какво ще ти е нужно.

— Така ли? — По дяволите. Не й се играеше ролята на лекар. Ролята й като жертва на отвличане беше предостатъчна.

Той се изправи внимателно, сякаш беше замаян.

— Ще се погрижиш за него.

— Нима?

— Да. И преди да попиташ, да, ще се измъкнеш оттук жива.

— Стига да си свърша добре работата?

— Именно. Аз не се тревожа за това. Ти би го направила така или иначе, нали?

Джейн се загледа в него. Не се виждаше много от лицето му под бейзболната шапка, но извивката на челюстта му й беше позната. А и бостънският акцент.

— Познавам ли те? — попита тя.

— Вече не.

Докато мълчаха, тя го огледа като лекар. Кожата му беше пепелявосива, бузите му хлътнали, ръцете треперещи. Изглеждаше като след двуседмичен запой, краката му трепереха и дишаше неравномерно. И каква беше тази миризма? Боже, напомняше й за баба й, от която се носеше мирис на парфюм и пудра. Или… може би беше нещо друго, нещо, което я върна в медицинския институт… Да, повече приличаше на това. Той вонеше на формалдехида от часовете по анатомия.

Определено беше блед като труп. Беше много болен и тя се чудеше дали ще може да се справи с него.

Като опипваше бръснача в джоба си, тя преценяваше разстоянието между двама им и реши да играе на сигурно. Независимо че той беше слаб, вратата беше затворена и заключена. Ако го нападнеше, само рискуваше да бъде ранена или убита, но нямаше да се спаси. Най-добре беше да чака край прага, докато някой от тях дойде. Нужен й бе елементът на изненада, защото иначе със сигурност щяха да я надвият.

Само че какво щеше да прави, щом се озовеше навън? В голяма къща ли се намираше? Или в малка? Имаше чувството, че солидната като във Форт Нокс преграда пред прозорците говореше за цялостна силна охрана.

— Искам да изляза — каза тя.

Ред Сокс въздъхна уморено.

— След няколко дни ще се върнеш към живота си, без да помниш нищо от това.

— Да бе. Отвличането по принцип се помни от жертвата.

— Ще видиш. Или няма, зависи как ще се развият нещата. — Ред Сокс тръгна към леглото, като се придържаше за бюрото, а после и за стената, за да стои прав. — Той изглежда по-добре.

Искаше й се да му изкрещи да се махне от пациента й.

— Ви? — Ред Сокс седна внимателно на леглото. — Ви?

Очите на пациента се отвориха и ъгълчетата на устата му потрепнаха.

— Ченге.

Двамата протегнаха ръце един към друг в един и същи момент, и тя реши, че сигурно са братя — само дето толкова се различаваха по боята си. Може би бяха просто близки приятели? Или любовници?

Погледът на пациента се плъзна към нея и обходи цялото й тяло, сякаш да се увери, че нищо не й се е случило. После се спря на храната, която тя не беше докоснала, и се намръщи неодобрително.

— Тази сценка не я ли разиграхме съвсем наскоро? — промърмори Ред Сокс на пациента. — Само дето аз бях в леглото. Да приемем, че сме квит, и да сложим край на тези глупости.

Ледените ясни очи се отместиха от нея и се насочиха към приятеля му. Все още беше намръщен.

— Изглеждаш ужасно.

— А ти си като Мис Америка.

Пациентът извади и другата си ръка над завивките, сякаш тя тежеше поне колкото пиано.

— Помогни ми да си сваля ръкавицата.

— Забрави. Не си готов за това.

— Влошаваш се.

— Утре…

— Сега. Ще го направим сега. — Гласът на пациента се сниши до шепот. — Още един ден и няма да можеш да се изправиш. Знаеш какво се случва.

Ред Сокс отпусна главата си тежко. Изруга тихо и се протегна към ръката с ръкавицата на пациента.

Джейн отстъпи назад, докато не се блъсна в креслото, в което бе лежала, докато беше в безсъзнание. Тази ръка просна на пода медицинската сестра и й причини апоплектичен удар, и все пак двамата продължаваха своето, все едно контактът с това чудо не беше нищо особено.

Ред Сокс внимателно свали кожената ръкавица и откри ръка, цялата в татуировки. Господи, кожата сякаш светеше.

— Ела тук — каза пациентът й и широко разтвори ръце към другия. — Легни при мен.

Дъхът на Джейн спря.

Кормия вървеше през залите на светилището. Босите й крака стъпваха безшумно, бялата й роба не издаваше и звук, а дъхът, излизащ от дробовете й, не се долавяше и като най-слаба въздишка. Така трябваше да се движи една Избраница — без сянка за окото, без прошумоляване за слуха.

Само дето тя имаше лична причина, а това не беше редно. Като Избраница трябваше винаги да служи на Скрайб Върджин и всичките й намерения да са насочени към нея.

Ала личната причина на Кормия не можеше да бъде пренебрегната.

Храмът на книгите беше в края на дълга колонада и двойните му врати бяха винаги отворени. Бе най-ценен от всички храмове, дори и от този, в който се пазеха съкровищата. Тук се съхраняваше архивът на Скрайб Върджин за расата, дневник, необятен по мащаб, обхващащ хиляди години. Диктуван от Нейна Святост на специално обучени Избраници, този труд, с многото обич, вложена в него, бе свидетелство и за историята, и за вярата.

Между стените с цвят на слонова кост, под светлината на бели свещи Кормия стъпваше по мраморния под, преминаваше край безбройни лавици с книги, като в тревогата си постоянно забързваше крачка. Томовете на дневника бяха подредени хронологически, по години и социална принадлежност, но това, което тя търсеше, нямаше да е тук, в общата секция.

Погледна през рамо, за да се увери, че няма никой наоколо, потъна в един коридор и се озова пред лъскава червена врата. В средата имаше изображение на два черни кинжала, кръстосани при остриетата, с дръжките надолу. Около двата ефеса на златно листо беше изписан свещеният девиз на Древния език:

Ръката й се разтрепери, когато положи ръка върху златната дръжка. Това беше зона с ограничен достъп и ако я хванеха тук, щяха да я накажат, но не я беше грижа. Независимо че се страхуваше от търсенето, с което се бе заела, не можеше да понася повече неизвестността.

Помещението беше с внушителни размери и пропорции, високият таван беше украсен със златни листа, тук лавиците с книги не бяха бели, а лъскавочерни. Книгите, опасващи стените, бяха подвързани в черна кожа, тесните им гръбчета, надписани със златни букви, проблясваха на светлината на свещите. Килимът на пода беше кървавочервен и мек като кожа.

Въздухът тук имаше необичайна миризма, ароматът напомняше някакви подправки. Предполагаше, че е, защото братята бяха идвали понякога, заседявали се бяха сред своята история и бяха вземали книги може би за себе си, а може би за своите предци. Тя се опита да си ги представи тук, но не можа, защото никога не беше виждала никого от тях. Всъщност никога не беше срещала наяве мъж.

Кормия действаше бързо, за да открие реда, по който бяха подредени томовете. Оказа се, че е по години. Почакай. Имаше и биографичен раздел.

Тя коленичи. Всеки от тези томове беше означен с номер и името на някой от братята, както и произхода му. Първият от тях беше античен том с изписани върху него символи с архаична вариация, които й напомниха за най-старите части от дневника на Скрайб Върджин. Имаше няколко книги с името и номера на този първи воин, а следващите двама братя носеха името му като бащино.

Доста по-нататък на реда тя взе случайна книга и я отвори. Заглавната страница беше пищно оформена — рисуван портрет на воина, заобиколен от текст с информация за името му, датата на раждане, членството му в Братството, както и мъжеството му в битки и тактическите му умения. Следващата страница беше за потеклото му с няколко поколения назад, после бяха изброени жените, с които се бе съвкупявал, и децата, които беше създал. След това глава по глава подробно беше описан животът му, битките и всичко останало.

Този воин — Торчър — очевидно беше живял дълго и се бе проявил като велик боец. Имаше три книги за него и едни от последните записки свидетелстваха за гордостта му, че единственият му оцелял син — Рейдж — се е присъединил към Братството.

Кормия върна книгата на мястото й и продължи нататък, като прекарваше показалец по подвързиите и докосваше имената. Тези мъже се бяха били за нейната сигурност. Именно те се бяха притекли на помощ при нападението над Избраниците преди десетилетия. Те бяха и тези, които пазеха цивилните от лесърите. Дано пък тази уговорка с Примейла се окажеше успешна. Със сигурност някой, чиято мисия бе да защитава невинните, не би я наранил.

Тъй като нямаше представа на каква възраст е отреденият за нея, нито кога е станал член на Братството, тя преглеждаше всяка книга. Бяха толкова много, цели купчини…

Пръстът й се спря на дебел том, първия от четири.

БЛЪДЛЕТЪР 356

Името на бащата на Примейла я накара да изстине от ужас. Беше чела за него като част от историята на расата, о, Скрайб Върджин, дано да грешеше. Ако историите за този мъж бяха верни, значи дори и тези, които се биеха достойно, можеха да бъдат жестоки.

Странно, че не беше посочен произходът му по бащина линия. Тя продължи, като преглеждаше все повече корици и имена.

ВИШЪС

Син на Блъдлетър 428

Беше само един том, и то по-тънък от пръста й. Когато го извади и приглади корицата с ръка, сърцето й биеше лудо. Подвързията бе твърда, когато я отвори, сякаш книгата рядко бе докосвана. Точно така и беше. Нямаше портрет, нито грижливо описани хвалебствия за бойните му умения, само дата на раждане, която показваше, че скоро ще навърши триста и три години, както и бележка за включването му в Братството. Тя обърна страницата. Не се споменаваше за други от потеклото му с изключение на Блъдлетър и останалата част от книгата беше празна.

Върна я на мястото й, отиде отново при томовете за бащата и извади третия. Тя четеше за родителя с надежда да научи за сина нещо повече, което да разсее страховете й, но откри само ужасяваща жестокост, което я накара да се моли Примейлът да прилича на майка си, която и да беше тя. Блъдлетър беше подходящото име за воин като него, безмилостен и към вампирите, и към лесърите.

Прелиствайки към края, тя откри, че на последната страница е записана датата на смъртта му, въпреки че причината не се споменаваше. Взе първия том, за да види портрета му. Бащата имаше смолисточерна коса и брада, а очите му извикваха в нея желанието да затвори книгата и да не я отвори никога повече.

Когато прибра биографичния том, тя седна на пода. В края на срока, определен от Скрайб Върджин, синът на Блъдлетър щеше да дойде за нея и да разполага с тялото й като със своя собственост. Кормия не можеше да си представи същността на акта, нито какво щеше да направи мъжът, и се ужасяваше от уроците по секс.

Поне като Примейл щеше да ляга и с други, каза си тя. Много жени, някои от които бяха обучени да доставят удоволствие в леглото. Без съмнение той би предпочел тях. Ако имаше късмет, щеше да бъде посещавана рядко.