Освободена любов

26.

Джон се боеше да помръдне, когато се събуди следващия следобед. Беше го страх да отвори очи. Ами ако е било сън? Събра всичкия си кураж, повдигна ръка и открехна клепачи. О, да, истина беше. Дланта му бе голяма колкото главата, а ръката му беше по-дълга от бедрената кост, каквато бе преди. Китката му беше с размерите на някогашния прасец. Беше успял.

Протегна се за мобилния си телефон и изпрати съобщения на Куин и Блей, които му отговориха мигом. Много се вълнуваха заради него и той се ухили широко… Докато не осъзна, че му се налагаше да отиде до тоалетната. Погледна към отворената врата на банята и зърна душкабината.

О, боже. Наистина ли не се беше справил с Лейла предната нощ?

Хвърли телефона на леглото, въпреки че той сигнализираше за получени съобщения. Докато потъркваше необичайно широките си гърди с новата си ръка, огромна като на Шакийл О’Нийл, се почувства ужасно зле. Трябваше да се извини на Лейла, но за какво? Задето беше никаквец, чийто член беше омекнал? Да, умираше да води такъв разговор, особено като се имаше предвид, че Лейла без съмнение не беше впечатлена от представянето му.

Дали нямаше да е по-добре да подмине случилото се? Вероятно. Тя беше толкова красива и чувствена. Идеална във всяко отношение. Нямаше начин да си помисли, че вината е била нейна. Само би се изложил, като напишеше онова, което би произнесъл, ако имаше гласни струни.

Чувстваше се все така зле.

Будилникът му се включи и протягането на мъжката му ръка, за да спре звука, му се стори изключително странно. Когато се изправи, усещането беше още по-особено. Гледната му точка беше напълно различна и всичко изглеждаше по-малко, мебелите, вратите, стаята. Дори таванът беше по-нисък.

Колко точно голям беше?

Опита се да направи няколко стъпки и се почувства като цирков артист на кокили, непохватен, тромав и застрашен от падане. Да… Цирков артист, преживял инсулт, защото командите, които мозъкът му изпращаше, не се получаваха правилно от мускулите и костите. По пътя за банята залиташе из стаята и се хващаше за завесите, перваза на прозореца, гардероба и касата на вратата.

Без определена причина се замисли за прекосяването на реката по време на разходките им със Зейдист. Докато се придвижваше, предметите, които използваше за опора, бяха като камъните, по които подскачаше, за да не цопне в препускащия поток. Оказваха малка помощ, но с голямо значение.

В банята цареше непрогледен мрак, тъй като щорите още бяха спуснати за през деня, а той беше загасил лампите след тръгването на Лейла. С ръка на ключа пое дълбоко дъх и включи вграденото осветление.

Примигна няколко пъти. Очите му бяха изключително чувствителни, а зрението — много по-остро от преди. След секунда фокусиране отражението му се появи в огледалото като призрак на самия него. Той беше…

Не искаше да знае. Не още.

Джон загаси лампите и отиде до душа. Докато чакаше да потече топлата вода, се облегна на студения мрамор и обви ръце около себе си. Имаше някаква абсурдна нужда да бъде прегърнат от някого, така че беше добре, че е сам. Въпреки че промяната трябваше да го направи по-силен, изглежда го беше направила още по-малко мъжествен.

Замисли се за убийството на онези лесъри. В мига след като ги промуши, придоби съвършено ясна представа кой е и каква сила притежава. Но после тя беше избледняла и той дори се съмняваше, че е почувствал нещо.

Застана под душа.

Боже. Усещаше струята, сякаш в кожата му се забиваха игли и когато опита да се сапуниса с френския сапун, купен от Фриц, сякаш нанесе киселина за акумулатор върху тялото си. Трябваше да се насили да измие лицето си и въпреки че беше страхотно да има брада по челюстта си за първи път в живота си, мисълта за допира на бръснача беше отблъскваща. Все едно да прекара ренде по страните си.

Изми тялото си възможно най-внимателно и когато достигна до интимните си части, направи това, което беше правил през целия си живот — плъзна бързо ръка около тестисите си и после…

Този път ефектът беше различен. Втвърди се. Членът му се втвърди.

Странно беше да използва тази дума. Но той определено имаше такъв. Нещо, което мъжете притежаваха. Нещо, което мъжете използваха…

Ерекцията му спадна. Просто членът му спря да се подува и удължава. Стягащата болка ниско в корема му също изчезна.

Той се изплакна от сапуна, твърдо решен да не си създава допълнителни проблеми, свързани със секса. Вече имаше достатъчно. Тялото му беше като кола с дистанционно управление, чиято антена е счупена. Всички в класа щяха да го зяпат. А и му хрумна, че Рот сигурно знаеше за пистолета, който беше носил у себе си, докато бяха в града. Блей и Куин все някак трябваше да са го домъкнали до дома му и им се е наложило да дадат обяснение. Познавайки Блей, той сигурно се бе опитал да предпази Джон и бе поел цялата вина за деветмилиметровото оръжие. Ами ако го изхвърлеха от програмата? Никой нямаше право да носи оръжие в свободното им време. Никой.

Джон излезе изпод душа. Избърсване с хавлиена кърпа беше изключено. Въпреки че бе студено, предпочете да изсъхне от само себе си, докато си мие зъбите и реже ноктите. Зрението му беше изключително изострено в тъмнината, така че намирането на нужното не беше проблем. Да избягва огледалото обаче беше. По тази причина отиде в спалнята си.

Отвори дрешника и извади торба от „Абъркромби и Фитч“. Фриц се беше появил пред вратата му с нея преди около седмица и когато Джон огледа дрехите, реши, че прислужникът си е загубил ума. Вътре имаше чифт чисто нови огромни джинси, пуловер с размерите на спален чувал, тениска с размер XXXL и маратонки „Найк Еър Шокс“ номер четирийсет и девет в лъскава кутия.

Оказа се, че както винаги Фиц е бил прав. Всичко му беше по мярка. Дори маратонките с размерите на лодка.

Джон се загледа надолу към краката си и реши, че тези найкове трябваше да вървят в комплект със спасителен пояс и котва. Толкова бяха огромни.

Излезе от стаята, като движеше краката си непохватно и разперил ръце настрани за баланс.

Стигна до главното стълбище и вдигна глава към тавана с изрисуваните образи на велики воини.

Помоли се и той някой ден да стане такъв. Но не виждаше как това би се случило.

Фюри се събуди до жената на мечтите си. Или може би сънуваше?

— Здравей — каза Бела.

Той прочисти гърло, но гласът му пак пресекваше, когато проговори.

— Наистина ли си тук?

— Да. — Тя взе ръката му и приседна на ръба на леглото. — Точно тук съм. Как се чувстваш?

По дяволите, беше я разтревожил, а това не бе добре за бебето.

С малкото му останала енергия той направи мислено прочистване на съзнанието си, хигиенизация на мозъка, отърва се от всички последици от червения дим, който беше пушил, както и от летаргичността, която беше последствие от нараняването и от съня му.

— Добре съм — каза и повдигна ръка, за да потърка здравото си око. Идеята не се оказа удачна. Стискаше в ръка нейния портрет — смачкан, сякаш го беше прегръщал в съня си. Тикна парчето хартия под завивките, преди тя да успее да попита какво е. — Ти трябва да си в леглото.

— Мога да ставам по малко всеки ден.

— Все пак трябва да…

— Кога можеш да свалиш превръзките?

— Вероятно сега.

— Искаш ли да ти помогна?

— Не. — Последното, от което се нуждаеше, беше тя да открие едновременно с него, че е ослепял. — Но ти благодаря.

— Да ти донеса ли нещо за ядене?

За него мил жест от нея беше по-болезнен от удар с щанга в ребрата.

— Благодаря, но след малко ще повикам Фриц. Ти трябва да си легнеш.

— Имам още четирийсет и четири минути. — Тя погледна часовника си. — Четирийсет и три.

Той се поизправи, като се избута с ръце и придърпа завивката по-високо, така че да прикрие по-голяма част от гърдите си.

— Ти как си?

— Добре. Уплашена, но добре.

Вратата се отвори със замах и без почукване. Зейдист влезе и се втренчи в Бела, сякаш се опитваше да прецени жизнените й показатели според изражението на лицето.

— Подозирах, че ще те открия тук. — Той се наведе над нея и я целуна по устните, а после от двете страни на врата, точно върху вените.

Фюри отклони поглед по време на поздрава им. Осъзна, че ръката му се беше заровила под завивките и беше напипала рисунката. Наложи си да я пусне. Цялото поведение на Зи беше по-спокойно.

— Как си, братко?

— Добре. — Ако още веднъж чуеше този въпрос от тях двамата, щеше да разиграе сцена от „Скенери“11, защото главата му щеше да експлодира. — Достатъчно добре, че да изляза тази вечер.

— Обсъди ли го с лекарката на Ви?

— Решението е единствено мое.

— Рот може да е на друго мнение.

— Добре, но ако не е съгласен, ще трябва да ме окове, за да ме задържи тук. — Фюри поуспокои малко тона, тъй като не искаше напрежение около Бела. — Ти ли ще водиш първата половина от часовете тази вечер?

— Да, реших, че може да напреднем още малко с оръжията. — Зи погали тъмната коса на Бела и прокара ръка по гърба й. Направи го несъзнателно и тя прие докосването със същата любяща естественост.

Фюри почувства болка в гърдите и му се наложи да отвори уста и да поеме въздух.

— Защо не се срещнем долу за Първото хранене? Ще си взема душ, ще сваля превръзките и ще се облека.

Бела се изправи, а Зи плъзна ръка надолу към кръста й и я придърпа към себе си.

Боже, те бяха истинско семейство. Те двамата и бебето в корема й. И след по-малко от година, ако Скрайб Върджин благоволеше, щяха да стоят тук с малкото в прегръдките си. Години по-късно детето щеше да тича около тях. И после синът им или дъщеря им щеше да си намери партньор и следващо поколение щеше да носи родовата кръв, за да продължи расата им. Семейство, а не фантазия.

Фюри се размърда, сякаш се канеше да стане, за да ги накара да побързат.

— Ще се видим долу в трапезарията — каза Зи и прокара ръка по корема на неговата шелан. — Бела се връща обратно в леглото, нали, нала?

Тя погледна часовника си.

— Двайсет и две минути. По-добре да се изкъпя.

Размениха си поредица от думи за сбогуване, но Фюри не им обърна особено внимание, защото нямаше търпение да си тръгнат. Когато вратата най-сетне се затвори, той стана и отиде до огледалото. Свали лепенката от превръзката и започна да отделя пластовете марля. Миглите му бяха оплетени и сплъстени, той отиде в банята и изплакна лицето си няколко пъти с вода, за да успее да ги раздели.

Отвори окото си.

Виждаше идеално.

Липсата на облекчение заради отличното му зрение беше зловеща. Редно бе да го е грижа. Трябваше да го е грижа. Заради тялото му и заради него самия. Обаче не беше така.

Разтревожен, той си взе душ и се обръсна, после постави протезата си и облече кожените си дрехи. Беше на път да излезе от стаята, хванал каниите и кобура си в ръка, когато се спря до леглото. Рисунката още лежеше между чаршафите му. Можеше да види белите омачкани ъгълчета сред гънките от син сатен.

Представи си ръката на близнака си върху косата на Бела. После върху корема й.

Фюри се наведе, взе портрета и го изпъна на нощното си шкафче. Огледа го за последен път, после го накъса на малки парченца и струпа купчинката в пепелника. Драсна кибритена клечка и когато тя пламна, я доближи към хартията.

Когато остана само пепел, той се изправи и излезе от стаята.

Беше време да сложи край на това и той знаеше как да го направи.