Освободена любов

Епилог

Една седмица по-късно…

Вишъс взе какаото от печката и изключи котлона. Докато го сипваше в чаша, чу охкане и възклицание:

— О, боже!

В другия края на кухнята Рейдж беше навлязъл наполовина в образа на Джейн, сякаш тя беше езеро, в което той бе нагазил. Те отскочиха един от друг, а Вишъс оголи зъби и изръмжа към брата.

Рейдж вдигна ръце.

— Не я видях! Честно!

Джейн се засмя.

— Вината не беше негова. Не бях концентрирана и избледнях.

Ви я прекъсна:

— Рейдж ще бъде по-внимателен, нали така, братко?

Подтекстът на посланието към мъжа бе, че иначе лошо му се пише.

— Да. Със сигурност. По дяволите.

— Радвам се, че се разбрахме. — Вишъс взе чашата, занесе я на Джейн и й я подаде. Докато тя духаше какаото, той я целуна по тила и притисна лице към нея.

За него тя беше същата като преди, но за другите не беше така. Носеше дрехи, но ако не се концентрираше върху формата си, някой се сблъскваше с нея и тъканта се набръчкваше, сякаш под нея нямаше нищо, и онзи, озовал се на пътя й, просто преминаваше през нея.

Беше малко странно. А и ако се случеше с някого от братята, чувството за собственост на Ви мигом се събуждаше като по поръчка. Работата беше там, че ситуацията беше нова и всички трябваше да се справят с това. Двамата с Джейн свикваха с прехода й в новото състояние, но невинаги беше лесно.

Кого го беше грижа? Всеки имаше другия до себе си.

— Днес ще ходиш в Убежището, нали? — попита я той.

— Да, първи ден на новата ми служба. Нямам търпение. — Очите на Джейн заблестяха. — После ще се върна тук, за да направя списък с поръчки за клиниката ми. Реших да обуча двама догени за медицински сестри. Мисля, че това е най-доброто решение от гледна точка на сигурността.

Докато Джейн му разказваше за плановете си, свързани с клиниката на Братството и за това, което се канеше да направи в Убежището, Ви се усмихна.

— Какво? — попита тя, сведе очи да се огледа, подръпна бялата си престилка и после се погледна отзад.

— Ела тук, жено. — Той я придърпа към себе си и сведе глава. — Напоследък споменавал ли съм ти колко секси е твоят ум?

— Беше по-заинтересуван от нещо друго днес следобед, така че не.

Той се засмя.

— Да, бях малко зает, нали?

— Да.

— Ще се отбия в Убежището.

— Добре. Мисля, че Мариса има проблеми с мрежата и иска да ги обсъди с теб.

Без дори да осъзнава, той я придърпа още по-близо и я прегърна. Точно това беше желал, допирни точки в ежедневието им, близост, общи цели. Двамата заедно.

— Добре ли си? — попита тя тихо, за да не я чуе никой друг.

— Да. Добре съм. — Той прилепи уста към ухото й. — Просто… още не съм свикнал с това.

— С какво не си свикнал?

— С чувството… По дяволите. Не знам. — Дръпна се, притеснен, че е прекалено сантиментален. — Няма значение.

— Не можеш да свикнеш с чувството, че всичко е наред ли?

Кимна, защото нямаше доверие на гласа си.

Тя положи ръка на лицето му.

— Ще свикнеш. Както и аз.

— Господарю? Простете?

Ви вдигна поглед към Фриц.

— Какво има?

Догенът се поклони.

— Донесох поисканото от вас. Оставих го във фоайето.

— Отлично. Благодаря. — Той целуна Джейн. — Ще се видим по-късно, нали?

— Задължително.

Чувстваше погледа й върху себе си, докато излизаше, и това му харесваше. Всичко му харесваше. Той…

О, по дяволите. Ами просто наслаждаваше се на радостите в живота.

Забърза се към фоайето и откри оставеното от Фриц на една маса в основата на главното стълбище. Отначало не знаеше какво да прави с него. Не искаше да го повреди. Накрая го хвана нежно и отиде в библиотеката. Затвори двойните врати и помоли да бъде приет от Другата страна.

Не следваше правилата, но беше прекалено зает с намиращото се в ръцете му.

Получи позволение и се материализира в двора на Скрайб Върджин. Поздрави го същата Избраница като предния път. Амалия понечи да се поклони, но после насочи вниманието си към чуруликането, идващо от събраните му шепи.

— Какво сте донесли? — прошепна тя.

— Малък подарък. Нищо особено. — Той отиде до бялото дърво с белите цветове и отвори ръцете си. От тях излетя папагалче и кацна на един клон, все едно знаеше, че това е новият му дом.

Яркожълтата птичка заподскача по белите клони. Малките й крачета се вкопчваха в някой от тях, а после подскачаха на друг. Клъвна едно цветче, изчурулика… вдигна крак и почеса врата си.

Ви сложи ръце на кръста си и запресмята колко място има сред цветовете на дървото. Щеше да се наложи да донесе още доста птички.

Гласът на Избраницата прозвуча, преливащ от емоции.

— Тя се отказа от птичките заради вас.

— Да, и затова й нося това.

— Но жертвата…

— Вече е направена. Намиращото се на това дърво е подарък. — Той погледна през рамо. — Ще го отрупам с птички, независимо дали й харесва, или не. Сама ще реши какво да прави с тях.

В очите на Избраницата проблесна благодарност.

— Ще ги задържи. И те ще я избавят от самотата й.

Ви пое дълбоко въздух.

— Добре. Защото…

Спря по средата на изречението и Избраницата произнесе нежно:

— Не е нужно да го казвате.

Той прочисти гърло.

— Ще й предадеш ли, че са от мен?

— Не е нужно. Кой друг, освен сина й би проявил такава доброта?

Ви погледна назад към самотната жълта птичка насред бялото дърво. Представи си клоните отново запълнени като преди.

— Истина е — отговори.

Без нито дума повече той се дематериализира обратно в живота, който му беше даден. Животът, воден от него. И за първи път беше благодарен, че се е родил.