Освободена любов

25.

От Другата страна Кормия излезе от храма на Примейла и изчака Директрис да затвори огромните златни врати. Храмът беше на върха на хълм и изглеждаше като златна корона върху него. Оттам се откриваше гледка към обителта на Избраниците: белите сгради и храмовете, амфитеатърът, покритите пасажи. Пространството между сградите беше покрито с ниска бяла трева, която не растеше, никога не се променяше и както винаги, хоризонтът почти не се виждаше, с изключение на мъглявите очертания на далечна бяла гора, която представляваше границата. Единственият цвят в композицията беше светлосиньото небе, но и то избледняваше в далечината.

— С това урокът ти приключва — съобщи Директрис, като свали от врата си изящната верижка с ключовете и заключи вратите. — Според традицията трябва да се подложиш на първия пречистващ ритуал, когато дойдем за теб. Дотогава би трябвало да размишляваш каква чест ти е оказана и как ще служиш за благото на всички нас.

Думите бяха изречени със същия твърд тон, с който Директрис обясни какво ще прави Примейлът с тялото на Кормия. Отново и отново. Всеки път, когато поискаше.

В очите на Директрис просветна пресметливо пламъче, когато отново постави огърлицата на врата си и ключовете с леко звънтене се наместиха между гърдите й.

— Довиждане, сестро — сбогува се Директрис и тръгна надолу по хълма. Бялата й роба се сливаше с цвета на земята и сградите. Още бяло, което се отличаваше единствено защото се движеше.

Кормия допря длани до бузите си. Директрис беше казала — не, беше гарантирала — че това, което ще й се случи под Примейла, ще е болезнено, и Кормия й вярваше. Откровените подробности бяха шокиращи и тя се боеше, че няма да понесе церемонията по сливането, без да се пречупи и да опозори всички Избраници вкупом. Като тяхна представителка трябваше да се държи подобаващо и с достойнство или щеше да опетни вековната традиция, на която служеше.

Тя погледна през рамо към храма и притисна с ръка корема си ниско долу. Беше плодовита като всички други Избраници, и то по всяко време. Можеше да зачене от Примейла още от първия си контакт с него.

О, Скрайб Върджин, защо точно тя трябваше да бъде набелязана?

Когато пак се обърна, Директрис беше в подножието на хълма и изглеждаше мъничка в сравнение с извисяващите се сгради, а беше толкова внушителна в действителност. Повече от всеки или от всичко друго тя даваше тон на нещата. Съдбата им бе да служат на Скрайб Върджин, но Директрис бе тази, която командваше живота им. Поне до пристигането на Примейла.

Кормия си помисли, че Директрис не иска мъжа в своя свят.

Точно за това на Скрайб Върджин беше предложено да избере Кормия. От всички жени, които можеха да бъдат избрани и щяха да са очаровани, тя бе най-незаинтересованата и най-малко способна да угоди. Това бе една пасивно агресивна декларация срещу промяната във върховенството.

Кормия се заспуска по хълма. Бялата трева под босите й крака не беше нито топла, нито студена. Нищо освен храните и напитките не притежаваше някаква температура.

За момент си помисли да избяга. По-добре бе да е далеч от всичко, което познаваше, отколкото да понесе това, което й беше описала Директрис. Само че тя нямаше представа как да стигне до Далечната страна. Знаеше, че трябва да се мине през личните покои на Скрайб Върджин, но после какво? Ами ако Нейна Святост я хванеше?

Немислимо. По-страшно и от това, да бъде с Примейла.

Потънала в интимните си грешни мисли, Кормия вървеше безцелно през земите, които познаваше, откакто се помнеше. Беше лесно да се загубиш тук, защото всичко изглеждаше еднакво и миришеше еднакво, без никакъв контраст. Очертанията бяха толкова размити, че беше невъзможно да се хванеш за нещо с ума или с тялото си. Нямаше как да стъпиш здраво на земята, тук съществуването бе реене във въздуха и сливане с него.

Когато мина покрай Съкровищницата, се спря на величествените стъпала и се замисли за скъпоценностите вътре, единствените истински цветове, които някога беше зървала. Зад заключените врати имаше цели кошове със скъпоценни камъни и въпреки че ги беше виждала само веднъж или два пъти, помнеше цветовете им съвсем ясно. Беше заслепена от блясъка на яркото синьо на сапфира, наситеното зелено на изумруда, от силата на кървавочервения рубин. Аквамаринът беше с цвета на небето, така че я впечатли най-малко.

Цитрините й бяха любими, прекрасните жълти цитрини. Тайно бе докоснала един от тях. Бързо бе мушнала ръката си в коша, докато никой не гледаше. Беше прекрасно да наблюдава как светлината проблясва във фасетите им. Да усети камъните в дланта си бе огромна наслада, увеличена още повече от факта, че вършеше нещо забранено. Стопляха я, въпреки че не бяха по-топли от каквото и да е друго.

Скъпоценните камъни не бяха единственото, което превръщаше влизането й в Съкровищницата в празник. Там в стъклени кутии се съхраняваха вещи от Отвъдната страна, неща, които се пазеха, защото бяха изиграли важна роля за историята на вида им, или защото се бяха оказали притежание на Избраниците. Въпреки че Кормия не знаеше предназначението на някои от предметите, те бяха истинско откритие. Цветове. Материи. Чужди неща от чужди места.

Странно, но от всичко най-силно я бе привлякла една стара книга. Върху смачканата корица с избелели релефни букви пишеше: „ДАРИЪС, СИН НА МАРКЛЪН“.

Кормия се намръщи и осъзна, че е виждала това име и преди… в стаята на Братството на черния кинжал в библиотеката. Дневник на един от братята. Ето защо е бил запазен. Загледа се в заключените врати и й се прииска да е живяла тук навремето, когато сградата е била отворена и всеки е можел да влиза свободно, както в библиотеката. Но това бяха порядки отпреди нападението.

Нападението беше променило всичко. Изглеждаше немислимо, че отцепници от собствената й раса бяха дошли въоръжени от Далечната страна, за да плячкосват. Бяха влезли през портал, който сега беше затворен, и бяха нахлули в Съкровищницата. Предишният Примейл беше загинал, бранейки жените си, като бе убил тримата цивилни, но после бе издъхнал от раните си. Тя предполагаше, че той е бил баща й.

След този ужасен момент Скрайб Върджин беше затворила портала и който искаше да влезе, минаваше през личните й покои. Като предпазна мярка Съкровищницата беше винаги заключена, освен в случаите, когато бижутата трябваха за изолацията на Скрайб Върджин или за някои церемонии. Ключът беше у Директрис.

Тя чу шумолене и погледна към алеята между колонадата. Напълно забулена фигура се движеше с куцукане, като влачеше единия си крак под дългата черна роба, а скритите ръце държаха цял куп хавлиени кърпи.

Кормия припряно отмести поглед и забърза напред с желание да се отдалечи и от тази жена, и от Храма на Примейла. Спря се възможно най-далече и от двете чак при отразяващото езерце.

Водата беше бистра и абсолютно неподвижна — огледало, отразяващо небето. Щеше й се да потопи краката си в нея, но не беше позволено…

Слухът й долови нещо.

Отначало не беше сигурна какво чу и дали наистина имаше нещо. Наоколо не се виждаше никой, нямаше нищо, освен Гробницата на младенците и гората от бели дървета, която ограждаше светилището. Тя чакаше. Когато звукът не се повтори, реши, че е бил плод на въображението й, и продължи.

Въпреки че се страхуваше, беше привлечена от гробницата, в която полагаха мъртвородените бебета. Тръпки полазиха по гръбнака й. Никога не идваше на това място, което важеше и за другите Избраници. Всички избягваха тази уединена квадратна сграда с бяла ограда. Над нея бе надвиснала печал, осезаема като черните сатенени ленти, вързани на дръжките на вратите.

О, Скрайб Върджин, възкликна тя наум, съдбата й скоро щеше да е свързана с това място, защото дори за Избраниците мъртвородените бебета бяха често явление. Частици от нея щяха да почиват тук, откъсвани от тялото й една след друга, докато от него не останеше само черупката. Фактът, че не можеше сама да избира своите бременности, че „не“ като дума и като мисъл дори, бе нещо абсолютно непозволено за нея, че потомството й щеше да е впримчено в същата роля, я накара да си представи как тя самата лежи в уединената гробница, заключена сред най-мъничките покойници.

Тя придърпа краищата на робата си по-близо до врата си и потрепервайки се загледа в портите. Преди мястото пораждаше тревога у нея и чувството, че малките душици са самотни, макар и да бяха в Небитието, където би трябвало да ги очакват щастие и покой.

Сега храмът всяваше ужас у нея.

Отново чу същия звук и отскочи назад, готова да побегне от злочестите духове, които витаеха вътре.

Само че това не беше дух на младенец. Не бе никакъв призрак, а нещо съвсем реално.

Тя безшумно заобиколи ъгъла на сградата.

Лейла седеше на тревата с колене, приближени към гърдите, и обхванала тялото си с ръце. Главата й беше наведена, раменете й потръпваха, а косата и робата й бяха мокри.

— Сестро? — пошепна Кормия. — Какво става с теб?

Лейла вдигна глава и бързо избърса сълзите от бузите си.

— Остави ме. Моля те.

Кормия се приближи и коленичи.

— Кажи ми. Какво се случи?

— Не ти трябва да знаеш.

— Лейла, кажи ми. — Тя искаше да протегне ръка към нея, но това не беше позволено, а не искаше да я разстройва още повече. Вместо докосване й предложи утехата на нежни думи и успокояващ тон. — Сестро, нека успокоя болката ти. Моля те, кажи ми. Моля те.

Избраницата поклати русата си глава и от прическата й се изплъзнаха още кичури.

— Провалих се.

— Как?

— Аз… провалих се. Не успях да доставя удоволствие. Бях отхвърлена.

— От кого?

— От мъжа, който премина през преобразяването. Беше готов, но когато го докоснах той загуби желание. — Дъхът на Лейла премина в хлипане. — И аз… трябва да докладвам на краля за случилото се, както повелява традицията. Длъжна бях да го направя, преди да си тръгна, но бях ужасена. Как да кажа на Негово Величество? Ами на Директрис? — Главата й отново клюмна надолу, сякаш нямаше сили да я държи изправена. — Обучена бях от велики наставници да доставям удоволствие. А изложих всички нас.

Кормия реши да рискува и положи ръка върху рамото на Лейла, като си помисли, че винаги е било така. На плещите на всяка Избраница тегнеше бремето за цялата им общност, когато тя изпълняваше официална задача. Затова не съществуваше личен позор, само огромната тежест на колективния провал.

— Сестро…

— Ще трябва да се оттегля за размисъл, след като говоря с краля и Директрис.

О, не… Размисъл означаваше седем цикъла без храна, без светлина, без контакт с другите за изкупване на провинение от най-високо ниво. Най-лошото, или поне така бе чувала Кормия, се оказваше липсата на светлина, тъй като Избраниците жадуваха за нея.

— Сестро, сигурна ли си, че не те е пожелал?

— Мъжките тела не лъжат за това. Милостива Скрайб Върджин… може би е по-добре така. Нищо чудно да не успеех да го удовлетворя. — Погледна я със светлозелените си очи. — Добре, че не бях аз твой инструктор. Обучавана съм само на теория, не на практика, така че не бих могла да ти предам изпитани знания.

— Бих предпочела теб.

— Не си много разумна тогава. — Лицето на Избраницата внезапно остаря. Изглеждаше направо древно. — И аз научих урока си. Ще се оттегля от редиците на ерос. Очевидно съм напълно неспособна да поддържам тяхната традиция.

Кормия не хареса мъртвешката сянка в погледа на Лейла.

— Може вината да е била в него.

— Няма причина да го обвинявам. Просто не му донесох наслада. Това е моето бреме, не неговото. — Лейла избърса една сълза. — Трябва да ти кажа, че няма по-голям провал като сексуалния. Нищо не наранява така дълбоко, като отхвърлянето на голотата ти и на инстинкта ти за сливане с този, когото желаеш… Да те отхвърлят, докато си без дрехи, е най-тежката форма на отказ. Затова трябва да се оттегля от редиците на ерос не само заради честта на традицията им, но и заради себе си. Не мога да преживея това отново. Никога. Сега върви, моля те, и не казвай на никого за това. Трябва да дойда на себе си.

Кормия искаше да остане, но не й се струваше редно да спори. Стана, свали горната си роба и наметна своята сестра. Лейла вдигна поглед изненадана.

— Повярвай, не ми е студено.

Ала докато го казваше, загърна дрехата плътно около врата си.

— Довиждане, сестро. — Кормия се обърна и тръгна покрай огледалното езерце.

Погледна млечносиньото небе и й се прииска да закрещи.

Вишъс завъртя тялото на Джейн и я намести така, че да е сгушена до гърдите му. Харесваше му да е близо до него, от лявата му страна, така че бойната му ръка да е свободна да убие за нея. Докато лежеше тук сега, се чувстваше по-концентриран отвсякога, не беше имал толкова ясна цел в живота си: за него беше важно само и единствено да я запази жива, здрава и в безопасност и силата, с която се бе вкопчил в тази мисия, го караше да се чувства завършен.

Той съществуваше такъв, какъвто бе, заради нея.

За краткото време, през което се познаваха, Джейн се беше промъкнала в тайното място в сърцето му, като отстрани Бъч от пътя си и се намести там удобно и трайно. И той чувстваше, че така е редно да бъде.

Тя промърмори тихичко и се притисна още по-плътно до него. Докато галеше гърба й, се усети, че кой знае защо, мисли за първата си битка — един двубой, последван веднага от първото му сексуално преживяване.

Във военния лагер мъжете, току-що преминали през преобразяването, разполагаха със съвсем кратко време да открият силата си. И все пак, когато баща му застана пред него и му каза, че ще се бие, Ви беше изненадан. Със сигурност му трябваше поне още ден, за да се възстанови.

Блъдлетър се усмихна и показа кучешките си зъби, които винаги бяха удължени.

— Ще се биеш с Грод.

Войникът, от който Ви беше откраднал бута от сърна. Дебелият, чието любимо оръжие бе боздуган.

Напълно изтощен, крепящ се на крака единствено от гордостта си, Ви се отправи към ринга за двубои, разположен зад мястото за спане на войниците. Рингът представляваше неравна кръгла дупка в пода на пещерата, образувана сякаш при удар с юмрук от ядосан великан. Беше дълбок до кръста, а стените и подът бяха тъмнокафяви от пролятата кръв. От участниците се очакваше да се бият, докато вече не могат да стоят на краката си. Всичко беше разрешено и единственото правило се отнасяше до изгубилия, който трябваше да се остави да бъде наказан заради некадърността си като боец.

Вишъс знаеше, че не е готов да се бие. О, Скрайб Върджин, та той едва имаше сили да слезе на ринга, без да падне. Но тъкмо в това беше и смисълът. Баща му беше замислил идеалния ход да утвърди властта си. Имаше само един начин, по който Ви би могъл да победи, но ако използваше ръката си, всички в лагера щяха да видят с очите си онова, което знаеха само от слухове, и той щеше да се озове в пълна изолация. А ако загубеше? Тогава нямаше да бъде възприеман като заплаха за господството на баща му. Така че и в двата случая върховенството на Блъдлетър щеше да остане незасегнато и незастрашено от вече съзрелия син.

Дебелият войник скочи в ринга с енергичен вик, размахвайки боздугана, а Блъдлетър се извиси на ръба на дупката.

— Какво оръжие да дам на сина си? — попита той събралата се тълпа. — Може би… — Той погледна към една от жените от кухнята, която се беше подпряла на метла с дълга дръжка. — Я ми я дай.

Жената се подчини непохватно и изпусна метлата в краката на Блъдлетър. Когато се наведе да я вдигне, той я срита, като че бе паднал клон, изпречил се на пътя му.

— Вземи това, сине. И се моли на Скрайб Върджин да не ти заврат нея отзад, когато загубиш.

Множеството се разсмя, а Ви хвана дървената дръжка.

— Бой! — излая Блъдлетър.

Сред тълпата се раздадоха възгласи и някой плисна остатъка от бирата си върху Вишъс. Топлата течност удари голия му гръб и покапа по задника му. Дебелият войник се усмихна насреща му и оголи издължени кучешки зъби. Мъжът започна да обикаля Ви и металната топка на боздугана се полюшна на края на веригата с леко свистене.

Ви тромаво се опита да следва противника си, беше му трудно да управлява краката си. Концентрираше се главно върху дясното рамо на мъжа, това, което щеше да се стегне, преди боздуганът да бъде запратен, а с периферното си зрение наблюдаваше тълпата. Едва ли само с бира щяха да го замерят.

Не изглеждаше като бой, а по-скоро като състезание по изплъзване с несръчната защита на Ви и показната агресия на противника му. Докато воинът демонстрираше уменията си със страховитото си оръжие, Ви изучи предвидимостта на действията му, както и ритъма на боздугана. Колкото и силен да беше дебелият, трябваше здраво да вкопае крака, преди огромната топка с шипове по нея да полети напред. Ви издебна един промеждутък между замахванията и нанесе удар, като завъртя метлата и заби дръжката точно в издутите слабини на войника.

Мъжът изрева, пусна боздугана и събра колене, като се придържаше с ръце. Без да губи нито миг, Ви вдигна метлата над рамото си, замахна с всичка сила, стовари я в слепоочието на противника си и го просна в несвяст.

Възгласите секнаха и сега се чуваше само пукотът от огъня и накъсаното дишане на Ви. Той пусна метлата и прекрачи през противника си, готов да напусне ринга.

Ботушите на баща му се появиха на ръба на кръга и му препречиха пътя.

Очите на Блъдлетър бяха присвити като цепки.

— Не си приключил.

— Той няма да се изправи.

— Това няма значение. — Блъдлетър кимна към войника на земята. — Довърши го.

Дебелият войник изпъшка, а Вишъс се опитваше да предвиди реакцията на баща си. Ако откажеше, Блъдлетър щеше да постигне целта си в играта, която бе подхванал, и да го доведе до пълно отчуждение, макар и не по начина, който бе замислил, Ви щеше да се превърне в мишена поради простата причина, че щяха да го мислят за слабак, задето не е наказал противника си. Ако го довършеше, положението му в лагера щеше да е далеч по-сигурно — до следващото изпитание.

Обзе го изтощение. Животът му вечно ли щеше да бъде основан на такъв суров и безпощаден избор?

Блъдлетър се усмихна.

— Този нещастник, който се нарича мой син, изглежда, няма кураж. Вероятно семето в утробата на майка му е било на друг.

Смях се надигна сред тълпата, а някой извика:

— Твой син не би се поколебал в такъв миг!

— А и при двубой мой син не би се проявил като такъв страхливец, че да атакува най-уязвимите части на един мъж. — Блъдлетър срещна погледите на войниците си. — Слабаците прибягват до подлост, тъй като им липсва сила.

Вишъс имаше чувството, че се задушава, сякаш ръцете на баща му бяха стиснали врата му. Дишането му отново се учести, гняв се надигна в гърдите му, а сърцето му заби лудо. Той погледна надолу към дебелия войник, който го беше набил… тогава се сети за книгите, които баща му го накара да изгори… за момчето, което го бе погнало… за хилядите жестокости и унижения, които му бяха причинени през живота му.

Тялото на Ви се изпълни със сила от гнева, който пламна в него, и преди да осъзнае какво прави, преобърна войника върху дебелия му корем.

Той облада мъжа. Пред очите на баща си. Пред целия лагер. И го направи брутално.

Когато всичко свърши, се дръпна от него и отстъпи назад, препъвайки се.

Войникът беше покрит с кръвта и потта на Ви и със следите от яростта му.

С подскок се измъкна от ринга и макар да не знаеше коя част от денонощието е, хукна през лагера към главния изход от пещерата. Когато се озова на свобода, студената нощ тъкмо се спускаше над земята и слабата светлина от изток изгори лицето му.

Той падна на колене и повърна. Отново и отново.

— Какъв слабак си. — Гласът на Блъдлетър звучеше отегчено… но само привидно. В думите му се усещаше задоволство, породено от постигнатата цел. Въпреки това, което Вишъс стори с войника, оттеглянето му беше точно проявата на малодушие, на която баща му се надяваше. Очите на Блъдлетър се присвиха. — Никога няма да ме надминеш, момче. Нито пък някога ще се освободиш от мен. Аз ще управлявам живота ти…

В изблик на ненавист Ви се изправи мълниеносно и нападна баща си фронтално със светещата си ръка, насочена напред. Блъдлетър се скова, когато електрическият заряд прониза масивното му тяло, и двамата паднаха на земята, като Вишъс беше отгоре. Инстинктивно Ви хвана с нажежената си до бяло ръка дебелия врат на баща си и го стисна.

Когато лицето на Блъдлетър стана искрящо червено, Ви почувства бодеж в окото си и му се яви видение за бъдещето, което измести ставащото пред очите му.

Видя смъртта на баща си. Толкова ясно, сякаш се случваше сега пред него.

От устата му излязоха думи, въпреки че не ги изричаше съзнателно:

— Ще намериш смъртта си в стена от огън, причинена от болка, която ти е позната. Ще гориш, докато от теб остане само дим, който вятърът ще отнесе.

По лицето на баща му се изписа неподправен ужас. Някакъв войник го отскубна, сграбчил го за мишниците, а краката му се полюшваха над заснежената земя.

Блъдлетър се изправи, лицето му беше моравочервено, а над горната му устна блестеше пот. Дишаше като кон, пресилен от яздене, от устата и ноздрите му излизаха бели облачета.

Ви не се съмняваше, че ще бъде бит до смърт.

— Донесете ми кинжала! — изръмжа баща му.

Ви разтърка лицето си. За да не мисли за случилото се след това, взе да разсъждава колко неприсъщ за природата му бе онзи пръв сексуален акт с войника. Триста години по-късно още го чувстваше като грозно изнасилване на другия мъж, макар че това бяха обичайни порядки за лагера.

Погледна към Джейн, сгушена до него, и реши, че що се отнасяше до него, едва тази вечер най-сетне бе изгубил девствеността си. Независимо че тялото му беше извършвало акта по много различни начини с много различни партньори, сексът винаги беше израз на власт — власт, която го изпълваше, с която той се хранеше, за да убеди себе си, че никой никога няма да го просне по гръб и да го върже, да му отнеме възможността да се защитава и да му бъдат причинявани ужасни неща.

Тази нощ моделът бе разчупен. С Джейн бяха в равни позиции: тя му беше дала нещо и той й даде част от себе си в замяна.

Ви се намръщи. Част, но не всичко.

За тази цел трябваше да отидат в другия му апартамент. И… по дяволите, щяха да отидат там. Независимо че само от мисълта за това го обливаше студена пот, той се зарече, че преди тя да напусне живота му, ще й даде това, което не беше допускал никой да получи.

И не би го дал никога на никой друг.

Той искаше да се отплати за доверието, което тя му подари. Беше толкова силна като личност, като жена, но в секса му се бе отдала напълно, макар да знаеше за склонността му на доминант и макар физическата й сила да бе нищожна пред неговата.

Доверието й го свали на колене пред нея. И той имаше потребност да й върне със същата монета, преди да си отиде.

Клепачите й потрепнаха и тя отвори очи. Погледът й срещна неговия и двамата заговориха едновременно:

— Не искам да си отидеш.

— Не искам да те напусна.