Основа

Кейти

Краката ме боляха, докато се влачех след Арчър, куцайки към тренировъчната зала. С кого ли щях да се бия днес? С Мо? С момчето с пънкарска прическа? Или пък с онова момиче с наистина красива червена коса? Нямаше значение. Щяха да ми сритат задника. Знаех само, че Дедал няма да допуснат някой от другите хибриди да ме убие. Бях препалено ценна.

Арчър забави крачка, та успях да се дотътря до него. Не беше промълвил и дума, след като напусна стаята ми вчера, но аз бях свикнала с мълчанието му. И все пак не можех да разбера поведението му. Той сякаш не одобряваше това, на което ме подлагаха, но никога не изказваше мнението си гласно. Може би просто изпълняваше служебните си задължения.

Спряхме пред вратите, които ненавиждах. Те се разтвориха, аз си поех дъх и пристъпих в залата. Нямаше смисъл да отлагам неизбежното.

Сержант Дашър чакаше, облечен със същата униформа, която носеше всеки ден от първата ни среща насам. Почудих се дали притежава безкрайно количество подобни дрехи. Ако не беше така, значи даваше доста пари за химическо чистене.

Това бяха глупостите, за които мислех, преди да бъда пребита и да се превърна в ходеща развалина.

Дашър ме огледа. От кратката среща с отражението си в мъгливото огледало в банята знаех, че не приличам на нищо. Окото и бузата от дясната страна на лицето ми бяха подути и обагрени в грозен морав цвят. Долната ми устна бе цепната. Останалата част от тялото ми изглеждаше като палитра от синини.

Сержантът поклати глава и се отдръпна, за да позволи на доктор Рот да ме прегледа. Докторът измери кръвното ми, прослуша дишането ми и после освети окото ми с фенерче.

— Малко е изнемощяла — каза докторът и прибра стетоскопа под престилката си, — но може да участва в стрес теста.

— Щеше да е добре, ако наистина участваше — изръмжа един от мъжете пред контролното табло, — вместо просто да стои там.

Стрелнах го с поглед, но преди да успея да си отворя устата, сержант Дашър се намеси:

— Днес ще бъде различно.

Скръстих ръце и впих очи в него.

— Не. Няма да бъде. Няма да се бия с тях.

Вдигна леко глава.

— Може би те въведохме в стрес теста неправилно.

— Брей! — възкликнах и вътрешно се усмихнах на присвиването на очите му. — Че нима тук има нещо неправилно?

— Не те караме да се биеш заради самите битки, Кейти. Просто искаме да се уверим, че мутацията ти е стабилна. Разбирам защо не си склонна да нараниш друг хибрид.

Малка частица надежда припламна в мен като деликатно стръкче, подаващо се от земята. Може би това, че бях отстоявала позицията си и бях понасяла контузиите, ги бе накарало да се замислят. Една малка стъпка, която сигурно не означаваше нищо за тях, но беше всичко за мен.

— Но трябва да проверим способностите ти в стресова ситуация. — Дашър даде знак на мъжете при контролното табло и надеждата ми бе покосена. Вратата се отвори. — Мисля, че няма да се съпротивляваш толкова срещу този тест.

Господи, не исках да преминавам през вратата, но насилих краката си, тъй като отказвах да демонстрирам слабост.

Влязох вътре и зачаках, вперила поглед в другата врата. Безброй малки възли се заформиха в стомаха ми. Как, по дяволите, биха могли да направят този тест по-приемлив? Нямаше нищо, което би ме накарало…

В този момент другата врата се отвори и Блейк нехайно пристъпи в стаята. Внезапно твърдението на Дашър, че няма да се съпротивлявам срещу този тест, придоби смисъл.

Блейк се намръщи и спря пред мен.

— Изглеждаш отвратително. — У мен се надигна гняв. — Да не си изненадана? Нали знаеш какво точно правят?

Той прокара ръка през косата си и огледа лицето ми.

— Кейти, всичко, което трябваше да направиш, беше да се свържеш с Извора. Сама си влошаваш положението.

— Сама си влошавам…? — Замълчах. Гневът се разпали у мен. Изворът се разгоря в стомаха ми. Почувствах, че косъмчетата по тялото ми се изправят. — Ти си луд.

— Погледни се! — Той махна с ръка към мен. — Трябваше просто да изпълниш това, което искаха от теб, и щеше да си спестиш болката.

Пристъпих напред разгневена.

— Ако не ни беше предал, щях да си спестя абсолютно всичко.

— Не. — На лицето му се изписа печално изражение. — Щеше да се озовеш тук и без моята помощ.

— Не съм съгласна.

— Не искаш да си съгласна.

Поех дълбоко въздух, но гневът вече взимаше надмощие. Блейк се приближи и опита да постави длани върху раменете ми, но аз отблъснах ръцете му.

— Не ме докосвай.

Той ме изгледа за момент, после присви очи.

— Както ти казах и преди, ако искаш да се сърдиш на някого, сърди се на Деймън. Той ти причини това. Не аз.

Чашата преля.

Целият насъбран гняв и раздразнение ме разтърсиха като земетресение девета степен. Мозъкът ми изключи и аз замахнах, без да мисля. Юмрукът ми едва докосна челюстта му, но междувременно Изворът се бе събудил. Светкавица се изстреля от ръката ми и завъртя тялото му.

Той се опря на стената и се засмя изненадано.

— По дяволите, Кейти. Заболя ме.

Енергията пращеше по гръбнака ми, сливаше се с костите ми.

— Как смееш да го замесваш в това? Вината не е негова!

Блейк се обърна и се облегна на стената. От устните му закапа кръв и той я избърса с опакото на дланта си. В очите му се появи странен блясък, отблъсна се от стената.

— Вината е изцяло негова.

Протегнах ръка и втора светкавица полетя напред, но той я избегна, засмя се и се завъртя, вдигайки ръце.

— Само толкова ли можеш? — подвикна той. — Хайде де. Обещавам, че ще съм милостив с теб, котенце.

Когато чух галеното име — галеното име, с което ме наричаше Деймън, — напълно загубих контрол. Блейк се хвърли към мен. Аз се свих настрани, без да обръщам внимание на болката в мускулите си. Замахна с ръка и из въздуха се понесе червеникаво бяла светлина. Залегнах в последната секунда и избегнах удара на косъм.

Оставих притока на енергия да ме залее отново и запратих друга светкавица, която го удари в рамото.

Той отстъпи назад, отпусна ръце и каза:

— Можеш и повече, котенце.

Изпепеляваща ярост премрежи погледа ми. Изстрелях се напред и се блъснах в него като професионален играч по ръгби. Строполихме се на земята в плетеница от крака и ръце. Паднах върху него, вдигнах ръка и я запратих обратно надолу, отново и отново. Дори не виждах какво точно удрям, просто чувствах болката по кокалчетата си, когато се сблъскваха с плът.

Блейк вмъкна ръце между моите и ги раздалечи, което ме накара да изгубя равновесие. Залитнах за момент, а той вдигна бедра и се завъртя. Проснах се по гръб, въздухът излезе от дробовете ми. Прицелих се в лицето му, решена да му издера очите.

Той улови китките ми, притисна ги над главата ми и се наведе. Под лявото му око имаше прорез, бузата му започваше да се подува. Изпълни ме злорадо задоволство.

— Може ли да те попитам нещо? — ухили се Блейк и зелените петънца в очите му станаха още по-светли. — Каза ли въобще на Деймън, че ме целуна? Бас държа, че не си.

Усещах всеки свой дъх с всяка част на тялото си. Кожата ми стана свръхчувствителна към теглото и близостта му. Силата се трупаше в мен и стаята сякаш се оцвети в блестящо бяло. Яростта ме погълна, облада всяко мое вдишване, покори всяка моя клетка.

Усмихна се широко.

— Точно както си скрила от него за нашите среднощни гушкания…

Силата избухна от мен и внезапно вече не бях на пода — и двамата не бяхме на пода, а летяхме на няколко метра от земята. Косата ми висеше надолу, а неговата падна върху очите му.

— По дяволите! — прошепна Блейк.

Надигнах се рязко, освободих китките си и ударих гърдите му. Изненада разтърси лицето му, миг преди да политне назад и да се блъсне в стената. Циментът се пропука и по стената плъзнаха цепнатини, подобни на зловеща паяжина. Изглежда, цялата стая се разтресе от удара. Блейк се окопити и се хвърли напред. Донякъде очаквах да се спре, преди да се стовари на пода, но той не го направи. Строполи се и гневът ме напусна.

Сякаш някой преряза невидимите нишки, които ме държаха във въздуха, и аз бавно се спуснах надолу, приземих се на крака и пристъпих към него.

— Блейк? — изграчих аз.

Той не помръдна.

О, не…

С треперещи ръце се наведох към него, но нещо тъмно и гъсто плъзна от тялото му. Вдигнах поглед към стената. Отпечатък с размерите на Блейк се забелязваше ясно върху цимента на поне два метра височина.

О, боже, не…

Бавно сведох очи. Кръвта струеше от неподвижното му тяло, разливаше се по сивия циментов под и пълзеше към гуменките ми.

Отстъпих назад, отворих уста, но от нея не излезе звук.

Блейк не помръдна. Не се завъртя със стон. Въобще не помръдваше. Кожата на ръцете му вече побеляваше, придобиваше призрачен сивкав оттенък, който рязко се открояваше от плътния червен цвят на кръвта.

Блейк беше мъртъв.

О, боже.

Времето спря и после се ускори. Ако той беше мъртъв, това означаваше, че и луксианецът, който го бе направил мутант, също е мъртъв. Те бяха свързани, както ние с Деймън, и ако единият от тях умреше… това означаваше смърт и за другия.

Блейк си го бе заслужил с не една постъпка. Дори му бях обещала да го убия, но думите… думите бяха едно. Действията — съвсем друго. А Блейк, при всичките ужасни неща, които бе извършил, си оставаше резултат от обстоятелствата, в които бе попаднал. Само ме беше ядосвал. Беше убил, без да го желае. Беше ме предал, за да спаси някого другиго.

Точно както постъпих и аз, точно както бих постъпила отново.

Ръцете ми се разтрепериха и аз ги притиснах към устата си. Всичко, което му бях казала, ме заля изведнъж. И в тази кратка секунда, в която се бях поддала на гнева, се бях променила. Бях се превърнала в нещо различно и не бях сигурна, че ще успея да намеря пътя назад. Гърдите ми се вдигаха учестено, а дробовете ми се свиваха болезнено.

Микрофонът се включи и бръмченето ме стресна сред мъртвата тишина. Гласът на сержант Дашър изпълни стаята, но аз не можех да отделя очи от безжизненото тяло на Блейк.

— Чудесно — каза Дашър. — Премина този стрес тест.

Беше прекалено много. Бях се озовала тук, толкова далеч от мама и Деймън, и от всичко, което обичах; после ме преглеждаха, след това дойде ред на битките с хибридите, а сега… се случи това. Беше прекалено много.

Отпуснах глава назад, отворих уста, за да закрещя, но не последва звук. Арчър влезе и нежно постави ръка на рамото ми, измъквайки ме от стаята. Дашър каза нещо, звучеше като горд баща, а след това ме изведоха от тренировъчната зала и ме съпроводиха до един кабинет, където доктор Рот ми взе още кръв. Доведоха една луксианка да ме излекува. Минутите станаха часове, а аз все така не казвах нищо и не чувствах нищо.

Деймън

Да ме закопчаят с белезници, покрити с оникс, да ми завържат превръзка на очите за пет часа и после да ме качат на някакъв самолет не беше съвсем забавно. Явно се притесняваха, че ще сваля самолета, което бе глупаво. Та нали ме отвеждаха там, където исках да съм. Не знаех точното местоположение, но знаех, че е същата сграда, в която държаха Кити.

А ако тя не беше там, щях да полудея.

След като самолетът кацна, ме натикаха в един автомобил. Въпреки превръзката усещах ярка светлина, а въздухът бе сух и окислен, донякъде познат. Пустиня? По време на двучасовото пътуване с колата осъзнах, че отивам на място, на което не бях стъпвал от почти тринайсет години.

Зона 51.

Ухилих се. Превръзката беше ненужна. Знаех къде сме. След като откриеше нови луксианци, министерството на отбраната ги изпращаше в отдалечен клон на военновъздушната база Едуардс. Тогава бях едва дете, но никога няма да забравя сухия въздух и отдалечения пуст пейзаж край Грум Лейк.

Когато возилото спря въздъхнах и изчаках вратата до мен да се отвори. Нечии ръце се озоваха на раменете ми и ме издърпаха от колата. Помислих си, че който и да е притежателят на тези ръце, има дяволски късмет, че моите са вързани зад гърба ми, защото в противен случай щеше да приключи работния ден със счупена челюст.

Изминахме пеша няколко метра, а аз усещах сухата горещина на пустинята в Невада. После вълна хладен въздух ме обгърна и разроши косите ми. Свалиха превръзката чак когато се качихме в асансьора.

Нанси Хъшър ми се усмихна.

— Съжалявам за това, но трябваше да вземем предпазни мерки.

Посрещнах погледа й.

— Знам къде сме. Бил съм тук и преди.

Тя повдигна тънката си вежда.

— Много, много неща се промениха от времето, когото беше дете, Деймън.

— Ще свалите ли и тези? — размърдах пръсти аз.

Тя погледна към един от войниците в камуфлажни униформи. Беше млад, доколкото можех да преценя, но сиво-кафява барета скриваше по-голямата част от горната половина на лицето му.

— Отключи белезниците. Няма да ни създаде проблеми. — Нанси ме изгледа. — На Деймън му е известно, че това място е оборудвано със защитни системи, използващи оникс.

Охранителят пристъпи напред и измъкна ключ. Скованата му челюст загатваше, че не е сигурен дали да вярва на Нанси, но все пак изпълни заръката й. При свалянето белезниците одраскаха кожата на китките ми. Разтърсих рамене и отпуснах напрегнатите си мускули. Около китките ми имаше червени белези, но не изглеждаха твърде страшни.

— Ще бъда добро момче — казах и извих врат. — Но искам да видя Кити веднага.

Асансьорът спря и вратите се отвориха. Нанси пристъпи навън и войникът ми даде знак да я последвам.

— Първо трябва да видиш нещо друго.

Заковах се на място.

— Не това беше сделката, Нанси. Ако искаш да бъда кротък, трябва да ме заведеш веднага при Кити.

Тя ме изгледа през рамо.

— Това, което ще ти покажа, е свързано с Кейти. После ще те заведа при нея.

— Искам… — Извърнах се и впих очи в охранителя, който ми дишаше във врата. — Пич, наистина те съветвам да се отдръпнеш.

Мъжът беше с половин глава по-нисък и далеч под моята категория, но не се отмести.

— Продължавай. Да. Вървиш.

Наежих се.

— А ако откажа?

— Деймън! — извика нетърпеливо Нанси. — Всичко това само забавя срещата ти с Кейти.

Колкото и да ми беше неприятно, тя имаше право. Изгледах многозначително мухльото, след което се обърнах и последвах жената по коридора. Всичко беше бяло, с изключение на черните точки по стените и тавана.

Не си спомнях много от вътрешността на сградата, в която ме държаха като дете, но се сетих, че не ни позволяваха да се движим свободно. През повечето време бяхме на общ етаж, където привиквахме с живота в обществото. След това ни освобождаваха.

Завръщането на това място не ми допадаше по ред причини.

Нанси застана пред вратата и се наведе. Червена лампичка проблесна и освети очите й. Светлинката на таблото стана зелена и вратата се отключи. Това щеше да е проблемно. Питах се дали системата би доловила разликата, ако аз приемех формата на Нанси. Но пък и без това бях смазан още от влизането си в сградата заради безбройните неща, с които бяха покрити стените, и въобще не знаех дали ще успея да го осъществя.

В малката кръгла зала имаше няколко монитора, пред които седяха мъже с униформи. Всеки екран показваше различна стая, коридор или етаж.

— Оставете ни сами — нареди Нанси.

Мъжете се изправиха и незабавно напуснаха помещението, оставяйки ме с Нанси и тъпанаря, който беше влязъл с нас.

— Какво ще ми покажеш? — попитах. — Финалът на европейското по футбол?

Тя сви устни.

— Това е едно от многото охранителни помещения, разположени в сградата. Оттук можем да наблюдаваме всичко, което се случва в Райската къща.

— Райската къща? — засмях се злобно. — Така ли го наричате сега?

Тя вдигна рамене и се обърна към един от екраните, а пръстите й пробягаха по клавиатурата.

— Всичко се записва. Това ни помага да следим разнообразните аспекти на случващото се.

Почесах се по бузата.

— Добре.

— Едно от най-големите ни притеснения при пристигането на нов хибрид е опасността, която той или тя може да представлява за себе си или за околните — каза Нанси и скръсти ръце. — Извършваме много щателна проверка, за да сме сигурни, че хибридите са жизнеспособни.

Наистина не ми харесваше накъде отиват нещата, ако думите й имаха нещо общо с Кити.

— Кейти вече създава проблеми и може да бъде доста опасна.

Стиснах зъби и се изненадах, че не проскърцаха.

— Ако е направила нещо, явно сте я провокирали.

— Така ли? — Нанси натисна един бутон на клавиатурата и екранът над нея се включи.

Кити.

Въздухът излезе от дробовете ми. Сърцето ми спря, после затуптя ускорено.

Кити беше на екрана, седеше с притиснат към стената гръб. Изображението бе малко неясно, но това наистина беше Кити. Носеше дрехите, с които бе облечена, когато я заловиха в Маунт Уедър. Това се случи преди седмици. Почувствах се объркан. Откога беше записът? Не можеше да е на живо.

Косата й падаше свободно и скриваше красивото й лице. Понечих да й кажа да вдигне глава, но в последния момент осъзнах, че това би било абсурдно.

— Както виждаш, никой не я измъчва — каза Нанси. — Мъжът в стаята е сержант Дашър. Провежда първоначалното интервю.

Внезапно Кити вирна брадичка, скочи на крака и хукна край високия мъж с военна униформа. В следващата секунда се строполи на пода. Наблюдавах с ужас как тя повехна, после един от мъжете откачи маркуч от стената.

Нанси натисна един бутон и изображението се промени. Успях да се съвзема от предишните кадри и да схвана какво се случва, но в същия миг у мен се избухна изпепеляваща ярост.

На екрана бяха Кити и проклетият Блейк, застанал в отбранителна поза. Тя се изви, грабна една лампа, но той се стрелна напред и блокира удара. Изпълних се с гордост, когато Кити замахна към него. Това беше моето котенце, показващо своите нокти.

При следващото изображение обаче се огледах за изхода на стаята. Блейк посрещна удара й, изви ръката й и извъртя тялото й. На лицето на Кити се изписа болка, после той я събори по гръб и я притисна към леглото.

Мернах нещо червено.

— Това не се случва в момента — каза спокойно Нанси. — Отпреди известно време е, малко след като я докарахме. Звукът е изключен.

Дишах учестено, погледнах отново екрана. Те се боричкаха и Блейк очевидно я надвиваше. Ала тя продължаваше да се съпротивлява, тялото й се извиваше под неговото. Усетих жажда за насилие, подхранвана от силната ярост и абсолютната безпомощност, каквато никога не бях изпитвал. Закопнях за кръвта на Блейк. Стиснах ръце в юмруци и ми се прииска да ги забия в монитора, да разбия лицето на Блейк.

Когато той я издърпа от леглото и я завлече през стаята извън обхвата на камерата, се извърнах към Нанси.

— Какво стана? Къде я отнесе той?

— В банята, където няма камери. Все пак донякъде уважаваме личното пространство. — Тя натисна бутон, видеото се превъртя с няколко минути напред и Блейк отново се появи.

Той седеше на леглото — нейното легло — и Кити се появи след няколко секунди, цялата подгизнала.

Пристъпих напред. Размениха си няколко думи, после Кити се завъртя, отвори гардероба и извади оттам дрехи. Пак изчезна в банята.

Блейк покри лицето си с ръце.

— Ще го убия.

Не го обещавах конкретно на някой от присъстващите, но имах намерение да го изпълня. Блейк щеше да си плати за всичко по един или друг начин.

Войникът прочисти гърлото си.

— Блейк вече не е проблем.

Обърнах се към него, дишайки учестено.

— Би ли ми обяснил защо?

Той стисна устни.

— Блейк е мъртъв.

— Моля?!

— Той е мъртъв — повтори мъжът. — Кейти го уби преди два дни.

Сякаш земята се разтвори под краката ми. Първата ми мисъл бе да отрека, защото не искал да повярвам, че Кити е направила нещо подобно, че й се е наложило да направи нещо подобно.

Мониторът загасна. Нанси се взираше в мен.

— Причината, поради която ти показвам това, не е, за да те разстроя или ядосам. Трябваше да видиш със собствените си очи, че Кейти може да бъде опасна.

— Напълно съм убеден, че ако Кити го е направила, не е било без причина. — Сърцето туптеше в гърдите ми. Трябваше да я видя. Ако го беше направила… Не можех дори да си представя какво изживяваше. — Аз също бих го направил, ако бях на нейно място.

Нанси изцъка тихо и аз я добавих в списъка на хората, които щях да убия болезнено.

— Не бих искала да смятам и теб за нестабилен — каза тя.

— Кити не е нестабилна. Тези записи показват, че е била уплашена и е действала при самозащита.

Нанси издаде неодобрителен звук.

— Хибридите понякога са изключително непредсказуеми.

Посрещнах погледа й, без да отмествам очи.

— Луксианците също.