Основа

Кейти

Изгарях от нетърпение да остана за няколко мига насаме с Деймън. Не бяхме злоупотребявали с възможността да се срещаме в банята, тъй като знаехме, че те точно това искат. Сякаш след цяла вечност усетих познатото гъделичкане по врата. Изчаках няколко минути, след което влетях в банята и почуках леко на вратата към неговата килия.

Той се появи за секунда.

— Липсвах ли ти?

— Я направи твоя светлинен номер. — Пристъпях от крак на крак. — Хайде.

Изгледа ме странно, но след миг блестеше като комета.

Какво има?

Бързо му разказах всичко за зловещото дете в коридора, предадох му думите на Арчър за това какви са основите и какво представлява „Прометей“ и накрая му съобщих репликата на Арчър, че имаме общ приятел.

Не вярвам на нищо, но или Арчър не е разказал на никого това, което е доловил от теб и мен, или го е направил и поради някаква причина все още не са ни наказали.

Светлината на Деймън пулсираше.

Боже, всичко тук става все по-странно и по-странно.

На мен ли го казваш? — Облегнах се на мивката. — Ако отново решат да инжектират някого с този серум… — Потръпнах. — Може би следващия път просто ще изчакат мутацията да се стабилизира.

Ако не го направят, ще имат доста солидни разходи за почистване.

Леле… Трябваше ли да го…

Една светлинна ръка се протегна. Топли пръсти погалиха бузата ми.

Съжалявам, че се наложи да го видиш.

Съжалявам, че се наложи да участваш в това. — Поех си дълбоко въздух. — Но ти разбираш, че станалото с Ларджънт не е по твоя вина, нали?

Да. Довери ми се, котенце. Няма да се разкайвам за неща, за които не съм виновен. — Въздишката му се понесе из мен. — Колкото до Арчър…

Поговорихме още няколко минути за Арчър. Съгласихме се, че има голям шанс той да е човекът на Люк, но в това нямаше логика. Арчър очевидно имаше достъп до ЛХ-11 и можеше да му го достави. Не можехме да му се доверим — този път нямаше да допуснем грешката да се доверим на когото и да било.

На мен обаче ми хрумна идея. Деймън също се заинтригува от нея. След като успеехме да вземем ЛХ-11, имахме само една възможност за бягство. А ако основите наистина бяха като раптори, щяха чудесно да послужат за отвличане на вниманието, за да имаме с Деймън някакъв шанс да се измъкнем оттук.

Каквото и да направехме, щеше да бъде рисковано и шансът да се провалим беше около 99 процента. Но и двамата с Деймън предпочитахме да разчитаме само един на друг, а не на Люк или на Арчър. Прекалено много пъти се бяхме опарвали.

Деймън прие човешката си форма и бързо ме целуна, преди да се приберем по стаите си. Най-трудно беше да отидем в собствените се легла. Но в никакъв случай не трябваше да се поддаваме на поривите си. Всеки път, в който се видехме, бяхме на крачка от това. Пък и не вярвахме, че ще ни позволят свободно да се придвижваме из двете стаи. Всичко тук представляваше огромен тест.

Отправих се към леглото си. Седнах, свих колене и подпрях брадичката си на тях. Тихите моменти на бездействие бяха най-болезнени. След миг неща, за които не исках да мисля, се промъкнаха и изтласкаха това, върху което трябваше да се съсредоточа.

Щеше ми се наистина Деймън да вижда, че се държа, че нищо от ставащото тук не размътва мозъка ми. Не исках да се тревожи за мен.

Затворих очи и опрях чело на коленете си. Казах си възможно най-лигавата фраза — че в края на този мрачен тунел има светлина. След това си припомних винаги актуалната реплика, че зад всеки мрачен облак надзърта слънцето.

Питах се докога ще мога да се успокоявам с подобни мисли.

Деймън

Този път чудесният екип на Дедал изчака мутацията да се стабилизира. Опитното зайче беше друг войник, абсолютно фанатизиран. Наръга се в гърдите, точно под сърцето, вместо в стомаха. Пак беше гадно. Кити отново присъстваше на събитието. Излекувах идиота. Беше относителен успех, като изключим, че не успях да се доближа до ЛХ-11. Голям срам — в спринцовката беше останал серум.

С Кити не възнамерявахме да разчитаме на Люк, но ако можехме да се доберем до ЛХ-11 и ако някой, било то Арчър или друг, можеше да ни помогне да се измъкнем, аз лично не бих отказал. Планът на Кити да пуснем децата на свобода бе най-добрият в момента, но практическата му страна все още не бе уточнена. Да не споменавам, че нямахме представа какво точно щяхме да пуснем на свобода. И колкото и да ми беше неприятно да го призная, в тези сгради имаше и невинни хора.

През трите дни, докато изчаквахме второто опитно зайче да покаже признаци на мутация, ме помолиха да излекувам още трима войници и една жена, която беше цивилна и изглеждаше прекалено уплашена, за да се е записала доброволно. Тя не се нарани, но й инжектираха смъртоносна доза някакво вещество.

И аз не успях да я излекувам. Не знаех какво точно стана, но беше ужасно. Започна да се гърчи, устата й се изпълни с пяна. Опитах, но не можех да сторя нищо. Не успях да видя раната в съзнанието си и лечението просто се провали.

Жената умря на място пред ужасения поглед на Кити.

Нанси не беше доволна, когато изнесоха безжизненото тяло. Настроението се влоши допълнително на следващия ден, когато дадоха „Прометей“, известен като ЛХ-11, на втория войник, когото излекувах. По-късно същия ден и той се размаза на стената. Не знаех защо толкова обичат да се забиват в стени, но с това приключи случаят.

На петия ден дадоха ЛХ-11 на третото лице. Той издържа двадесет и четири часа, а после кръвта му изтече през всички възможни отвори, включително пъпа. Или поне така ми казаха.

Смъртните случаи се трупаха един след друг. Беше трудно да не го приемам лично. Обвинявах ли себе си? Не, по дяволите. Ядосвах ли се и исках ли да напръскам цялата сграда с бензин и да драсна клечката? Да, по дяволите.

През повечето време ме държаха далеч от Кити; позволяваха ни да сме в една и съща стая само по време на лечението. Понякога успявахме да откраднем по някоя минута за тайни разговори в банята. Не беше достатъчно. Кити изглеждаше изтощена, аз също. Смятах, че това ще успокои хормоните ми, но не бях прав. Полагах всички усилия на волята, за да се контролирам. В банята нямаше камери и аз можех да бъда тих, което щеше да е идеално за малко лудории, но в никакъв случай не исках да рискувам появата на бебе Деймън в тази адска дупка.

Дали бях против някой ден с Кити да си направим деца? Като изключим, че цялото ми тяло се обриваше само при мисълта за това, идеята не беше прекалено ужасна. Разбира се, исках да живея в тъпа къща с бяла ограда… стига да се случеше след поне десет години и децата ни да нямаха странни прически и да не убиваха хора с джедайски трикове.

Мисля, че не исках прекалено много.

На шестия ден, когато дадоха ЛХ-11 на третия войник, той остана стабилен през целия ден, както и през по-голямата част от следващия. Незабавно демонстрира признаци на успешна мутация. Премина блестящо стрес теста.

Нанси беше толкова развълнувана, та си помислих, че ще ме целуне. В такъв случай щеше все пак да ми се наложи да ударя жена.

— Заслужаваш награда — каза тя и аз си помислих, че заслужавам да я наритам здраво. — Можеш да прекараш нощта с Кити. Никой няма да ви спре.

Не казах нищо. Макар да нямах намерение да пропусна шанса, все пак беше по-скоро зловещо да чуя от устата на Нанси, че мога да прекарам нощта с Кити, докато те ни следят с камери. Помислих си за децата от долните етажи. Не, Нанси щеше да остане разочарована.

Кити бе намислила нещо и тръгна към таблата. Спря, когато Нанси обяви наградата ми. Сбърчи нос и аз леко се обидих, макар да знаех, че Кити най-вероятно си мисли същото като мен.

Доведоха друг субект, отново войник, но аз се разсеях от действията на Кити. Беше твърде близо до подноса, на практика стоеше пред него.

Едно пробождане по-късно и по ръцете ми вече имаше кръв, а Нанси подскачаше доволно из стаята.

Доктор Рот постави употребената спринцовка до неизползваните. Кити протегна пръсти, но в този момент ми хрумна нещо.

— Това означава ли, че съм свързан с тях? — попитах и изтрих ръцете си в кърпата, която ми подхвърлиха. — Тези, които не са размазани по стените? Ако умра, и те ли умират?

Нанси се засмя.

Вдигнах вежди.

— Смятам, че въпросът не е забавен.

— Това е доста добър, егоистичен въпрос. — Тя плесна с ръце. Очите й искряха. — Не. Серумът „Прометей“, който даваме на мутантите, прекъсва връзката.

Това беше успокояващо. Не ми харесваше мисълта да имам ахилесови пети из сградата.

— Как е възможно?

Един пазач отвори вратата и Нанси прекоси стаята.

— В продължение на много години изследваме последствията от мутацията, Деймън. Затова знаем, че лечението трябва да е породено от искрено желание. — Тя се извърна към мен. — Да. Това ни е известно. Не е нещо магическо или духовно, а смес от способности, сила и упоритост.

Дявол да го вземе…

— Брат ти почти успя. — Нанси снижи глас и тялото ми се стегна. — Не ставаше дума за липса на упоритост или способности. И повярвай ми, той бе мотивиран. Уверихме се в това. Но просто не беше достатъчно силен.

Стиснах челюст. Гневът се понесе из вените ми като отрова.

— Той не ни трябва. Бетани, от друга страна… ами, тепърва ще преценим. Но ти? — Тя сложи ръка на гърдите ми. — Ти не си за изпускане, Деймън.