Основа

Кейти

Пътувахме в тишина, бяхме напрегнати. Оглеждахме се, очаквайки армията да ни следва по петите. Никой не говореше, пък и не знаеше какво да каже.

Свих се в обятията на Деймън и вдишах нежния аромат на гора. Бях благодарна, че ужасната миризма на смърт и унищожение не беше полепнала по него и аз бях благодарна. Ако затворех очи и сдържах дъх, докато изгубя няколко мозъчни клетки, бих могла да си представя, че просто караме през пустинята.

Деймън сякаш забрави предпазните колани. Притегли ме към себе си и ме настани в скута си. Нямах нищо против. Прегръдката му бе успокояваща и желана след преживения ужас. Мисля, че и той имаше нужда от близост. Щеше ми се да надникна в съзнанието му, да разбера какво мисли.

Погалих с пръст гърдите му, точно над сърцето, и се вгледах в странните белези по тялото му. Надявах се чувството за вина да не го съсипе. Нищо не се бе случило по негова вина. Исках да му го кажа, но не желаех да наруша мълчанието. Всеки в колата скърбеше за някого.

Не бях близка с Андрю и Ашли, не познавах Парис добре, но все пак смъртта им ме засегна. Бяха загинали, за да спасят други. Светът нямаше да узнае имената им, нито какво са пожертвали. Ала ние щяхме да ги помним. Загубата им щеше завинаги да остави следа у нас.

Деймън ме погали по гърба и плъзна пръсти в разрошената ми коса. Измести се и аз почувствах устните му на челото си. Притиснах се силно до него.

— Обичам те много — прошепнах.

Тялото му се напрегна.

— Благодаря ти.

Не знаех защо ми благодари, затова просто се сгуших в него и заслушах равномерния ритъм на сърцето му. Всяка част от тялото ме болеше, бях уморена, не можех да заспя. Люк каза, че е прекалено рисковано да тръгнем към Аризона. Така и не забелязах в каква посока се движим. Той имаше резервен план — някакво място в Кор Дълейн — един от най-големите градове в Айдахо, на около петнадесет часа път.

Тогава Ди го попита как на петнайсет години се е сдобил с толкова много имоти. Помислих, че въпросът е доста уместен.

— Печеля от клуба. Услугите ми не са евтини — отвърна той. — Предпочитам да имам повече варианти, тъй че поддържам разни места из щатите. Не се знае кога ще потрябват.

Изглежда Ди се съгласи. Но нима имахме избор?

На следващата сутрин спряхме да заредим в Северна Юта. Доусън и Деймън отидоха да вземат храна и напитки, като преди това промениха външния си вид. Чакахме в колата, докато Арчър пълнеше резервоара, прикривайки лицето си под бейзболна шапка, която намерихме в багажника. Бях изнервена и се наведох да погледна Бетани.

— Спи каза тихо Ди. — Не знам как може да спи. Струва ми се, че никога няма да мога да заспя.

— Съжалявам. — Подпрях се на гърба на седалката. — Знам, че си близка с тях и ми се иска… много неща да бяха различни.

— На мен също — каза тя и ме хвана за ръката. Облегна се назад и примижа. Сълзи напираха в очите й. — Всичко е толкова нереално. А може би проблемът е в мен.

— Не е в теб. — Стиснах ръката й. — И аз все си мисля, че ей сега ще се събудя.

— Точно преди бала, нали?

Кимнах. Тези разговори не ни помагаха, по-скоро бяха еднопосочен билет за Страната на скръбта. Доусън и Деймън се върнаха с големи торби в ръце. Когато Арчър отново седна зад волана, започнаха да раздават храна и напитки. Деймън ми подаде пакетче с царевични пръчици. Дъхът ми щеше да е чудесен.

— Благодаря ти.

— Просто известно време не ме целувай — каза той.

Усмихнах се и се почувствах странно, но очите му блеснаха и ми стана ясно, че забраната няма да трае дълго. Не и докато ме гледаше така.

— Чухте ли нещо интересно в магазина? — попитах с любопитство аз.

Деймън и Доусън си размениха погледи. Не можах да ги разгадая, но веднага станах подозрителна, когато Деймън поклати глава.

— Нищо важно.

Той вдигна вежда.

— Деймън…

Въздъхна.

— Зад плота имаше телевизор, излъчваха на живо от Вегас. Но звукът беше изключен, така че не чух какво говорят.

— И нищо друго?

Настъпи пауза.

— Няколко човека говореха за извънземните и за това как винаги са знаели, че правителството ги прикрива. Споменаха за НЛО в Розуел през петдесетте. Спрях да ги слушам.

Успокоих се. Новините бяха добри. Поне не се говореше за линчуване на извънземните. Пътувахме през по-голямата част от деня, но колкото и да се отдалечавахме от Вегас, напрежението не отслабваше. Щеше да мине доста време, преди някой от нас да се почувства истински спокоен.

Първото, което забелязах в Северен Айдахо, бяха високите ели и великолепната планина в далечината. Пристигнахме в град до голямо синьо езеро. Беше малък в сравнение с Вегас, но все пак — оживен. Заслушах се в напътствията, които Люк даваше на Арчър, но трудно се ориентирах. Скоро съвсем загубих представа кога и накъде завиваме.

След още петнадесет минути се озовахме край природен парк. Ако някога си бях мислила, че Питърсбърг се намира сред нищото, какво оставаше за това място.

Джипът се тресеше по тесен кален път край иглолистни дървета.

— Само да не ни нападне мечка — рече Деймън, загледан през прозореца.

— Възможно е. Е, поне не ни преследват арумианци — Люк се обърна и се усмихна уморено. — Наоколо е пълно с кварцит, но доколкото знам, няма пукнат луксианец.

Деймън кимна.

— Звучи добре.

— Според вас арумианците случайно ли се появиха? — попита Ди.

— Не — отговори Арчър и погледна в огледалото за обратно виждане. Усмихна се, според мен на Бет. — Дедал разполагат с арумианци и ги привикват, когато луксианците… прекрачат границата. Имаше веднъж проблем в Колорадо, точно преди да ви заловят в Маунт Уедър. Някаква жена бе попаднала на грешното място в грешния момент и веднага изпратиха арумианец.

— Ти се срещна с него — каза Люк и погледна Деймън. — Сещаш ли се, онзи в клуба, когото искаше да пребиеш? Призоваха го от министерството, за да се справи с някакъв проблем.

Лицето на Деймън помръкна.

— Стори ми се, че изобщо не се справя с проблем. Поне така изглеждаше.

Усмивката Люк бе загадъчна, но и тъжна.

— Зависи как разбираш решаването на проблем. — Той замълча и се обърна. — Това би казал Парис.

Облегнах се на ръката на Деймън и реших да го попитам за случая по-късно. Колата забави ход и между дърветата се мярна голяма хижа. Беше на два етажа и личеше, че е много скъпа. Явно клубът на Люк му носеше добри приходи.

Джипът спря пред вратата на гаража. Люк слезе и изтича напред. Отвори едно табло и въведе кода с пъргавите си пръсти. Вратата се отвори плавно.

— Влизайте — каза той и се вмъкна през нея.

Нямах търпение да изляза от колата. Гърбът ми се бе сковал, а краката ми трепереха. Реших да се раздвижа, затова останах навън. Беше доста хладно за август, може би около двайсет градуса. Или вече беше септември? Нямах представа кой месец е, да не говорим за деня.

Беше красиво. Чуваше се само чуруликането на птиците и шумоленето на горските животинки. Небето беше лазурносиньо. Да, тук беше красиво и ми напомни за… дома.

Деймън застана зад мен и уви ръце около кръста ми.

— Не изчезвай така.

— Не изчезвам. Просто исках да остана на въздух — казах и стиснах силните му ръце.

Той наведе глава и опря лице в моето.

— Беше прекалено далеч.

При други обстоятелства щях да му се сопна и да му обясня значението на думите, но сега разбрах какво има предвид. Извърнах се и го прегърнах.

— Другите влязоха ли в къщата?

— Люк предложи някой да се върне в града за храна, преди да е станало късно. Изглежда, ще се покрием тук за известно време.

Стиснах го силно.

— Не искам да ходиш никъде.

— Знам — отвърна и нежно приглади косата ми. — Но само аз и Доусън можем да променяме вида си. Няма да го оставя да иде сам, нито ще пусна Ди.

Вдишах дълбоко и изправих рамене. Исках да крещя от яд.

— Добре.

— Добре? Няма ли да ме изгледаш злобно?

Поклатих глава. Внезапно нещо се надигна у мен. Сякаш се заклещи в гърлото ми.

— Явно адът е замръзнал. — Плъзна пръсти по лицето ми. — Ей…

Притиснах се до него и склоних глава на гърдите му.

— Съжалявам — казах и преглътнах мъчително.

— Много неща са случиха, Кити. Не се извинявай. Всички правим това, което можем.

Вдигнах глава и примигнах през сълзи.

— А ти? Как се справяш?

Той сведе поглед в мълчание.

— Не се обвинявай за станалото във Вегас. Вината не беше твоя.

Деймън замълча.

— Идеята беше моя.

Сърцето ми натежа.

— Но всички я подкрепихме.

— Трябваше да измислим нещо друго. — Той погледна настрани и сви устни. — През целия път мислех за това. Какво друго можехме да сторим?

— Нямахме избор.

Исках някак да му помогна да се почувства по-добре.

— Сигурна ли си? — продължи той тихо. — Нямаше време да го обмислим.

— Нямахме никакво време.

Деймън кимна бавно и се втренчи в дърветата.

— Ашли. Андрю и Парис не заслужаваха това. Знам, че се съгласиха и бяха наясно с рисковете, но не мога да повярвам, че са…

Погалих го нежно по лицето.

— Съжалявам, Деймън. Знам, че те бяха твоето семейство. И че означаваха много за теб. Но не е твоя вината за смъртта им. Моля те да разбереш. Аз…

Той ме целуна — нежна целувка, която погълна думите.

— Трябва да ти кажа нещо — каза той. — Може после да ме намразиш.

— Моля? — отдръпнах се, смаяна от коментара му. — Не бих могла да те мразя.

Той наклони глава.

— Имаше доста причини да ме мразиш в началото.

— Да, така беше, но само тогава. Вече не.

— Още не си чула какво ще ти кажа.

— Няма значение.

Исках да го ударя, за да спре да говори небивалици.

— Има значение. — Той си пое дъх. — Когато във Вегас всичко се обърка, ме обзе съмнение. Когато убиха Парис, а после Андрю и Ашли, се запитах дали бих постъпил по същия начин, ако бях предвидил какво ни чака.

— Деймън…

— Истината е, че бях наясно с опасността. Знаех, че може да загинат хора, и това не ме спря. А когато те видях жива и здрава, бях сигурен, че бих го направил отново. — Той впи изумрудените си очи в мен. — Бих го направил, Кити. Твърде егоистично. Твърде объркано. Мисля, че съм достоен само за отвращение.

— Не е вярно — отсякох. — Не. Разбирам какво казваш. Деймън. И въпреки това не те мразя.

Той стисна зъби.

— А би трябвало.

— Виж, не знам какво да кажа. Може би не си съвсем прав. Но те разбирам. Разбрах и Матю, който предаде Доусън и Бетани, а после и нас двамата. Всички правим откачени неща, за да предпазим тези, които обичаме. Може да не е правилно, но… това е положението.

Той се взря в мен.

— Не се измъчвай. Ти ми каза да не се измъчвам за станалото с Адам, а решението взех аз. — Гласът ми трепереше. Исках да залича страданието и болката. — Не те мразя. Обичам те. Няма значение какво ще стане в бъдеще или какво е станало в миналото. — Сълзи изгаряха очите ми. — Винаги ще те обичам. Заедно сме и винаги ще бъдем заедно. Разбираш ли?

Той не отговори и сърцето ми спря.

— Деймън?

Притисна ме до себе си и ме целуна. Целувката не беше сладка и нежна като предишната. Беше бурна и могъща — благодарност и обещание в едно. Тази целувка ме срина, но после отново ме съгради. Целувката… ме сътвори.

Той ме сътвори.

Беше взаимно. Той ме сътвори. А аз сътворих него.

Деймън

С Доусън отидохме в града. Беше изненадващо спокойно. Влязохме и излязохме от супермаркета бързо. Видяхме вестниците със снимки на светещи фигури, чухме неприятни разговори пред касите. Разказваха небивали истории, но явно хората живееха под напрежение дори в това отдалечено градче.

Доколкото разбрахме, правителството не беше направило официално изявление, но в Невада бе въведено извънредно положение и случаят бе представен като акт на тероризъм.

Нищо добро не очакваше не само хората, но и луксианците. Много от тях успяваха да живеят нелегално, но така или иначе, бяхме разбили прикритието им на пух и прах. А имаше и такива, които щяха да се възползват от хаоса, както бе казал Люк. Непрекъснато мислех за предупреждението на Итън.

Върнахме се в хижата късно. Кити и Ди приготвиха спагети. По-скоро Кити, тъй като Ди се опитваше да загрее всичко с ръце, а това обикновено завършваше зле. Бет помогна с чесновия хляб; радвах се, че се движи и общува. Почти не си спомнях как се държеше, преди да попадне в лапите на Дедал. Но знам, че беше по-приказлива.

И се усмихваше повече.

После помогнах на Кити да почисти. Тя изми съдовете и аз ги подсуших. В кухнята имаше миялна машина, но според мен тази иначе досадна дейност беше успокояваща. Никой от нас не проговори. Имаше нещо много лично в това, лактите и дланите ни се докосваха.

Докато Кити миеше, незнайно как бели мехурчета кацнаха на нослето й. Избърсах ги и тя засия. По дяволите, усмивката й засенчваше слънцето! Идеше ми да й кажа ужасно блудкави думи, които никога нямаше да изрека на глас.

Когато приключихме, тя едва държеше очите си отворени. Заведох я в хола и тя се пльосна на дивана.

— За какво мислиш? — попита.

— Ще дооправя в кухнята. — Завих я с едно старо одеяло. — Почини си. Веднага се връщам.

В коридора чух Арчър и Ди да говорят в една от стаите. Бях на косъм да вляза, но се спрях. Затворих очи и изругах тихо. Ди имаше нужда да поговори с някого. Просто не исках да е точно той.

Един бог знае колко дълго стоях в коридора, но накрая твърдо реших да се върна в кухнята.

Взех мократа кухненска кърпа, отидох до масата и изчистих мръсотията след Люк. Начинът, по който се хранеше хлапето, беше направо отчайващ. Когато приключих, погледнах часовника. Беше почти полунощ.

— Излъга Кити.

Обърнах се. Беше брат ми. Знаех за какво говори.

— И ти би направил същото.

— Вярно. Но тя рано или късно ще разбере.

Взех бутилка вода и преди да отговоря, подбрах думите си внимателно.

— Не искам да разбере, че лицето й е във всички новинарски емисии. Вместо да мисли за себе си, ще се притесни за майка си. И бездруго не можем нищо да направим в момента.

Доусън се облегна на плота и скръсти ръце. Взря се в мен и аз в него. Знаех какво означава този поглед. Смръщих вежди и стиснах устни.

— Защо ме гледаш така? — попитах.

— Знам какво си мислиш.

Потупах с пръсти бутилката с водата.

— Така ли?

— Затова си тук и си играеш на домакиня. Чудиш се какво в крайна сметка сътвори.

Не отговорих веднага.

— Да, чудя се.

— Решението не беше само твое. Всички участвахме в това. — Доусън замълча и погледна през прозореца в мрака навън. — И бих го направил отново.

— Така ли? Дори да знаеше, че Ашли и Андрю ще умрат?

Споменаването на имената им ми причини болка.

Той прокара пръсти през косата си.

— Май не искаш да отговоря на този въпрос.

Кимнах. Бяхме на едно мнение. Какво говореше това за нас?

Доусън въздъхна тежко.

— И все пак, случи се най-лошото. Те ни бяха като семейство. Няма да е същото без тях. Не заслужаваха да умрат.

Потърках брадичката си.

— И Матю…

— По дяволите Матю! — извика той и присви очи.

Оставих бутилката и го погледнах.

— И ние направихме същото. Рискувахме живота на други, за да предпазим Ди и момичетата.

Той поклати глава.

— Това е различно.

— Така ли?

Доусън замълча за миг.

— Е, тогава, майната ни и на нас.

Засмях се сухо.

— Майната ни.

Устните му потрепнаха, когато ме погледна.

— Но какво, по дяволите, ще правим?

Понечих да отвърна, но отново се засмях.

— Кой знае? По-добре да изчакаме и да видим какво ще стане. Трябва да измисля как да докажа, че Кити е невинна жертва. Тя не може да се крие вечно.

— Никой от нас не може — каза сериозно той. После добави. — Бих дал всичко да разбера какво си мислят старейшините сега.

— Ясно какво. Искат главите ни.

Той сви рамене. Усетих, че иска да каже нещо, но явно се колебаеше.

— Знам, че сега моментът не е подходящ. Но след станалото с Ашли и Андрю не мога да мълча.

Почувствах, че се напрягам.

— Изплюй камъчето, Доусън.

— Добре. Искам да ти кажа, защото… ами все някой, освен нас трябва да знае. — Изчерви се и аз наистина нямах представа накъде отива разговорът. — Особено когато проличи…

— Доусън?

Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Бет е бременна.

Направо се втрещих. Понечих да отговоря, не издадох и звук.

Доусън заговори бързо:

— Та така, бременна е. Затова е толкова уморена и затова не исках да се притеснява, докато бяхме във Вегас. Беше твърде рисковано. А пътуването наистина я изтощи. Но… да, ще имаме дете.

Втренчих се в него.

— Боже…

— Знам.

На лицето му се появи усмивка.

— Боже — повторих аз. — Искам да кажа… поздравления.

— Благодаря.

Той пристъпи от крак на крак. За малко да попитам как е забременяла Бет, но слава богу замълчах навреме.

— Ей! Ще ставаш баща.

— Леле.

Хванах се за ръба на плота. Бях поразен. Спомних си децата в Дедал — основите. Децата на мъже луксианци и жени хибриди, толкова странни, че ако Дедал научеха…

Не исках да довърша мисълта си.

Доусън въздъхна.

— Добре. Кажи нещо друго.

— Ами… В кой месец е?

Това ли питаха хората в такива случаи?

Отпусна рамене.

— Около третия.

По дяволите. Явно им беше много весело заедно.

— Ядосан си, нали? — попита той.

— Моля? Не. Не съм ядосан. Просто не знам какво да кажа. — Помислих как след шест месеца ще се роди бебе, способно да изпържва мозъчни клетки, ако откажем да му дадем дрънкалката. — Просто не очаквах.

— Нито пък аз. Нито Бет. Не сме го планирали. Просто се… случи. — Въздъхна отново. — Вярно, малко е глупаво да стана баща на тази възраст. Но се случи и сме щастливи. Аз… вече го обичам повече от всичко на този свят.

— Него?

Доусън се усмихна смутен, но и радостен.

— Бебето може и да е момиче, но аз го наричам „той“. Бет се побърква.

Явно не знаеше за основите. А дали Бет знаеше? Едва ли. Очевидно нямаха представа какво бяха създали. Исках да добавя нещо, но се въздържах. Моментът не беше подходящ.

— Знам, че няма да е лесно — продължи той. — Не можем да отидем на лекар и се побърквам от страх.

— Ей — приближих се и сложих ръка на рамото му. — Всичко ще е наред. Бет и… бебето ще бъдат наред. Ще се справим някак.

Доусън сякаш си отдъхна.

Нямах представа как щяхме да се справим, но жените раждаха деца от зората на времето, много преди да се появят лекарите. Може би нямаше да е толкова трудно. В следващия миг обаче ми се искаше земята да ме погълне.

Раждането ме плашеше до смърт.

Поговорихме още малко и аз обещах да си мълча. Не бяха готови да споделят новината с всички, разбирах ги. Кити и аз не бяхме казали на никого за сватбата.

Сватба.

Бебета.

Извънземни във Вегас.

Проклетият свят щеше да свърши.

Все още стъписан, се запътих към хола. Спрях пред дивана, където се бе свила Кити. Спеше.

Вдигнах я внимателно и я сложих в скута си. Тя се размърда, отмести се настрани и продължи да спи.

Часове наред стоях неподвижен, загледан в мрака навън.

Трябваше да направим нещо. Не просто да бягаме и да се крием. Щеше да бъде дяволски трудно. Светът знаеше за нас. Оттук нататък не ни чакаше нищо добро.

След няколко месеца щяхме да се тревожим и за бебе — бебе, което можеше да причини истински хаос.

Трябваше да вземем решение, да променим бъдещето. В противен случай нямаше да има бъдеше за никого от нас.

Погалих Кити по гърба и плъзнах пръсти в косата й. Наведох се и притиснах устни към челото й. Тя произнесе сънливо името ми и нещо трепна в гърдите ми — обичах я безумно. Облегнах се на дивана и пак се загледах навън.

Неясното бъдеще надвисваше над мен като буреносен облак, но имаше нещо, в което бях напълно сигурен. Нещо наистина зловещо.

Както хората, така и луксианците щяха да ни преследват до последен дъх.

Някои може би мислеха, че няма по-страшно от това да разкрия на човечеството истината за нашата раса, за да защитя онези, които обичах. Но жестоко се лъжеха.

Нямаха представа на какво бях способен.