Основа

Деймън

Трябваше да се измъкнем оттам. Възможно най-скоро. Само това ми се въртеше в главата.

Когато ни изпратиха до стаите ни, огледах Арчър малко по-особено и много по-внимателно. Войникът определено изглеждаше различен, но никога не бих познал, че не е човек. Не усетих нищо необичайно в него, нищичко, просто ми се стори малко неприятен, но забелязах, че Кити се чувства добре край него. Като изключим няколко по-хапливи отговора, за които точно аз не можех да го съдя, той изглеждаше съвсем нормален.

И честно казано, въобще не ми пукаше какво е той. Щом не е човек, значи просто трябва да го наблюдавам по-внимателно. Това, за което ми пукаше беше, че тук създаваха деца.

Това ме безпокоеше много и дори ме вбесяваше.

В мига, в който затвориха зад мен вратата на килията, се отправих към банята. Явно и Кити бе направила същото. Секунда по-късно изходът за нейната стая се отвори, тя влезе и тихо затвори вратата зад себе си.

Лицето й беше бледо.

— Иде ми да повърна — каза тя.

— О, чакай тогава да се дръпна.

Стрелна вежда нагоре.

— Деймън, те… — Тя поклати глава. — Нямам думи да го опиша. Това е отвъд всичко, което съм си представяла.

— И с мен е така. — Облегнах се на мивката, а тя седна на ръба на затворения капак. — Доусън не ти е споменавал нищо подобно, нали?

Тя поклати глава. Доусън рядко говореше за времето, прекарано в плен на Дедал, но обикновено не го правеше в присъствието на Кити.

— Не, но е казвал, че се случват ужасни неща. Сигурно имаше предвид това.

Преди да кажа каквото и да било, преминах в истинския си образ без предупреждение.

Съжалявам — казах, когато тя примигна. — Люк ме предупреди, че тук вършат неща, които ще ме побъркат. Впрочем забеляза ли нещо особено в очите на Арчър и Мика? Сещаш ли се кой още има такива очи? Люк притежава и онези странни размити линии. По дяволите, трябваше да се досетя, че хлапето не е обикновен хибрид. Той е основа.

Кити прокара ръце по бедрата си. Когато беше нервна, започваше да шава с ръце. Обикновено го смятах за сладко, но в момента ненавиждах причината, поради която го правеше.

Това надминава представите ни — каза тя. — Според теб с колко деца разполагат? Колко са навън и се преструват, че са обикновени хора?

Е, ние също се преструваме, че сме обикновени.

Ние не сме свръхчовеци, които могат да повалят някого само като свият юмруци.

Донякъде завиждах за тази им способност.

Жалко, това би било полезно, когато някой ми лази по нервите.

Стрелна ръка и плесна крака ми.

И какво въобще беше това? Тя — злата жена с костюм с панталон — не спомена нищо за подобна способност.

Общо взето, всички жени, които носят костюми с панталон, са зли.

Кити наклони глава.

Добре де, съгласна съм. Сега може ли да се съсредоточим?

Щом си съгласна, да. — Протегнах се и щипнах нослето й, но тя ме погледна мръснишки. — Трябва да се омитаме оттук, при това бързо.

Точно така. — Отново се протегнах към нослето й, но тя избута ръката ми. — Не се обиждай, но в момента хич нямам желания да правя странни бебета с теб.

Задавих се от смях. — Ще си благословена, ако имаш дете от мен. Признай го.

Тя завъртя очи.

Егото ти наистина няма граници, независимо от създалото се положение.

Ами обичам да съм последователен.

Такъв си — каза тя, гласът й прозвуча сухо в съзнанието ми.

Колкото и да ми харесва идеята да ти направя бебе, никога не бих го сторил при тези условия.

Пленителна руменина покри лицето й.

Радвам се, че сме на едно мнение, друже.

Засмях се.

Трябва да вземем ЛХ-11 и някак да се свържем с Люк.

Това ми се струва невъзможно. — Погледът на Кити блуждаеше по затворената врата. — Дори не знаем къде го държат.

Няма невъзможни неща — напомних й аз. — Но ми се струва, че се нуждаем от нов план.

Имаш ли идеи? — Тя издърпа ластика от опашката си и косата й се спусна на вълни. — Бихме могли да освободим основите. Това ще им отвлече вниманието. Или пък ти би могъл да приемеш формата на някого от работещите тук…

Предложенията бяха добри, но възникваха трудности. Бях убеден, че Дедал имат специална защита за случаите, в които луксианците приемат формата на някого другиго. И как бихме могли да достигнем до сграда Б и да освободим група малки супервойници?

Кити се обърна към мен и се протегна, прехапвайки горната си устна. Уви пръсти около светлината и докосна ръката ми. Цялото ми тяло потръпна. В истинската си форма бях много чувствителен.

Идеите не са добри, нали?

Напротив, страхотни са, но…

Не е лесно да ги осъществим. — Тя плъзна длан по ръката ми и изви глава; плъзна поглед по мен. Светлината ми се отразяваше в лицето й и от него струеше червеникав блясък. Кити бе красива, а аз бях толкова, толкова влюбен в нея.

Вирна брадичка, очите й се разшириха. Добре, може би бях произнесъл последната си мисъл в главата й.

Направи го. — Лека усмивка изви устните й. — И това ми хареса. Доста.

Коленичих така, че очите ни да са на едно ниво, и обгърнах лицето й с длани.

Обещавам ти, че това няма да е бъдещето ни, котенце. Ще ти осигуря нормален живот.

Очите й блеснаха.

Не очаквам нормален живот. Очаквам живот с теб.

При тези думи сърцето ми откачи. За момент спря да бие и аз бях като мъртъв.

Понякога мисля, че…

Какво?

Разтърсих глава. Както и да е. Свалих ръце и се отдръпнах.

Люк каза, че ще разбере, ако се сдобия с ЛХ-11. Очевидно неговият човек тук е сред близкото ни обкръжение. Сещаш ли се за някого? Някой, който се държи приятелски?

Не знам. Единствените, които се въртят край мен, са докторът, сержантът и Арчър. — Тя замълча и сбърчи носле. Винаги правеше така, когато се съсредоточаваше. — Знаеш ли, винаги съм си мислела, че Арчър може да не е част от отбора на побърканите. Но след като разбрах, че е основа, вече не знам какво да мисля за него.

Замислих се над думите й.

Той се държи добре с теб, нали?

Руменината по лицето й избледня.

Да.

Преброих до десет, преди да продължа.

Но другите не, така ли?

Тя не отговори веднага.

Тези разговори няма да ни помогнат да се измъкнем оттук.

Най-вероятно не, но…

— Деймън — каза на глас тя и присви очи. — Трябва ни план как да се измъкнем. От това имам нужда. Не от терапия с психолог.

Станах.

Не съм сигурен. Терапията ще ти помогне да овладееш нервите си, котенце.

Все едно. — Тя скръсти ръце и стисна устни. — Връщаме се към другите варианти. Изглежда, каквото и да направим, то ще е последната ни надежда. Ако ни хванат, ще сме напълно, безвъзвратно прецакани.

Сдържах дъх и приех обратно човешката си форма. После разтърсих рамене.

— Май е точно така — съгласих се.

Кейти

Изминаха дни и макар из сградата да не вилнееха основи, макар никой да не се опитваше да ме принуди да правя бебета с Деймън, все пак ме налегна чувство на безпокойство.

Стрес тестовете ми продължиха, но те вече не включваха други хибриди. Поради някаква причина ме държаха настрана от другите, но знаех, че те все още са тук. По време на тестовете ме принуждаваха да използвам Извора за абсурден вариант на упражнение по стрелба. Без пистолети и куршуми.

Все още не можех да повярвам, че те действително ме тренират, че бях завлечена в армията. Преди около ден, когото бяхме в банята, попитах Деймън за другите луксианци.

На лицето му се изписа изненада.

— Говори!

Знаехме, че най-вероятно ни подслушват, и това допълнително затрудняваше разговорите ни. Много бързо и тихо му разказах за Шон и думите на Дашър.

— Това е лудост — поклати глава Деймън. — Искам да кажа, убеден съм, че някои луксианци мразят хората, но чак пък нашествие? Хиляди луксианци, които се обръщат срещу човечеството? Не вярвам.

Наистина не вярваше. Или поне така ми се искаше. Смятах, че няма причина да ме лъже, но Дедал притежаваха множество лица. Все някое от тях трябваше да е истинското.

Всичко това бе наистина невероятно. Искахме да се измъкнем час по-скоро, да имаме бъдеще, в което не сме част от ужасен научен експеримент, ръководен от тайна организация. Но това, което правеше Дедал с основите, се простираше отвъд нашите разбирания.

Непрекъснато си мислех за филмите от поредицата „Терминатор“, за това как компютрите развиват собствено самосъзнание и разрушават останалия свят. Махнете компютрите и ги заменете с основи. По дяволите, заменете ги с луксианци, арумианци или хибриди и все ще се стигне до апокалиптична ситуация. Подобни неща никога не свършваха добре във филмите или в книгите. Нима щеше да е по-различно в истинския живот?

Не бяхме напреднали и с плановете за бягство. Бяхме доста зле в това отношение. Щеше ми се да разсърдя на Деймън, че пристигна тук без ясен план, но просто не можех, тъй като знаех, че го е направил заради мен.

След като свърших с обяда, Арчър се появи и ме придружи до медицинската зала. Очаквах да видя Деймън, когото отведоха по-рано. Ненавиждах да не знам какво се случва с него.

— Какво ще правим днес? — попитах и седнах на масата.

Аз и Арчър бяхме сами в стаята.

— Чакаме доктора.

— Досетих се. — Погледнах Арчър и си поех дълбоко дъх. — Какво е чувството? Да бъдеш основа?

Той скръсти ръце.

— Какво е чувството да бъдеш хибрид?

— Не знам — свих рамене аз. — Чувствам се както винаги.

— Именно — отвърна той. — Не сме толкова различни.

Той беше напълно различен от всичко, което бях виждала.

— Познаваш ли родителите си?

— Не.

— И това не те ли притеснява?

Настъпи пауза.

— Със сигурност не ме тормози. Не мога да променя миналото. Мога да променя съвсем малко неща на този свят.

Мразех този равнодушен тон, сякаш нищо не го засягаше.

— Тоест, ти си това, което си. И толкова?

— Да. Толкова, Кейти.

Скръстих крака.

— Тук ли си израснал?

— Да.

— Живял ли си въобще другаде?

— Да, за кратко. След като пораснах, ни преместиха на друго място, за да тренираме. — Той замълча за момент. — Задаваш доста въпроси.

— И какво? — подпрях брадичка на юмрука си. — Любопитна съм. Живял ли си някога сам във външния свят?

Челюстта му се стегна и той поклати глава.

— А имал ли си такова желание?

Той отвори уста, после я затвори. Не отговори.

— Имал си. — Знаех, че съм права. Не можех да видя очите му под баретата, изражението му не се бе променило, но аз знаех, че съм права. — Те обаче не те пускат, нали? Никога не си ходил на училище, обикновено училище? Никога не си ходил на ресторант?

— Ходил съм на ресторант — отговори сухо той. — И на сладкарница.

— Е, поздравления. Виждал си всичко.

Той сви устни.

— Сарказмът ти не е уместен.

— Влизал ли си някога в мол? Посещавал ли си истинска библиотека? Влюбвал ли си се? — Хвърлях въпроси наляво и надясно и най-вероятно му лазех по нервите. — Обличал ли си костюм за Хелоуин? Празнуваш ли Коледа? Налагало ли ти се е да ядеш загоряла пуйка и да се преструваш, че е вкусна?

— Предполагам, че ти си правила всичко това. — Щом кимнах, внезапно той се озова пред лицето ми, наведен толкова ниско, че баретата му докосваше челото ми. Скоростта на движението му ме изненада, но не се отдръпнах. На устните му се появи усмивка. — Предполагам, че тези въпроси целят нещо. Може би искаш някак да ми докажеш, че не съм живял, че не съм опитал живота с всичките дребни ежедневни неща, които му придават смисъл. Това ли се опитваш да направиш?

Неспособна да извърна поглед, преглътнах.

— Да.

— Няма нужда да ми доказваш или изтъкваш — каза той и после се изправи. Без да проговаря на глас, чух следващите му думи в съзнанието си. Знам, че не съм живял и един ден, Кейти. Всички ние го знаем.

Потръпнах от нежеланото присъствие на гласа му и суровата безнадеждност на думите му.

— Всички вие? — прошепнах.

Той кимна и отстъпи назад.

— Всички ние.

Вратата се отвори и ние замълчахме. Влезе доктор Рот, последван от сержанта, Нанси и друг охранител. Разговорът ни незабавно излетя от мислите ми. Едновременното присъствие на сержанта и Нанси не вещаеше нищо добро.

Рот веднага пое към таблата и започна да бърника инструментите върху нея. Когато вдигна скалпела, по вените ми плъзна лед.

— Какво става?

Нанси седна на един стол в ъгъла с неизменната папка в ръце.

— Трябва да довършим някои изследвания и да продължим нататък.

Спомних си последния тест, който включваше скалпел, и пребледнях.

— Подробности?

— Тъй като доказа, че си претърпяла стабилна мутация, можем вече да се съсредоточим върху по-важните аспекти от луксианските способности — обясни Нанси, но аз не я гледах. Съсредоточих поглед върху доктор Рот. — Деймън доказа, че има изключителен контрол над Извора, както и очаквахме. Той премина всичките си тестове и последния път те излекува успешно, но трябва да сме сигурни, че може да се справи с по-сериозни наранявания, преди да доведем други субекти.

Стомахът ми се сви, ръцете ми се разтрепериха и аз се вкопчих в ръба на масата.

— Какво искаш да кажеш?

— Преди да доведем хора, трябва да сме сигурни, че може да излекува сериозно нараняване. Няма смисъл да му доведем човек, когото няма да успее да излекува.

О, боже…

— Той може да лекува сериозни наранявания — казах аз и се свих, когато докторът се изправи пред мен. — От какво според вас ме излекува, когато ме направи мутант?

— Понякога това е просто щастлива случайност, Кейти — каза сержант Дашър и застана от другата страна на масата.

Поех си въздух, но дробовете ми, изглежда, не действаха. Дедал едва успяваха да копират мутацията и бяха подложили Бет и Доусън на ужасни неща, опитвайки се да накарат Доусън да превърне и други хора в мутанти. Това, което Дедал не знаеха, беше, че лечението трябва да е породено от искрено желание, истинска нужда. Например от любов. Ето затова беше невъзможно да се копира.

Почти бях готова да им го кажа, за да спася кожата си, но осъзнах, че едва ли ще има значение. Уил не ми бе повярвал, когато му го казах. Това не можеше да се обясни с научни термини. Лечението изглеждаше почти магическо.

— Последния път научихме, че Деймън не бива да присъства по време на процедурата. Ще го доведем, след като приключим — продължи Дашър. — Легни по корем, Кейти.

Обзе ме облекчение, когато осъзнах, че ще им е трудно да ми прережат гърлото, докато лежа по корем. Но все пак продължих да протакам.

— Ами ако не успее да ме излекува? Ако наистина е било щастлива случайност?

— Тогава експериментът приключва обади се Нанси от своя ъгъл. — Но май и двете знаем, че случаят не е такъв.

— Щом знаеш, че случаят не е такъв, защо ме подлагаш на всичко това?

Не се опитвах да избегна болката. Просто не исках да доведат Деймън и да му причинят зло. Видях как това се бе отразило на Доусън; питах се как би се отразило на когото и да било.

— Трябва да направим проби — каза доктор Рот, на лицето му бе изписано съчувствие. — Бих те упоил, но не знам как би повлияло това на процеса.

Стрелнах очи към Арчър, но той извърна поглед. Нямаше да ми помогне. Никой в стаята нямаше да ми помогне. Това щеше да се случи и щеше да е отвратително болезнено.

— Легни по корем. Кейти. Колкото по-бързо го направиш, толкова по-бързо ще приключим. — Сержант Дашър постави ръка на масата. — Или ще се наложи да те принудим.

Вдигнах поглед, очите ми се впиха в неговите и изпънах рамене. Наистина ли си мислеше, че ще им сътруднича и ще ги улесня? Чакаше го изненада.

— Значи ще се наложи да ме принудите да легна по корем — казах аз.

Събори ме по корем доста бързо. Беше направо срамно колко бързо ме обърна с помощта на другия охранител, който бе влязъл с тях. Дашър стискаше краката ми, а другият придържаше дланите ми до главата ми. Мятах се като риба на сухо в продължение на секунди, но осъзнах, че е безсмислено.

Можех да вдигна само главата си, очите ми бяха на едно ниво с гърдите на охранителя.

— В ада има специално място за вас.

Никой не отговори. Поне не гласно.

Гласът на Арчър изпълни съзнанието ми.

Затвори очи и поеми дълбоко въздух, когато ти кажа.

Бях прекалено изплашена, за да обърна внимание на думите му или да се замисля защо се опитва да ми помогне, но си поех дъх. Докторът вдигна тениската ми и усетих хладен въздух. Настръхнах.

О, боже. О, боже. О, боже. Мозъкът ми изключваше, страхът ме обгръщаше с острите си нокти.

Кейти.

Студеното острие на скалпела докосна кожата ми точно под плешката.

Кейти, поеми си дълбоко дъх!

Отворих уста.

Докторът светкавично ме натисна и гърбът ми пламна. Изгаряща болка прониза кожата и мускулите ми.

Не си поех въздух. Не можах.

Изпищях.