Основа

Кейти

Мозъкът ми изключи и нещо много по-първобитно и агресивно пое контрол. Почувствах се ужасяващо предадена. Метнах ръка и юмрукът ми се удари в нещо, което напомняше на скулата на Блейк. Не беше момичешки удар. Безмерният гняв и стаената омраза, която чувствах към него, се обединиха в този замах.

Той простена изумено, а по ръката ми премина изгаряща болка.

— Кейти…

— Копеле!

Замахнах отново и кокалчетата ми този път се стовариха върху челюстта му.

Той отново простена болезнено и се отдръпна от мен.

— Исусе!

Подскочих и се протегнах към малката нощна лампа до леглото. Светлината на тавана се включи без предупреждение. Не разбрах как. Щом не можех да използвам способностите си тук, би следвало Блейк също да не може. Внезапният блясък ме изненада и той се възползва от това.

Подскочи напред и ме принуди да се отдръпна от нощната лампа.

— Не бих го направил, ако бях на твое място — предупреди той.

— Гръмни се!

Замахнах отново към него.

Той улови ръката ми и я изви. Разтърси ме остра болка и възкликнах изненадано. Завъртя ме, а аз запратих ритник към него. Той пусна ръката ми и на косъм избегна коляното ми.

— Това е смехотворно — каза и присви лешниковите си очи, в които се прокрадна гняв.

— Ти ни предаде!

Той май сви рамене и аз май побеснях отново.

Хвърлих се към него като нинджа — доста саката нинджа, тъй като той с лекота избегна атаката ми. Ударих левия си крак в леглото и в следващия миг Блейк ме блъсна в гърба. Въздухът изскочи от дробовете ми, залитнах напред, ударих се в леглото и то изтрака в стената.

Блейк застана на колене на матрака, сграбчи ръката ми и ме завъртя по гръб. Аз шибнах ръцете му и той изруга. Надигнах се и замахнах отново към него.

— Престани! — смръщи се той и улови китката ми. В следващия момент хвана и другата. Задържа ръцете ми над главата ми и се доближи. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Заговори тихо: — Престани, Кейти. Има камери навсякъде. Не можеш да ги видиш, но са тук. В момента ни наблюдават. Защо според теб светна лампата? Не с магия. И те ще напълнят цялата стая с оникс. Не знам за теб, но на мен няма да ми бъде особено приятно.

Опитах се да го отблъсна и той се измести така, че притисна с колене краката ми и ги заклещи. Паниката бавно запълзя из мен и накара сърцето ми да заблъска. Не харесвах допира на тялото му. Напомняше ми за случаите, когато се промъкваше в стаята ми и спеше до мен в леглото ми. Как ме е наблюдавал, докато спя. Повдигаше ми се. Паниката ми нарасна.

— Махни се от мен.

— Не знам. Има шанс да ме удариш отново.

— Ще го направя!

Размърдах бедра, но той не се отмести. Сърцето ми биеше толкова учестено, та бях убедена, че ще получа инфаркт.

Блейк леко ме разтърси.

— Успокой се. Няма да те нараня, чуваш ли? Довери ми се.

Отворих широко очи и се изсмях гърлено.

— Да ти се доверя? Да не си се побъркал?

— Нямаш особен избор.

Бронзови коси паднаха върху челото му. Обикновено бяха оформени в артистично разрошена прическа, но, изглежда, днес му бе свършил гелът.

Исках да го ударя отново и се опитах да се измъкна от хватката му без особен успех.

— Ще ти потроша лицето!

— Разбираемо. — Той ме притисна и присви очи. — Знам, че връзката ни не е съвсем безпроблемна…

— Връзката ни не е никаква! Нямаме връзка! — Дишайки тежко, успях да възпра треперенето на мускулите си. В продължение на някого мига той се взираше в мен с разширени ноздри и застинали устни. Исках да извърна поглед, но това би било признак на слабост и не можех да си го позволя. — Мразя те.

Беше безсмислено да го казвам, но след като го изрекох, се почувствах по-добре.

Той потрепери и когато заговори, гласът му напомняше шепот.

— Не исках да те лъжа, но нямах избор. Каквото и да ти бях казал, щеше да го изпееш на Деймън и на другите луксианци. Не можех да го допусна. И Дедал не можеха да го допуснат. Но не ние сме лошите в случая.

Поклатих глава втрещена и ядосана до безумие.

— Разбира се, че сте лошите. Ти ни примами в капан! От самото начало. Всичко водеше към този момент. Ти им помогна. Как можа?

— Наложи се.

— Това е животът ми. — Сълзи на гняв изпълниха очите ми, тъй като в момента нямах контрол над съществуването си, донякъде заради Блейк, и едва успявах да не се разкрещя. — Имаше ли въобще нещо вярно? Крис? Наистина ли искаше да го измъкнеш?

Известно време Блейк не каза нищо.

— Щяха да пуснат Крис по всяко време. Разказът за това как го държат против волята му беше измислица. Използвах я, за да спечеля съчувствието ви.

— Кучи син! — изсъсках.

— Бях изпратен, за да проверя дали мутацията наистина е била трайна. Те не са подозирали за плановете на чичо и на доктор Майлс, но след като са узнали, че мутацията е трайна, са пожелали да научат кой я е предизвикал и колко силно е действието й. Затова се върнах след онази нощ… Нощта, в която с Деймън ме оставихте да избягам.

Състраданието ни в онази нощ се бе оказало последният пирон в ковчезите ни. Иронията бе направо трагична. Идеше ми да му издера очите.

Блейк въздъхна хрипливо.

— Искахме да сме сигурни, че си достатъчно силна за това. Знаеха, че Доусън ще се върне за Бет, но искаха да проверят колко далеч ще стигнеш.

— За това? — прошепнах аз. — Какво е това?

— Истината, Кейти. Абсолютната истина.

— Все едно си способен да кажеш истината. — Извъртях се, опитвайки се да го отблъсна. Той изруга отново, надигна се, без да пуска ръцете ми, и ме издърпа от леглото. Босите ми крака се плъзгаха по пода, докато той ме теглеше към банята. — Какво правиш?

— Мисля, че трябва да се охладиш — отговори той с решително изражение.

Опитах да се застопоря, но единственото, което постигнах, беше да издраскам краката си. След като влязохме в банята, аз се наклоних настрани и той се блъсна в мивката. Преди да успея да го нападна отново, ме бутна назад.

Протегнах безпомощно ръце, спънах се в ръба на душ-кабината и се проснах по дупе вътре. По гърба ми премина силна болка.

Блейк се изстреля напред, стисна рамото ми с едната си ръка, а другата протегна настрани. След секунда от душа плисна леденостудена вода.

Потреперих и се опитах да се изправя, но той притисна и другото ми рамо. Стоях приклещена, а ледената вода се изливаше върху мен. Замахах отчаяно с ръце и изцвърчах:

— Пусни ме веднага!

— Ще те пусна, когато си готова да ме изслушаш.

— Думите ти не ме интересуват!

Подгизналите дрехи прилепнаха за тялото ми. Силната струя притискаше косата към лицето ми. Притесних се, че Блейк се опитва да ме удави, и замахнах към лицето му, но той отблъсна ръцете ми.

— Чуй ме! — Сграбчи брадичката ми и впи пръсти в челюстта ми. Бях принудена да го гледам в очите. — Обвинявай ме колкото щеш, но наистина ли си въобразяваш, че нямаше да бъдеш тук, ако не ме бе срещнала? Ако е така, значи си напълно побъркана. Съдбата ти бе предопределена в мига, в който Деймън те превърна в мутант. Той те постави в това положение.

Думите на Блейк ме вцепениха.

— Ти си тотално откачен. Обвиняваш Деймън? Той ми спаси живота. Щях да…

— Той те направи мутант, макар да знаеше, че го следят. Не е глупав. Досещал се е, че от министерството ще разберат.

Всъщност той и семейството му не знаеха нищо за хибридите преди моята трансформация.

— Това е напълно типично за теб, Блейк. Всичко е по вина на някого другиго.

Той присви очи и погледът му се изостри.

— Не разбираш.

— Прав си. — Избутах ръцете му от лицето си. — Никога няма да разбера.

Той отстъпи назад и поклати глава. Аз се надигнах и излязох от душ-кабината. Той се протегна, спря водата, взе хавлиена кърпа и ми я подхвърли.

— Не се опитвай да ме удариш отново.

— Не ми казвай какво да правя.

Опитах да се подсуша възможно най-добре с помощта на кърпата.

Той стисна юмруци.

— Виж, разбирам. Ядосана си ми. Чудесно. Преодолей го, защото трябва да насочиш вниманието си към по-важни неща.

— Да го преодолея?

Исках да го задуша с кърпата.

— Да. — Облегна се на затворената врата и ме изгледа предпазливо. — Наистина нямаш представа какво се случва, Кити.

— Не ме наричай така.

Бършех дрехите си ядосано и безполезно.

— Успокои ли се вече? Трябва да поговоря с теб, а ти трябва да ме изслушаш. Нещата не са такива, каквито си мислиш. Исках да ти разкрия истината по-рано, ала не можех. Но ще го направя сега.

От устните ми излезе сподавен смях. Поклатих невярващо глава.

Блейк присви очи и пристъпи напред. Изпънах гръб предупредително и той не посмя да се приближи повече.

— Нека си изясним едно. Ако Деймън беше заключен някъде, ти би избила цялото човечество и младенеца Исус, за да го спасиш. Според теб аз съм направил същото. Затова не се дръж така, сякаш си по-добър човек от мен.

Нима бих постъпила по този начин? Да, бих, но разликата между нас се състоеше в това, че Блейк искаше разбиране и прошка, след като ми бе наговорил куп лъжи. За мен това си беше напълно откачено.

— Мислиш си, че можеш да оправдаеш стореното? Е, грешиш. Не можеш. Ти си чудовище. Блейк. Истинско живо чудовище. Това никога няма да се промени, без значение какви са били подбудите ти или каква е истината.

Лек проблясък на тревога се прокрадна в твърдия му поглед.

Едва се въздържах да не изкъртя закачалката за кърпи и да му я забия в окото. Захвърлих кърпата настрани и потреперих по-скоро от гняв, отколкото заради подгизналите си дрехи.

Той отвори вратата и аз отстъпих предпазливо назад. Той се намръщи.

— Не Дедал са лошите в случая. — Излезе от банята и пристъпи в спалнята. — Това е истината.

Последвах го.

— Как можеш въобще да го кажеш, без да ти трепне лицето?

Той седна на леглото ми.

— Знам какво си мислиш. Искаш да се бориш срещу тях. Разбирам те, наистина. И знам, че те излъгах за почти всичко, но ти нямаше да ми повярваш, без да видиш истината със собствените си очи. И когато това стане, всичко ще се промени.

Нищо на този свят не би могло да промени мнението ми, но сметнах за безполезно да споря с него.

— Трябва да си облека сухи дрехи.

— Ще изчакам.

Впих очи в него.

— Няма да стоиш тук, докато се преобличам.

Той въздъхна с раздразнение.

— Тогава се преоблечи в банята. Затвори вратата. Няма да посегна на целомъдрието ти. — После ми намигна. — Освен ако ти сама не пожелаеш. В такъв случай съм готов на мига. Тук става доста скучничко.

Ръката ме сърбеше от желанието да го хвана за един специфичен мъжки орган и да я извия рязко.

— Един ден ще те убия — обещах аз.

На устните му се появи горчива усмивка, когато очите ни се срещнаха.

— Вече си убивала, Кейти. Знаеш какво е чувството да отнемеш чужд живот. Но въпреки това не носиш сърце на убиец. — Блейк ме изгледа многозначително. — Все още.

Обърнах се и свих ръце в юмруци.

— Както казах, не ние сме лошите. Луксианците са злодеите в тази история. Ще се убедиш, че не лъжа. Тук сме, за да им попречим да ни завладеят.