Основа

Кейти

В просъница усещах, че Деймън сяда на дивана и ме прегръща, но не това ме събуди няколко часа по-късно. По някое време през нощта изведнъж ме притисна до задушаване.

Беше в истинския си образ.

Всъщност бе красиво, но заслепяващо и много горещо.

Опитах се да разхлабя хватката му, обърнах се в прегръдките му и примигнах срещу ярката светлина.

— Деймън, събуди се. Ти…

Той се стресна, събуди се и стана толкова бързо, че едва не паднах от дивана. Светлината изчезна и той отново прие човешкия си вид, безкрайно изненадан.

— Не ми се е случвало от дете… да приема истинския си образ, без да съзнавам.

Помилвах ръката му.

— От тревога ли?

Той поклати глава и зарея поглед над рамото ми. Лицето му излъчваше напрежение.

— Не знам…

Горе се чуха стъпки и след секунди всички бяха при нас. Гледаха особено, по същия начин като Деймън. Измъкнах се от прегръдката му, избутах одеялото и се изправих.

— Нещо става, нали?

Ди се приближи до прозореца и дръпна тънките завеси.

— Не знам, но чувствам…

— Събудих се с мисълта, че някой крещи името ми. — Доусън прегърна Бет. — И светех.

— Аз също — каза Деймън.

Люк прокара ръка по рошавата си коса. Най-сетне в пижама изглеждаше подобаващо за възрастта си.

— Имам сърбеж.

— Аз също — каза тихо Арчър.

Той потърка брадичката си и се втренчи в мрака навън.

Погледнах Бет и тя сви рамене. Изглежда, двете не чувствахме нещото, което тревожеше луксианците и основите.

Изведнъж се напрегнаха — всички, с изключение на Бет и мен. Един по един Деймън, Доусън и Ди преминаха за секунда в истинския си вид и после отново приеха човешки образ. Стана толкова бързо, сякаш слънце бе влязло в стаята.

— Нещо се случва — каза Люк. Тръгна към вратата. — Нещо важно се случва.

Излезе навън и всички го последвахме. Вървях до Деймън по чакълената пътека край верандата, после по тревата. Усещах хладните, меки стръкове под босите си крака.

Странно чувство ме обзе. Някакво прозрение ме накара да застана нащрек. Люк продължи напред по поляната. Зад нея се простираше гората — непрогледна и безкрайна, тиха в най-мрачния час на нощта.

— Чувствам нещо — каза Бет. Почти шепнеше. Обърна се към мен. — А ти?

Кимнах, макар да не знаех какво точно чувствам. Деймън бе разтревожен, усетих как пулсът му се ускори.

— Не — каза той.

Далечна светлинка проблесна в небето. Въздухът заседна в гърлото ми, а аз гледах как светлинката се спуска надолу и оставя ярка следа зад себе си. Скоро светлината изчезна зад скалистите планини. В небето се появи друга. После още една и още една, отново и отново. Падаха надолу. Сякаш безброй звезди се спускаха на земята. Бяха толкова много, че не можех да ги обхвана с поглед. Накрая се сляха и нощта се превърна в ден.

Люк се изсмя дрезгаво.

— О, чичо Итън е звъннал в централата, деца.

— И е довел приятелите си — каза Арчър. Няколко светлинки се понесоха до него и той отстъпи назад. После изчезнаха зад високите ели.

Деймън протегна ръка и вплете пръсти в моите. Сърцето ми туптеше бързо, а светлините все така се стелеха край нас. Леки експлозии разтърсваха земята. Отново светлина озари гората. После избухна ярък пламък и след секунди изчезна.

Тишина се спусна над нас. Нямаше щурци, нямаше птици, никакви животински звуци. Нищо, освен туптенето на собственото ми сърце.

Ето че пак светлинка проблесна между елите. Появяваха се една по една. Изведнъж станаха безброй и сякаш оживяха. Бяха толкова много!

— Да бягаме ли? — попитах.

Деймън стисна ръката ми и ме дръпна към себе си. Прегърна ме. Когаго проговори, гласът му беше дрезгав.

— Няма смисъл, котенце.

Сърцето ми биеше лудо, усетих тежест в гърдите.

— Не можем да ги надбягаме — каза Арчър и сви ръце в юмруци. — Не и всички.

Стоях като вцепенена, докато осъзная какво се случва в цялата му яснота. Стигнаха края на гората и успях да различа формите им. Точно като Деймън и всички луксианци, които бях виждала, те имаха контурите на хора, ръцете и краката им бяха ясно очертани. Бяха високи. Светлината им хвърляше трептящи сенки, когато спряха на няколко крачки от гората. Една фигура в пурпурно сияние, подобно на Деймън в истинския му образ, продължи напред; светлината й бе ослепителна.

Сержантът и Дедал ни излъгаха за много неща, но те наистина дойдоха, както Дашър ни предупреди. Бяха стотици, дори хиляди.

Енергия се понесе из поляната и аз потреперих, без да знам какво точно се случва. Ди първа загуби човешката си форма, Доусън я последва. Не знаех дали от объркване, страх или нещо неземно, нещо, което откликваше на близостта на толкова много индивиди от техния вид, но след секунди Деймън се отдръпна от мен и също премина в истинския си образ.

Стана ми ужасно студено. Видях как Доусън се приближи до сестра си. Тримата пристъпиха напред и се отделиха от нас.

— Деймън! — извиках, но той не ме чу.

Не отговори.

Внезапно Арчър застана до мен, а Люк застана до Бет. Отстъпвахме назад, но аз не усещах краката ми да се движат. Очите ми бяха впити в Деймън, докато другите от вида му поглъщаха светлината му.

Страх сви сърцето ми и превърна кръвта ми в тиня. Изведнъж се сетих какво бе казал Дашър за луксианците и какво би станало, ако наистина дойдат на земята. Тогава сержантът ме попита дали Деймън ще избере мен или собствения си вид.

Едва ли Деймън щеше да има избор.

Едва ли аз щях да имам избор.