Основа

Кейти

Бях ужасно замаяна и направо се изненадах, че успях да направя нещо елементарно — да си облека чисти дрехи. Черно долнище на анцуг и сива памучна тениска. Дрехите ми пасваха притеснително добре, включително и бельото.

Сякаш ме бяха очаквали.

Сякаш бяха ровили из шкафа ми за бельо и бяха проверили размера ми.

Идеше ми да повърна.

Вместо да се терзая с тези мисли, което най-вероятно щеше да доведе до ново избухване от моя страна и ново заливане с оникс и вода, се съсредоточих върху килията си. О, извинете, квартирата си, както я беше нарекъл доктор Рот.

Беше с размера на хотелска стая, около трийсет квадратни метра. Подовете бяха покрити с керамична настилка, от която босите ми стъпала замръзнаха. Нямах представа къде са обувките ми. До стената беше опряно двойно легло, а до него — малко нощно шкафче. На крачка от тях бяха поставени гардероб и телевизор. Таванът беше обсипан с ужасяващите черни точки на болката, но поне нямаше маркучи за вода.

А срещу леглото имаше врата.

Пристъпих към нея, докоснах бравата с върховете на пръстите си и притиснах внимателно вратата, като наполовина очаквах върху главата ми да се стовари оникс.

Не се случи.

Оказа се, че това е малка баня с друга врата в единия край. Тя беше заключена.

Завъртях се и се върнах в спалнята.

Пътуването към килията ми не беше особено живописно. Тръгнахме от помещението, в което се събудих, и стигнахме до един асансьор — той ме докара точно срещу стаята, в която се намирах в момента. Дори не успях да огледам коридора и да проверя колко други такива стаи има в него.

Предполагах, че са доста.

Без да знам колко е часът и дали въобще е ден или нощ, се довлачих до леглото и дръпнах кафявото одеяло. Седнах и опрях гръб на стената, свивайки крака срещу гърдите си. Загърнах се до брадичката с одеялото и останах с лице към вратата.

Бях уморена — изтощена до краен предел. Очите ми тежаха и тялото ме болеше от усилието да остане в седнало положение. Ала мисълта да заспя тук ме плашеше до смърт. Ами ако някой влезеше в стаята, докато спя? Това си беше сериозно притеснение. Вратата се заключваше отвън, тоест бях напълно зависима от техните прищевки.

За да задремя, се съсредоточих върху хилядите въпроси, набъбващи в съзнанието ми. Доктор Рот беше заявил потайно, че луксианците са виновни за войната, започнала преди безброй години. Дори и така да беше, имаше ли значение? Според мен — не. Младото поколение луксианци въобще не се интересуваше от плановете на предците си. Дори не разбирам защо докторът въобще повдигна тази тема. За да ми покаже колко много не знам? Или имаше и друга цел? Ами думите му за Бетани? Действително ли беше опасна?

Поклатих глава. Дори и луксианците да бяха започнали война преди стотици, ако не и хиляди, години, това не значеше, че са зли. А ако Бетани беше опасна, това сигурно имаше нещо общо с онова, което й бяха причинили. Нямаше да им позволя да ме оплетат в лъжите си, но трябваше да призная, че думите им ме смутиха.

Мозъкът ми блуждаеше над още въпроси. Колко дълго смятаха да ме държат тук? Ами училището? Мама? Спомних си за Кариса. И нея ли бяха отвели на подобно място? Все още не знаех как беше мутирала тя, нито защо. Люк, смехотворно интелигентният и дори малко плашещ тийнейджър хибрид, който ни бе помогнал да проникнем в Маунт Уедър, ме бе предупредил, че може никога да не разбера какво е станало с Кариса. Не можех да се примиря с това. Трябваше да разбера защо тя се озова в стаята ми и се самоунищожи. А ако съдбата ми приключеше като нейната или като тази на безбройните други хибриди, заловени от министерството, какво щеше да стане с мама?

Тъй като нямах отговор на нито един от тези въпроси, аз отпуснах съзнанието си и мислите ми се понесоха към това, от което отчаяно се опитвах да ги отдалеча.

Деймън.

Затворих очи и издишах. Дори не трябваше да се съсредоточа, за да си го представя. Лицето му изникна с лекота.

Широките му скули, плътните му, изразителни устни и очите му — тези красиви зелени очи, подобни на шлифовани изумруди, неестествено ярки. Знаех, че спомените ми бледнеят в сравнение с реалното му изящество. Излъчваше онова мъжествено обаяние, което никога преди не бях виждала, за което бях чела само в книгите.

Божичко, книгите вече ми липсваха.

В истинската си форма. Деймън бе изключителен. Всички луксианци бяха поразително красиви — направени от чиста светлина, те представляваха хипнотизираща гледка, като стоящи до теб звезди.

Понякога Деймън Блек бе наежен като разгневен таралеж, но под цялата тази броня, беше мил, благороден и невероятно безкористен. Беше посветил по-голямата част от живота си на това да се грижи за безопасността на семейството си и на вида си, беше се изправял срещу безброй опасности, без да мисли за себе си. Бях напълно запленена от него. Но невинаги беше така.

Не успях да сдържа сълзата си и тя се плъзна по бузата ми.

Подпрях брадичка на коленете си и примигнах с влажни очи. Молех се той да е добре или поне толкова добре, колкото можеше да бъде. Надявах се Матю, Доусън и Андрю да го държат под контрол. Да не му позволят да направи това, което би искал — същото, което бих направила и аз, ако бях на негово място.

Макар да мечтаех и да имах отчаяна нужда от прегръдката му, в никакъв случай не исках той да попада тук.

Със свито сърце се опитах да мисля за хубави неща — за по-приятни неща — ала спомените не ми стигаха. Имаше голяма вероятност никога повече да не го видя.

Сълзите бликнаха от стиснатите ми очи.

Плачът не помагаше с нищо, но не можех да се въздържа, бях толкова смазана от изтощение. Стисках очи и бавно броях минутите, докато възелът сурови емоции най-после отпусна гърлото ми.

Разтърсих се и се събудих, сърцето ми туптеше учестено, устата ми бе пресъхнала. Не помнех кога съм заспала, но явно го бях направила. Странно докосване се понесе по кожата ми и аз си поех дълбоко дъх. Бях ли сънувала кошмар? Нямах спомен, но имаше нещо особено. Объркана, отметнах одеялото и разгледах мрачната килия.

Всеки мускул в тялото ми се напрегна, когато различих по-тъмна, по-плътна сянка в ъгъла до вратата. Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Въздухът заседна в дробовете ми, страхът заби ледените си нокти в стомаха ми и ме вцепени.

Не бях сама.

Сянката се отдели от стената и бързо се приближи.

Инстинктивно помислих, че е арумианец, и се протегнах към колието от опал. Твърде късно осъзнах, че вече не разполагам с него.

— Все още сънуваш кошмари — каза сянката.

При звука на познатия глас, страхът бе заменен от гняв — толкова могъщ, че усещах вкуса му в гърлото си. Бях скочила на крака, без въобще да го осъзная.

— Блейк — изстрелях.