Основа

Деймън

Настана паника, каквато не бях виждал. Хората, които бяха успели да се спасят, изскачаха от хотела и се пръсваха по улиците.

Все още в истинския си вид, издърпах Кити от пътното платно. Тя говореше нещо, но думите й се заглушаваха от писъците наоколо. Боже. Не очаквах такова развитие на събитията. През ум не ми минаваше, че ще нападнат хора. Но явно не осъзнавах колко много искат да ни запазят в тайна.

— Но вече е твърде късно — каза Люк. Той подхвана една жена, която се бе спънала и паднала на колене. Помогна й да се изправи. Едната страна на лицето й представляваше каша от изгоряла и разкъсана плът. — Вече няма как да спрат излъченото по телевизията.

Притиснах Кити към себе си. Прекалено дълго се взираше в обезобразеното лице на жената. Мъжът в колата, върху която подскочи Ди, все още снимаше с телефона си.

Прикрих Кити и се обърнах към Люк. Той постави ръце на челото на жената и тя сякаш се вкамени. Лекуваше я.

— Върви — нареди Люк, когато приключи. Жената се взря в него. Носеше кожен сутиен и пола. — Върви!

Тя побягна.

Арчър се огледа наоколо.

— Идват.

Наистина идваха.

Мъже със специални военни униформи, се появиха по улиците. Специалните униформи не бяха на полицията във Вегас, а военни униформи на Дедал. Пушките им бяха големи.

Импулсни енергийни оръжия.

Те стреляха първи — ярка светлина се стрелна в Андрю.

Той успя да избегне удара, скри се зад една подпорна стена и стреля. От ръката му изскочи светкавица и се удари в земята пред приближаващите се мъже. Настилката се напука и се надигна, събаряйки неколцина войници. Гръмнаха пушки. Червена светлина озари небето.

Зад мъжете в черно имаше други с камуфлажно облекло.

— Мамка му! — изръмжа Арчър. — Ще стане напечено.

Благодаря за информацията, капитан Безполезен. Избутах Кити зад мен, ударих земята с крак и направих пукнатина на пътя.

Отпуснах ръце и се оставих на Извора.

Опрях ръце на бронята на мерцедеса пред мен и пуснах електричество по повърхността. Вдигнах го и го запратих като фризби по наближаващите войници, които се разбягаха като хлебарки. Колата полетя с въртене из въздуха, накрая се блъсна в едно палмово дърво и го събори.

Проблесна червена светлина, изсвистя между мен и Арчър и мина на милиметри от Люк. Обърнах се бавно. О, не, не успяхте.

От мен изригна енергия на вълни, събори четирима от петимата войници и ги тръшна по гръб. Нов изстрел се понесе към нас; подскочих, грабнах Кити и видях как Парис се затичва пред нас. Блъсна се в Люк и го избута встрани.

Парис пое удара.

Тялото му се разтресе от спазми, придоби луксиански образ, после върна човешкия си вид. Край тялото ми мина ток, изригващ от лактите и коленете му. Той се вкамени, светлината му бавно изчезна, докато тялото му се свличаше на земята. Блестяща синя течност се разля под него.

Беше мъртъв.

Люк изкрещя нечовешки и потъна в синя светлина. Издигна се на около метър от земята, искри изскачаха от тялото му. Светлината му проблесна, ярка като обедно слънце. Чуха се писъци. Миризмата на изгоряла плът изпълни въздуха.

Край мен свистяха куршуми и се забиваха в колите. Изглежда, кавалерията бе пристигнала със старомодни, но доста добри пушки.

Доусън се долепи до мен; докосна един седан, метна го към автобуса и притисна войниците.

Стой зад мен — предупредих, когато усетих, че Кити трепери.

Искам да помогна.

Но може да умреш. Така че, стой зад мен.

Тя стисна зъби разгневена и се дръпна назад. Изникна по-сериозен проблем. Шумът от тежки гуми привлече вниманието ни. Прочистването на пътя се оказа в наш ущърб. Няколко военни джипа се появиха от дима заедно с… Това е танк.

— Шегуваш се — каза Кити. — Какво смятат да правят?

Оръдието се насочи към нас и всички замръзнахме като светещи мишени на стрелбище.

— По дяволите! — изруга Арчър.

Тичайки между колите, Андрю удари с юмрук предния капак на един камион. Избухнаха пламъци и той го запрати като бомба срещу танка. Войниците се измъкнаха с викове от машината, броени секунди преди да се взриви. Танкът се възпламени като фойерверк и освети целия път. Преобърна се през градините на близкия хотел и спря насред паркинга.

Със сърце, туптящо като картечница, взех парчетата натрошен асфалт. Хвърлих ги по войниците. Бяха принудени да се отдръпнат.

Полицаи се появиха на улицата — стреляха едва ли не по всичко, което дишаше. Хора, невинни хора, се криеха зад колите и пищяха. Ди се опитваше да ги избута далеч от опасността, но те бяха сковани от страх. Та тя блестеше като диско топка!

Ди прие човешки вид пред мъж и жена, притиснали две деца.

— Махайте се оттук! — изкрещя тя. — Вървете! Веднага!

Те се поколебаха за момент, после родителите грабнаха децата и се затичаха към тротоара между пътните платна, където стояха Ашли и Бет.

Червена светлина мина край лицето ми и ме завъртя. Проблесна бяла светкавица и чух как нечие тяло се строполи зад мен. Видях Кити пред себе си, зениците й светеха. Обърнах се и съзрях повален на земята войник с ИЕС в ръка.

— Искам да помогна! — извика Кити.

Спаси ми живота — казах. — Много е секси.

Тя поклати глава.

— Трябва да отидем… О, боже, Деймън. Деймън!

Сърцето ми спря от тревога за нея. Погледнах я и после почувствах. Почувствах заплахата с всяка част на тялото си. Доусън спря. Андрю се извърна.

Под неоновите табели на близките хотели се струпваха черни облаци, които закриха звездите. Но не бяха облаци… нито ята прилепи.

Бяха арумианци.

Кейти

Само за секунди ситуацията от лоша стана катастрофална.

Когато Деймън обяви плана си, въобще не очаквахме, че ще се случи нещо подобно. Но в един момент дойдоха военните и покосиха хеликоптер с невинни хора. Искахме само да ги изненадаме — да предизвикаме хаос, за да успеем да избягаме.

Не мислехме за война.

Парис бе мъртъв и нещо по-страшно се задаваше към нас.

Нито за момент не се усъмних, че сенките, свистящи из небето, са заплаха за нас. Да, наоколо се стрелваха луксиански светкавици, но вероятността да се появят арумианци и да се присъединят към купона ми се струваше нищожна.

Те бяха тук заради Дедал, защото им сътрудничеха.

Черният облак се разпръсна и се понесе из въздуха като петна лепкав катран. Мина зад близкия хотел и изчезна за момент, после избухна край сградата. Полетяха парчета стъкло и други отломки.

Отворих уста да изкрещя, но звук не последва.

Един арумианец се зададе по улицата, движеше се толкова бързо, че за по-малко от секунда достигна целта си.

Прелетя над хамъра, блъсна се в Андрю и го вдигна във въздуха. Ужасяващият писък на Ашли ме разтърси. Арумианецът прие форма насред полета, кожата му беше черна и блестяща като обсидиан. Захвърли Андрю като парцалена кукла.

Друг арумианец се зададе между колите. Издигна се, хвана Андрю и двамата се понесоха към басейна пред казиното с кораба.

Деймън подскочи — избликна бяла светлина и той вече беше във въздуха, удряше арумианеца и го избутваше далеч от басейна. Те се свързаха, смес от светлина и мрак, завъртяха се в небето като гюле. Доусън скочи напред сред искри червеникава светлина.

Арумианецът и Андрю се появиха в басейна. Арумианецът вдигна ръка и удари Андрю в гърдите. Той се сви, светлината му проблесна като светулка.

Затичах се напред, но някой ме хвана през кръста.

Не беше приятелска прегръдка.

Проряза ме паника. Краката ми се отлепиха от земята точно когато арумианецът издигна отново Андрю. Последва нов изблик светлина и после Андрю… О, боже…

Писъците на Ашли потвърдиха това, което подозирах. Видях как тя преминава в истинската си форма и обратно в човешката. Не можеше да се контролира. Вълна енергия заля улицата.

След секунда лежах по гръб, нямах въздух в дробовете си и се взирах в прикрито лице. Дъхът ми потръпна и за момент нямах представа какво да направя. Стоях вцепенена между неверието и ужаса. Парис бе мъртъв. Андрю бе мъртъв.

Дулото на странен пистолет беше насочено право в лицето ми.

— Дори не си помисляй да мръднеш — нареди приглушен глас.

Мозъкът ми спря да обработва информацията с нормална скорост. Надигнах се и собствените ми широко отворени очи се отразиха в тактическия шлем и човешката част от мен изключи. Обзе ме гняв и чувството беше приятно. Не страх, паника или скръб. Беше мощ.

Писъкът, който се бе насъбрал у мен, имам предвид онези писъци, дето оставяха следа за десетилетия напред, изригна. Не знам как го направих, но войникът и пушката му изчезнаха. Навсякъде около мен колите се поклащаха и обръщаха. Пропука се стъкло, после експлодира и се посипа върху мен и пътя. Болката от малките убождания бе нищожна.

Къде ли беше отишъл войникът? Просто го нямаше и само това беше важно.

Надигнах се и се огледах. Хотелът и казиното горяха. От другия хотел се издигаше пушек. Прозорците на колите бяха разбити. По улиците лежаха тела. Никога не бях виждала такова унищожение, не и в реалния живот. Огледах се за Деймън и приятелите ми, открих първо него. Биеше се с арумианеца. Едно черно-бяло петно. Арчър се сражаваше с арумианеца до басейна, а Ди измъкваше безжизненото тяло на Андрю от дълбините. Вода се стичаше по лицето й и капеше от косите й. Замъкна го до подпорната стена и го прегърна. При тази гледка… усетих болка в цялото си тяло.

Обърнах се към мястото, където Ашли пазеше Бет. Тя беше в човешкия си образ, разкъсвана между дълга да спази даденото обещание и желанието да се хвърли към брат си. Можех да направя нещо — да се погрижа за Бет и да оставя Ашли да направи каквото трябва.

Военният хеликоптер се върна и сърцето ми се сви. Арчър се появи от нищото. Изворът излизаше от него на светлинни вълни; той вдигна ръце. Ярка светлина покоси хеликоптера и го запрати върху едно от казината.

Ударът беше оглушителен, огнена топка озари нощното небе.

Обърнах се да видя какво става с него, но вече го нямаше. Точно като нинджа. Боже!

Влачейки крака по напуканата настилка, погледнах напред към Бет и Ашли. Люк се занимаваше с войниците. Или с това, което бе останало от тях. Гадеше ми се от ужасната миризма и си спомних какво могат да правят основите. Явно, освен всичко друго, те бяха зли подпалвачи. Изтичах до един преобърнат камион.

Бет се извърна към мен, обвила ръце около тялото си. Беше ужасена. Стигнах до една повалено палмово дърво и вече бях съвсем близо до нея.

И тогава полетях назад.

Ударих се в един микробус, цялата се разтресох, главата ми се отметна назад. Болка прониза гърба ми. Погледът ми се замъгли, когато се свлякох на земята. Примигнах бавно, за да проясня очите си.

Изстенах, извъртях се и се подпрях на ръце върху разцепения асфалт. Цялата треперех. Сякаш вътрешностите ми се бяха разбъркали. Трябваше да стигна…

В полезрението ми се прокрадна мрак. Осъзнах, че няма нищо общо с мен и с чувството, че всеки миг ще припадна. По ръцете ми полазиха тръпки. Нещо студено се притисна в мен.

Арумианец.

Изпънах тяло и се изтъркалях под микробуса, печелейки няколко секунди, в които да се съвзема. Миризмата на газ и изпарения дразнеше гърлото ми. Плъзнах се по пътя, без да обръщам внимание на драскотините от парчетата асфалт. Излязох от другата страна и долазих до един седан. Хванах се за бронята, за да се надигна.

Микробусът се разтресе, после полетя настрани. Арумианецът стоеше в човешки образ, блед и странно красив — студена и безстрастна красота. Дъхът ми спря, изпитах непоносимо отвращение. Лека усмивка се изписа на лицето му и сякаш въздухът около него се вледени.

Не проговори, само вдигна ръце.

Отстъпих назад и се спънах. Палмата зад мен се поклати и настилката проскърца. Усетих порив на вятър и се наведох в последната секунда. Изкорененото дърво полетя към арумианеца. Една кола се издигна и мигом изчезна, сякаш той я погълна. Из въздуха се рееше туристическа брошура, парченца асфалт се понесоха край мен, после се стрелнаха към него. Остър звук проглуши ушите ми.

Жена прелетя покрай мен и сякаш се изпари зад арумианеца. Още едно безжизнено тяло се сгромоляса до труповете.

Арумианецът беше като черна дупка — поглъщаше всичко, целия свят изчезваше в него. И аз не бях изключение. Краката ми се влачеха по земята към него, колкото и да се опитвах да ги спра.

Той стисна гърлото ми с ледените си пръсти и сведе глава. Не бях виждала очите на арумианец. Бяха бледосини, сякаш цветът бе изсмукан от тях.

— Да видим какво имаме тук — проговори той. Пое си въздух и затвори очи, като че ли ме дегустираше. — Хибрид. Вкусно.

Не бях готова да се превърна в междугалактическа закуска. Изпънах ръце, призовах Извора, но арумианецът светкавично ме хвана за китката. Сърцето ми се качи в гърлото, когато допря ледената си буза до моята. После доближи устни до ухото ми и аз потреперих от отвращение.

— Може да заболи. Малко — каза и се засмя зловещо. — Добре де. Може да заболи много.

Щеше да ме изяде.

И тогава частица от мозъка ми, издържала целия този ад, изключи. След атаката на Дедал, оръжията, куршумите и смъртта на толкова много хора щях да бъда изсмукана.

Всичко в мен се напрегна, обзе ме страх и гняв, отвращение и паника. И изведнъж невероятна сила се отприщи като натегната пружина и избухна навън. Енергия се понесе през тялото ми и изостри сетивата ми. Усетих арумианеца до мен. Усетих устните му на милиметри от моите. Чух как си пое дъх и как придърпа нещо от мен, сякаш хиляди малки кукички уловиха вътрешностите ми.

Сложих ръка на гърдите на арумианеца и запратих светкавица напред. Нямаше нищо, което да отслаби ефекта. Изворът изригна от мен и потъна в арумианеца. Силен блясък запламтя от мен към него. Енергията ни запрати в противоположни посоки.

Звездите се завъртяха.

Паднах странично на земята и се извъртях по гръб. Арумианецът се издигаше във въздуха, ръцете и краката му бяха широко разперени. Целият се тресеше. Малка точица светлина блестеше на гърдите му — белег, оставен от Извора. Тя постепенно плъзна като паяжина по тялото му и се превърна в мрежа от бели пукнатини.

Той се взриви на хиляди парченца.

Пресвети извънземни младенецо…

Когато се съвзех, съзрях млад мъж. Приличаше на човек, преминал на автопилот виждаше всичко, но не разбираше какво се случва. Донякъде му съчувствах. Бях сигурна, че не изглеждах по-различно, когато видях как Деймън спира камиона и осъзнах, че става нещо нечовешко.

Сигурно и сега гледах като откачена.

Сведох поглед.

Мъжът държеше смартфон. Беше записал всичко на телефона. И по-точно — лицето ми. Не биваше да се тревожа за това, имайки предвид, че вероятно бе заснел всичко до момента. Дадох си сметка обаче, че видеото ще отиде в интернет и ще стане достояние на хиляди хора. Не исках мама да разбере, че съм жива точно по този начин. Може би не жива и здрава, но жива и готова за битка.

Но вече беше твърде късно.

Закрачих към мъжа, за да взема телефона, но той се отърси от вцепенението и побягна. Можех да хукна след него, но в момента имаше и по-важни проблеми за решаване.

Вонята на пушек и смърт се носеше навсякъде. Запътих се към мястото, на което за последен път видях останалите; ориентирах се по червения туристически автобус. Изпитвах болка на клетъчно ниво. Нищо чудно — ИЕС оръжията бяха опасни не само за луксианци и основи. Стотици улични лампи бяха строшени или разтопени. Огньове озаряваха всичко наоколо.

Пътят бе отрупан с разхвърляни тела.

Промъкнах се край тях и смръщих лице при гледката на разтопени и изгорели дрехи. Под разкъсаните материи се виждаше човешка кожа. Не биваше да загинат толкова невинни хора. Явно на военните не им пукаше колко души ще бъдат покосени от приятелския огън. Бяха полудели. Докато вървях, гледах луксианците, които блестяха като електрически крушки, но и ние, хибридите, бяхме забележими.

Със сигурност знаех как правителството ще коментира събитията — че вината е наша, че луксианците са причина за цялото зло, макар че именно правителствените сили нанесоха първия удар, отнемайки стотици животи.

От гледката на мъртвите тела ми се повръщаше, но продължих да си проправям път. В един момент усетих някакъв полъх. Обърнах се и видях Деймън в човешкия му образ да се бие с един войник. Сърцето ми се сви, когато войникът замахна, но Деймън отби удара и покоси противника си с юмрук.

Той впи поглед в мен. Косата му бе влажна, висеше над челото и слепоочията му. Очите му блестяха като диаманти. По лицето му премина облекчение, поклати плава. Чувството, избликнало в очите му, бе неописуемо.

По-надолу по пътя лумна червена светлина и ми напомни колко опасни са все още улиците. Направих крачка напред и видях Ашли и Бет, които стояха до обърнат военен джип. Зарадвах се, че са на крака, макар от очите на Ашли да се стичаха сълзи. Брат й…

Поех си рязко дъх. Толкова много…

— Кити! — изрева Деймън.

Силни ръце ме сграбчиха отзад. Инстинктът ми да се боря задейства, но бях светкавично издърпана. Червена светлина се стрелна към мястото, на което стоях преди миг. Импулсният енергиен снаряд мина край мен и полетя към Бет. Чух дивия вик на Доусън и времето сякаш спря. Ръцете около тялото ми леко се отпуснаха. Арчър крещеше в ухото ми. Деймън направо летеше, прескачайки коли.

Ашли се хвърли към Бет със скоростта на куршум, грабна я и я избута от пътя.

Снарядът уцели Ашли в гърба. Оттам избухна светлина. Главата й се килна назад, коленете й се огънаха. Тя се строполи — без изяществото, така присъщо за нея.

Не помръдна.

Измъкнах се от хватката на Арчър и се озовах до нея в същия момент, в който дотича и Деймън. Той я хвана за раменете й и я обърна. Главата й се олюля в ръката му и блещукаща синя течност потече от устата й.

Някъде мъж изкрещя, чу се зловещ пукот.

— Ашли! — извика Деймън и я разтърси. — Ашли!

Очите й гледаха към необятните небеса. Част от мен вече го знаеше, но мозъкът ми отказваше да го приеме. Ашли и аз не бяхме приятелки и едва ли щяхме да се сближим. Но тя беше силна и упорита и смятах, че ще надживее дори ядрена атака.

Сега този красив човешки образ сияеше в бледа светлина, която бързо изчезваше. В ръцете на Деймън не бе останало нищо от Ашли, само прозрачна кожа и тънки вени.

— Не — прошепнах, взряна в Деймън.

Тялото му потръпна.

— Дявол да го вземе — промълви Доусън. Беше прегърнал ридаещата Бет. — Тя…

Бет преглътна.

— Тя ми спаси живота.

Застанала до Доусън. Ди притисна ръце към устните си. Не каза нищо, но мъката бе изписана на лицето й.

— Хора, наистина трябва да… — Люк изникна зад Деймън, замръзна на място и се намръщи. — По дяволите!

Вдигнах глава. Каквото и да кажех, щеше да е безсмислено. Кола или нещо друго избухна някъде далеч.

— Намерих голям джип на около пресечка оттук. Всички ще се поберем — съобщи Люк. — Трябва да тръгнем веднага, докато улиците все още са чисти. Ще изпратят още войници и аз няма да успея да ги надвия. Нито пък вие. Свършва ни горивото.

— Не можем да ги оставим тук — отвърна яростно Деймън.

— Нямаме избор — намеси се Арчър. Ако останем и секунда, ще ни се случи същото. На Кити също.

Мускул трепна на лицето на Деймън. Сърцето ми се сви. Беше израснал със семейство Томпсън и аз знаех, че обичаше Ашли. Не по начина, по който обичаше мен, но това не омаловажаваше чувствата му.

— И аз не искам да оставя Парис тук — каза Люк и улови погледа на Деймън. — Не заслужава да бъде изоставен, но просто нямаме избор.

Явно това убеди Деймън, защото остави Ашли и се изправи. Последвах го.

— Къде е колата? — попита той с твърд глас.

Люк посочи надолу по пътя.

Протегнах се към Деймън и той улови ръката ми. Преди няколко минути бяхме десет. Сега седмина крачехме из мрачните улици, засипани с изпепелени коли, тела и отломки. Движех крака и отказвах да възприема това, което се бе случило.

Люк беше намерил джърни и камион, но вече ни трябваше само едно превозно средство. Когато си дадох сметка за това, ме обзе непосилна скръб. Арчър седна зад волана на джипа, а Люк се настани до него.

— Побързайте — подкани ни той. — Нагоре все още има задръстване, но поне колите се движат и блокадата е свалена. Хората напускат града. Ще сме едни от тях.

Доусън помогна на Бет да се качи от едната страна, а аз и Деймън се качихме от другата. Седнахме на задните седалки, а Ди отиде при Доусън и Бет на средните. Още не бяхме затворили вратите, когато Арчър потегли.

Тялото ми сякаш се вцепени, когато погледнах през прозореца и се загледах във фучащите коли и изплашените хора по улиците. Оставяхме града зад себе си, оставяхме Парис, Андрю и Ашли.

Продължих да гледам как Вегас гори.