Основа

Кейти

Надигнах се от пода, подгизнала и измръзнала до кости. Нямах представа колко време е минало, откакто разпръснаха първата доза оникс и струята ледена вода ме събори по гръб.

В началото не възнамерявах да се предам и да ги оставя да правят с мен каквото си искат. Струваше си да изтърпя болката, дори и само за да не ги улеснявам. След като отмиха оникса от тялото ми и можех отново да се движа, се затичах към вратата. Усилията ми отново останаха безплодни. За четвърти път ме засипаха с оникс, а после ме заляха с ледена вода. Не можех да понеса повече болката.

Бях напълно прекършена.

Когато успях отново да се изправя на крака, пристъпих бавно към масата. Бях почти сигурна, че повърхността й е покрита с много тънък слой диамант. Парите, които бяха похарчили, за да оборудват това помещение с диамант, да не говорим за останалата част от сградата, сигурно бяха колосални. Това обясняваше защо страната ни имаше толкова дългове. Може би сега не беше моментът да мисля точно за това, но ониксът бе прерязал мозъка ми.

Сержант Дашър дойде и си тръгна. Замениха го мъже с военни униформи. Барети скриваха по-голямата част от лицата им, но доколкото можех да видя, не изглеждаха много по-стари от мен. Може би малко над двайсет.

В момента двама от тях се намираха в стаята, на бедрата им висяха пистолети. Бях донякъде изненадана, че още не са ме обсипали с приспивателни стрелички, но, изглежда, ониксът им осигуряваше нужния ефект. Единият с тъмнозелената барета стоеше до контролното табло и ме наблюдаваше. Едната си ръка държеше върху пистолета, а другата — до бутона на болката. Вторият мъж пазеше вратата, лицето му бе скрито зад сиво-кафява барета.

Поставих ръце на масата. През влажните кичури на подгизналата ми коса, пръстите ми изглеждаха прекалено бледи. Беше ми студено и треперех толкова силно, че се чудех дали имам треска.

— Аз… приключих — изхриптях.

Лицето на Сиво-кафявата барета потрепна.

Опитах се да се повдигна на масата, тъй като знаех, че ако не седна веднага, ще падна, но заради силното треперене на мускулите си залитнах настрани. За момент стаята се завъртя. Може би последствията от мъченията щяха да се окажат трайни. Почти се засмях. С какво щях да помогна на Дедал, ако ме бяха увредили безвъзвратно?

Доктор Рот бе останал в помещението през цялото време, седеше в ъгъла и наблюдаваше случващото се с изморен вид. Стана с апарата за кръвно в едната си ръка.

— Помогнете й да седне на масата.

Сиво-кафявата барета се приближи към мен, от стиснатата му челюст струеше решителност. Отстъпих назад в жалък опит да се отдалеча от него. Сърцето ми заби нереално бързо. Не исках Баретата да ме докосва. Не исках никой от тях да ме докосва.

Направих още една крачка назад с треперещи крака и тогава мускулите ми просто изключиха. Проснах се на пода, но тялото ми бе толкова сковано, че почти не усетих болка.

Сиво-кафявата барета сведе поглед към мен и от високата си позиция успях да видя лицето му. Имаше поразителни сини очи и макар да изглеждаше така, сякаш е извършвал тази процедура безброй пъти, в погледа му се долавяше състрадание.

Без да каже и дума, той се наведе и ме сграбчи. Миришеше на свеж препарат за пране, точно същият, който ползваше и мама. Очите ми се напълниха със сълзи. Преди да се опитам да го спра, което и бездруго щеше да е безсмислено, той ме стовари на масата. Когато се отдръпна, аз стиснах здраво ръбовете. Чувствах, че и преди съм била тук.

И действително беше така.

Дадоха ми чаша вода и аз я приех. Докторът въздъхна шумно.

— Приключи ли вече с упорстването?

Оставих хартиената чаша на масата и се опитах да раздвижа подутия си език.

— Не искам да съм тук.

— Разбира се, че не искаш. — Той вмъкна кръглия метален елемент под блузата ми, както направи и преди. — Никой в тази стая, че дори и в цялата сграда, не го очаква от теб. Ако обаче упорстваш, без въобще да знаеш кои сме, само ще си навлечеш проблеми. Сега вдишай дълбоко.

Вдишах, но въздухът заседна. Очертанията на белите шкафчета в другия край на стаята се размазаха. Нямаше да заплача.

Докторът продължи с действията си, провери дишането и кръвното ми налягане и проговори отново:

— Кейти… мога ли да те наричам Кейти?

От устните ми излезе кратък дрезгав смях. Каква учтивост.

— Разбира се.

Той се усмихна, остави апарата на масата, отстъпи назад и скръсти ръце.

— Трябва да ти направя цялостен преглед, Кейти. Обещавам, че няма да боли. Ще е точно като всеки друг преглед, който са ти правили преди.

У мен се надигна страх. Кръстосах ръце и потреперих.

— Не искам.

— Можем да го отложим за известно време, но трябва да го направим. — Той се обърна, отиде до шкафчетата и извади оттам тъмнокафяво одеяло. Върна се до масата и го постави върху свитите ми рамене. — След като си възвърнеш силите, ще те преместим в квартирата ти. Там ще можеш да се измиеш и да си облечеш чисти дрехи. Освен това ще има и телевизор, така че ще можеш да гледаш или просто да си почиваш. Вече е доста късно, а утре ти предстои важен ден.

Треперейки, придърпах още по-близо одеялото. Говореше така, сякаш бях в хотел.

— Предстои ми важен ден?

Той кимна.

— Трябва да ти покажем някои неща. Надявам се тогава да разбереш какво точно представлява Дедал.

Борех се с желанието да се засмея отново.

— Знам какво представлявате. Знам какво…

— Знаеш само това, което са ти казали — прекъсна ме доктора. — И това, което знаеш, е само наполовина вярно. — Той наклони глава настрани. — Знам, че мислиш за Доусън и Бетани. Но не си наясно с цялата история около тях.

Присвих очи, а тялото ми се затопли от гняв в отговор на думите му. Как смееше да обвинява Доусън и Бетани за това, което Дедал им причини?

— Знам достатъчно.

Доктор Рот погледна към Зелената барета до контролното табло и кимна. Зелената барета бързо напусна стаята и ме остави с доктора и Сиво-кафявата барета.

— Кейти…

— Знам, че сте ги измъчвали — изстрелях аз. Гневът ми нарастваше с всяка секунда. — Знам, че сте водели там хора и сте карали Доусън да ги лекува насила. И когато той не е успявал, хората са умирали. Знам, че сте ги държали далеч един от друг и сте използвали Бет, за да накарате Доусън да ви се подчинява. Вие сте не просто зли, вие сте чудовища.

— Не знаеш цялата история — повтори той с равен глас, незасегнат от обвиненията ми. Погледна към Сиво-кафявата барета. — Арчър, беше ли тук, когато доведохме Бетани и Доусън.

Обърнах се към Арчър и той кимна.

— Когато докараха субектите, и двата бяха разбираемо враждебни. Но след като женската премина през процеса на мутацията, стана още по-агресивна. Позволиха им да останат заедно, докато не възникнаха притеснения за безопасността им. Затова ги разделиха и след време ги преместиха в различни бази.

Поклатих глава и се притиснах към одеялото. Искаше ми се да закрещя с цяло гърло.

— Не съм глупава.

— Не съм и помислял, че си — отговори докторът. — Хибридите са известни с това, че са неуравновесени, дори и тези, които са преминали успешно процеса на мутация. Бет беше и е нестабилна.

В стомаха ми се оформиха възли. С лекота си спомних колко странна беше Бет в къщата на Вон. Когато я намерихме в Маунт Уедър, вече изглеждаше спокойна, но невинаги беше такава. Дали Доусън и другите бяха в опасност? Можех ли въобще да вярвам на думите на тези хора?

— Ето затова трябва да ти направя цялостен преглед, Кейти.

Погледнах доктора.

— Искате да кажете, че съм нестабилна?

Той не отговори веднага. Почувствах се така, сякаш масата се бе сринала под мен.

— Има такава вероятност — каза той. — Дори и при успешните мутации се забелязват проблеми със стабилността, които настъпват, след като хибридът използва Извора.

Стисках одеялото, докато бавно възвръщах усещането за тялото си. Заповядах на сърцето си да се успокои. Не помогна.

— Не ви вярвам. Не вярвам на нито една ваша дума. Доусън беше…

— Доусън беше тежък случай — прекъсна ме той. — И ти ще го разбереш с времето. Това, което стана с Доусън, не беше умишлено. Той щеше да бъде освободен, но трябваше първо да бъдем сигурни, че ще успее да привикне към живота във външния свят. А Бет…

— Просто млъкни — озъбих се аз и се изненадах от собствения си глас. — Не ми се слушат още лъжи.

— Нямате представа, госпожице Шуорц, колко са опасни луксианците и каква заплаха представляват хората, у които са предизвикали мутация.

— Луксианците не са опасни! И хибридите също не биха били опасни, ако ги оставите намира! Нищо не сме ви направили. И нямаше да ви направим. Не правехме нищо, преди вие да…

— Знаете ли как са дошли луксианците на Земята? — попита той.

— Да. — Кокалчетата ме сърбяха. — Арумианците са унищожили планетата им.

— Знаете ли защо е била унищожена планетата им? Или какъв е произходът на арумианците?

— Имало е война. Арумианците искали да вземат способностите им и да ги избият. — Бях напълно запозната с началните уроци по извънземна история. Арумианците бяха пълната противоположност на луксианците, представляваха по-скоро мрак, отколкото светлина, и се хранеха с луксианци. — А вие си сътрудничите с тези чудовища.

Доктор Рот поклати глава.

— Подобно на всяка велика война, арумианците и луксианците водели битки в продължение на толкова много време, че се съмнявам някоя от страните действително да е помнела защо е започнал конфликтът.

— Да не искате да кажете, че двете раси са галактическа версия на враждуващите по ивицата Газа?

Арчър изпръхтя при тези думи.

— Дори не знам защо говорим за това — казах аз и внезапно се почувствах толкова уморена, че не можех да разсъждавам логично. — Нищо няма значение.

— Има значение — отвърна докторът. — Показва ти колко малко знаеш за случващото се.

— Е, предполагам, че ще ме образовате.

Той се усмихна, а на мен ми се прииска да залича снизходителното изражение от лицето му. За жалост, за целта трябваше да пусна одеялото и събера в себе си достатъчно енергия.

— В разцвета си луксианците били най-силната и най-интелигентната форма на живот в цялата вселена. Както става с всички други видове, еволюцията реагирала на това и в отговор създала естествен хищник — арумианците.

Взрях се в мъжа.

— Какво искате да кажете?

Той отвърна на погледа ми.

— Луксианците не били жертви в онази война. Именно те я предизвикали.

Деймън

— Как се измъкна? — попита Доусън.

Цялата ми воля бе вложена в това да се въздържа да го фрасна в лицето. Бях се успокоил достатъчно и вече беше малко вероятно да изкъртя къщата от основите й. Малко вероятно, но не и невъзможно.

— По-добре попитай колко надвих, за да се добера дотук. — Напрегнах се и зачаках. Доусън препречи прага. — Въобще не се опитвай да ме спреш, братко. Ясно ти е, че няма да успееш.

Той издържа на погледа ми за момент, после изруга и се отдръпна. Вмъкнах се край него и погледнах към стълбището.

— Ди спи — каза той и прокара ръка през косата си. — Деймън…

— Къде е Бет?

— Тук — долетя тих глас от трапезарията.

Обърнах се и момичето сякаш оформи тялото си от сенки и пушек. Бях забравил колко е дребничка. Фина и деликатна, с гъста кестенява коса и остра, волева брадичка. Беше по-бледа, отколкото я помнех.

— Здрасти. — Не бях ядосан на нея. Обърнах се отново към брат си. — Смяташ ли, че е разумно да я държиш тук?

Той застана до нея и постави ръка на рамото й.

— Възнамерявахме да заминем. Матю щеше да ни уреди местенце в Пенсилвания, до Саут Маунтин.

Кимнах. В онази планина имаше прилични количества кварцит, а не бях чувал за луксианска общност в района.

— Но не искахме да заминем веднага добави бързо Бет. Очите й кръжаха из стаята, без да се спират на нещо конкретно. Носеше тениска на Доусън и чифт панталони на Ди. Бет преглътна. — Не беше редно. Някой трябва да остане тук с Ди.

— Но тук не е безопасно за вас — изтъкнах аз. — Матю може да остане с Ди.

— Добре сме. — Доусън изви глава, целуна нежно Бет по челото и впи очи в мен със сериозно изражение. — Не е трябвало да напускаш колонията. Оставихме те там за твое добро. Ако полицията те види или…

— Полицията няма да ме види. — Притеснението беше основателно. Тъй като двамата с Кити ни смятаха за изчезнали или избягали от къщи, появата ми щеше да повдигне доста въпроси. — И майката на Кити няма да ме види.

Не изглеждаше убеден.

— Не те ли безпокои министерството на отбраната?

Не казах нищо.

Той поклати глава.

— По дяволите.

До него Бет прехвърли тежестта на крехкото си тяло на другия крак.

— Отиваш да я спасиш, нали?

— Отива друг път! — просъска брат ми и понеже не казах нищо, той избълва толкова много псувни наведнъж, че направо бях впечатлен. — По дяволите, Деймън, аз най-добре знам какво изживяваш, но това, което си намислил, е истинско безумие. И сериозно, как се измъкна от колибата?

Пристъпих напред, почти се отърках в рамото му и се отправих към кухнята. Беше ми странно да съм отново тук. Всичко си беше същото — сивите гранитни плотове, белите кухненски уреди, отвратителните битови украшения, които Ди беше наредила по стените, тежката дъбова маса.

Взрях се в масата. Подобно на мираж, Кити се появи, седнала на ръба. През гърдите ми премина силна болка. Господи, как ми липсваше. Нямах представа какво се случва с нея и това ме убиваше.

Но всъщност можех да предположа какво й правят. Знаех достатъчно за това, което бяха причинили на Доусън и Бет, и направо ми се повдигаше.

— Деймън?

Доусън ме беше последвал. Извърнах очи от масата и казах:

— Няма нужда да водим този разговор и не съм в настроение да изтъквам очевидното. Знаеш какво ще направя. Затова ме остави в колонията.

— Дори не разбирам как си се измъкнал. Колибата беше пълна с оникс.

Всяка колония имаше колиби, предназначени да задържат опасни луксианци, в случай че старейшините не искат да ги предадат на полицията.

— Ако има желание, има и начин — усмихнах се аз и присвих очи.

— Деймън…

— Дойдох да взема няколко неща и после изчезвам. — Отворих хладилника и взех бутилка вода. Завъртях се и се обърнах към него. Бяхме еднакви на ръст, затова застанахме очи в очи. — Говоря сериозно. Не ме предизвиквай.

Той потръпна, но впери зелените си очи в моите.

— И по никакъв начин не мога да променя решението ти?

— Не можеш.

Той отстъпи назад и потърка брадичката си. Бет седна на стола зад него и отпусна ръце в скута си. Погледът й се стрелкаше навсякъде, освен към нас.

Доусън се подпря на плота.

— Искаш ли да се обзаложим?

Бет рязко подскочи и аз се изсмях.

— Ще ми се да видя как опитваш, малки братко.

— „Малки братко“ — повтори подигравателно той, но на устните му се появи лека усмивка. На лицето на Бет се изписа облекчение. — С колко секунди?

— Достатъчно — заявих аз и хвърлих бутилката за вода в кофата за боклук.

След няколко мига мълчание той каза.

— Ще ти помогна.

— Не, по дяволите. — Скръстих ръце. — Не искам помощта ти. Не искам никой от вас да взема участие в това.

На лицето му се изписа увереност.

— Глупости. Ти ни помогна. Прекалено е опасно да опитваш сам. Щом смяташ да се инатиш и да пренебрегваш факта, че доскоро ме държеше на каишка, аз пък няма да те пусна да отидеш сам.

— Съжалявам, че ти попречих да действаш. Сега, след като знам точно какво е чувството, бих ти помогнал да опустошиш проклетото място още в нощта, в която се върна вкъщи. Но няма да ти позволя да ми помогнеш. Виж какво стана, когато тръгнахме заедно. Не мога да се тревожа и за вас. Предпочитам ти и Ди да останете възможно най-далеч от всичко това.

— Но…

— Нямам намерение да споря. — Опрях ръце на раменете му и ги стиснах. — Знам, че искаш да ми помогнеш. Оценявам го. Но ако наистина искаш да ми помогнеш, просто не се опитвай да ме спреш.

Доусън затвори очи, гърдите му се надигнаха и на лицето му се изписа болка.

— Не е редно да ти позволя да отидеш сам. Ти не би ми позволил.

— Знам. Но аз ще се справя. Винаги се справям. — Наведох се и опрях чело в неговото. Обгърнах лицето му с длани и промълвих тихо: — Ти тъкмо си върна Бет и не е редно точно сега да отпрашиш с мен. Тя има нужда от теб. Ти имаш нужда от нея. А аз имам нужда…

— ТИ имаш нужда от Кейти. — Той отвори очи. И за първи път от Маунт Уедър насам в погледа му се четеше разбиране. — Осъзнавам го.

— И тя има нужда от теб — прошепна Бет.

Доусън и аз се отдръпнахме един от друг. Той се обърна към нея. Тя още седеше до масата, ръцете й се отваряха и затваряха в скута й с бързи повтарящи се движения.

— Какво каза, миличка? — попита той.

— Кити има нужда от него. — Миглите й се вдигнаха и макар погледът й да беше насочен към нас, тя сякаш не ни виждаше. — Първо ще й кажат разни неща. Ще се опитат да я излъжат. Но това, което ще й причинят…

Сякаш целият кислород бе изсмукан от кухнята.

Доусън веднага се озова до нея и коленичи до стола, така че очите им да са на едно ниво. Той взе дланта й в своята и нежно я докосна с устни.

— Всичко е наред. Бет.

Погледът й следеше движенията му почти маниакално, но в очите й се появи странен блясък, сякаш съзнанието й се отдръпваше все повече и повече. Косъмчетата на врата ми настръхнаха и аз пристъпих напред.

— Тя няма да е в Маунт Уедър — каза Бет, а празният й поглед се понесе над рамото на Доусън. — Ще я отведат далеч и ще я принудят да върши едни неща.

— Какви неща?

Думите изскочиха от устата ми, преди да мога да ги спра.

Доусън ме стрелна с поглед, но аз не му обърнах внимание.

— Няма нужда да говориш за това, миличка. Нали?

За известно време тя не промълви нито дума.

— Когато го видях с вас, се досетих. Но всички изглеждахте така, сякаш и вие се досещахте. Той не носи нищо добро. И той беше там, с мен.

Ръцете ми се свиха в юмруци, когато си спомних реакцията на Бет, щом го видя. Но ние я накарахме да замълчи.

— Блейк?

Тя кимна бавно.

— Всички те са лоши. Макар да не искат да бъдат такива. — Очите й се плъзнаха към Доусън и тя прошепна: — Аз не искам да бъда такава.

— О, миличка, ти не си лоша. — Той постави ръка на бузата й. — Изобщо не си лоша.

Долната й устна потрепери.

— Извърших ужасни неща. Нямаш представа. Аз уби…

— Няма значение. — Той се отпусна на колене. — Изобщо няма значение.

През нея премина трепет и тя погледна нагоре, прикова очи в моите.

— Не им позволявай да направят това на Кейти. Те ще я променят.

Не можех да помръдна, нито да дишам.

Лицето й помръкна.

— Те ме промениха. Виждам лицата им — всичките. Не мога да им избягам, независимо какво правя. Те са вътре в мен.

Милостиви боже…

— Погледни ме, Бет. — Доусън обърна лицето й към своето. — Ти си тук, с мен. Вече не си там. Разбираш, нали? Гледай към мен. В теб няма нищо.

Тя поклати глава.

— Не. Не разбираш. Не…

Отдръпнах се и оставих брат ми да се справи с положението. Той й говореше с тих, успокояваш глас, но тя просто замълча, впери поглед напред и започна да клати бавно главата си наляво-надясно с ококорени очи и разтворени устни. Не мигваше, сякаш въобще не чувстваше, че някой от нас е в стаята.

„Няма никой вкъщи“, осъзнах аз.

Докато Доусън се опитваше да я успокои, ужас — истински ужас — обгърна тялото ми. Болката от израза на очите на брат ми, докато той отмяташе косите на Бет от бледото й лице, ме разяждаше. В този момент той изглеждаше така, сякаш би дал всичко на този свят, за да размени мястото си с нейното.

Подпрях се на плота, неспособен да отместя поглед.

Представях си как правя същото. Но не Бет щях да държа в обятията си и не Бет щях да привиквам към реалността. А Кити.

Влязох в спалнята си само за да си облека чисти дрехи. Да се намирам в тази стая беше блаженство, но и мъчение. Неясно защо тук се чувствах по-близо до Кити. Може би заради всичко, което бяхме споделили в леглото ми, както и заради моментите преди това. Точно това ме разкъсваше — тя не беше в обятията ми и не беше в безопасност.

Не знаех дали някога въобще ще бъде отново в безопасност.

Когато навлякох чистата блуза през главата си, усетих присъствието на сестра си, макар да не беше проговорила. Издишах тихо, обърнах се и я видях пред прага на стаята, облечена с розовата пижама, която й бях подарил миналата Коледа.

Изглеждаше толкова зле, колкото се чувствах аз.

— Деймън…

— Ако смяташ да ми държиш лекция, че трябва да почакам и да обмисля положението, можеш да си я спестиш. — Седнах на леглото и прокарах ръка през косата си. — Няма да промениш решението ми.

— Знам какво е решението ти и не те виня. — Тя пристъпи в стаята внимателно. — Но никой не би искал да пострадаш… или по-лошо.

— По-лошото е това, което се случва с Кити в този момент. Тя ти е приятелка. Или поне беше. Как можеш да чакаш и да бездействаш, когато знаеш какво й причиняват?

Тя потръпна, а очите й заблестяха като изумруди на слабата светлина.

— Не си справедлив — прошепна.

Може би не бях. В друг момент щях да се почувствам гадно заради този удар под кръста, но сега просто не можех да изпитам съчувствие към нея.

— Не можем да те изгубим — каза тя след няколко мига неловко мълчание. — Трябва да разбереш, че направихме каквото можехме, защото те обичаме.

— Но аз обичам нея — заявих без капка колебание.

Очите й се разшириха, сигурно защото за първи път ме чуваше да го казвам на глас. Ще ми се да го бях казвал по-често, особено на Кити. Винаги се случват подобни глупости. Когато си задълбал в нещо, никога не намираш точните думи или действия. Чак впоследствие, когато е твърде късно, разбираш какво е трябвало да кажеш или да направиш.

Не можеше да е твърде късно. Фактът, че все още бях жив, бе доказателство за това.

Очите на сестра ми се напълниха със сълзи и тя промълви.

— Тя също те обича.

Огънят в гърдите ми се разпростря и достигна до гърлото ми.

— Винаги съм знаела, че те харесва. Още преди да го признае пред себе си.

Усмихнах се леко.

— Аз също.

Ди започна да върти косата си с пръсти.

— Знаех, че ще е… че ще е идеална за теб. Никога нямаше да търпи глупостите ти. — Ди въздъхна. — Знам, че с Кити не бяхме в добри отношения заради… Адам, но аз също я обичах.

Не можех да продължа този разговор — седяхме и си приказвахме за нея, сякаш бяхме на погребение или на помен. Това беше прекалено.

Тя си пое дъх — сигурен знак, че ще излее чувствата си.

— Ще ми се да не бях толкова сурова с нея. Искам да кажа… тя несъмнено трябваше да ми се довери, но и аз можех да й простя, преди да… Е, знаеш какво имам предвид. Щеше да е по-добре за всички. Ненавиждам мисълта, че може никога повече да не… — Тя спря по средата на изречението, но аз знаех накъде бие. Можеше никога повече да не види Кити. — Както и да е, преди бала я попитах дали се притеснява от повторно връщане в Маунт Уедър.

Гърдите ми се стегнаха, сякаш някой ме бе притиснал в меча прегръдка.

— Какво ти отговори?

Ди пусна косите си.

— Каза, че е уплашена, но, Деймън, тя изглеждаше толкова смела! Дори се засмя и аз й казах… — Ди се взря в ръцете си и на лицето й се изписа болка. — Казах й да бъде внимателна и да се грижи за теб и Доусън. И, нали разбираш, тя направи точно това.

Божичко.

Потърках гърдите си с длан. Там сякаш имаше дупка с големина на юмрук.

— Но преди да я попитам за това, тя се опита да поговори с мен за Адам, а аз я отрязах. Непрекъснато се опитваше да ми се извини, а аз я отблъсвах. Сигурно ме мрази…

— Не е така. — Впих поглед в Ди. — Не те мрази. Тя разбираше. Знаеше, че се нуждаеш от време и искаше…

Изправих се. Внезапно ми се прииска да изляза от тази стая и от тази къща и да поема по пътя.

— Все още не е късно — каза тихо тя, произнесе го почти като молитва. Това беше дяволски болезнено. — Не е късно.

През мен премина гняв и едва се удържах да не избухна. Бяха пропилели толкова много време, докато ме държаха заключен в онази колиба. Поех дълбоко няколко глътки въздух и зададох въпроса, чийто отговор може би не исках да знам.

— Виждала ли си майка й?

Долната й устна потрепери.

— Да.

Улових погледа й и задържах очите си върху нейните.

— Разкажи ми.

Съдейки по изражението й, нямаше никакво желание да го направи.

— Полицията беше в къщата й през целия ден след… след като се върнахме. Говорих с тях, после и с майка й. Полицаите смятаха, че двамата сте избягали заедно. Или поне така казаха на майка й. Струва ми се, че един от тях беше имплант. Бе прекалено категоричен.

— Разбира се — промърморих.

— Но майка й не вярва. Тя познава Кейти. А междувременно Доусън много-много не се показва навън, заради Бет и така нататък. Би изглеждало прекалено подозрително за всеки с две мозъчни клетки. — Тя се пльосна на леглото с ръце в скута. — Беше наистина трудно. Майка й беше толкова разстроена. Знам, че си мисли най-лошото, особено след „изчезванията“ на Уил и Кариса — каза Ди и направи с ръце знак за кавички. — Наистина е в тежко положение.

Вина избухна в мен, подобно на граната, и разби вътрешностите ми на парчета. Майката на Кити не заслужаваше това — да се притеснява за дъщеря си, да няма вест от нея, да се страхува от най-лошото.

— Деймън? Не ни оставяй. Ще намерим начин да си я върнем, но, моля те, не ни оставяй. Моля те.

Взрях се в нея в мрака. Не възнамерявах да й давам обещание, което нямаше да изпълня. И тя го съзнаваше.

— Трябва да вървя. Знаеш, че трябва да я освободя.

Долната й устна отново потръпна.

— Ами ако не успееш? Ако и теб те затворят там?

— В такъв случай поне ще бъда до нея. Искам да съм до нея. — Приближих се към сестра си и сложих длани на лицето й. По тях се затъркаляха сълзи, които достигнаха до пръстите ми. Болеше ме да я гледам разплакана, но от случващото се с Кити ме болеше още повече. — Не се тревожи, Ди. Все пак става дума за мен. Знаеш дяволски добре, че мога да се измъкна от всичко. И знаеш, че ще успея да я измъкна оттам.

И нищо на този свят нямаше да ме спре.