Основа

Кейти

Деймън отстъпи назад, сякаш физически се отдръпваше от обвинението.

— Не. — Гласът му беше дрезгав. — Няма начин.

— Съжалявам — каза Матю. — Не можех да допусна да се случи.

— Да се случи кое? — попита Ди.

Лицето й беше бледо, ръцете й трепереха.

Матю не отмести поглед от Деймън. Гласът му, цялото му същество настояваше Деймън да разбере немислимото.

— Не мога да продължа да ви губя един по един. Вие сте моето семейство, а Адам е мъртъв. Той е мъртъв заради това, което искат Дедал. Трябва да разбереш. Не искам да ми се случи отново.

По вените ми плъзна хлад.

— Отново?

Матю насочи ярките си очи към мен и в този момент завесата падна. За първи път видях отвращение и омраза в погледа му. Толкова могъщи, че не можах да ги понеса.

— Ето затова не се смесваме с хората. Стават инциденти, а да спасяваме любимите си е в природата ни. Затова не се влюбваме в хора. Защото се случват такива неща! В мига, в който някой от нас се забърка с човек, Дедал е само на няколко крачки.

— Боже мой — промълви Ди и притисна ръце към устата си.

Парис изцъка тихо.

— Това е причина да предадеш тези, които наричаш семейство.

— Не би ме разбрал! — Матю се опитваше да се измъкне от ръцете на Арчър. — Ако трябва да пожертвам един, за да спася всички останали, бих го направил. И го направих. Така е най-добре.

Бях втрещена. После си спомних нощта, в която с Деймън бяхме у Матю, след като видяхме арумианецът да влиза в къщата с Нанси — същата нощ, в която Матю каза, че ако Бет е жива, Доусън също трябва да е жив.

Матю знаеше много, а ние никога не се усъмнихме в него. Знаеше това място, но не го бе споменал. Взирах се в него ужасена.

— Какво ти предложиха? — обади се Люк. — Да оставят намира всички, ако предадеш само един? Справедлива размяна. Един живот за няколко други.

Щях да повърна.

— Искаха Деймън и Кейти — каза той и отново погледна Деймън. — Обещаха да не закачат останалите.

— Ти луд ли си? — извика Ди. — Как ще ни помогне това?

— Ще ни помогне! — изръмжа Матю. — Защо мислиш, че ви оставиха намира с Деймън, когато заловиха Доусън. И двамата знаехте за връзката му с Бетани. Всички вие бяхте в опасност. Трябваше да направя нещо.

— Не. — Тихият глас на Бет разтресе стаята. — Чичо ми ни предаде.

— Чичо ти потвърди това, което вече предполагаха — изплю Матю. — Когато дойдоха при мен, ми дадоха право на избор. Ако им кажех истината за вашата връзка и за това какво сте научили, всички щяха да живеят спокойно.

— Кучи син! — очертанията на тялото на Деймън се размиха. — Ти си предал Доусън? Моят брат?

От думите му струеше отрова.

Матю поклати глава.

— Знаеш какво причиняват на луксианци, които нарушават правилата. Никой повече не чува за тях. Заплашиха да ви отведат, всичките. — Той се обърна към Андрю и Ашли. — Дори вас. Нямах избор.

Енергия разтърси стаята.

— Щяха да се окажат в плен на Дедал — каза Арчър и скръсти ръце. — Точно там, където току-що изпрати Деймън и Кейти.

— Казал си им за мен и Бет? — гласът на Доусън бе дрезгав и тих.

Матю отново кимна.

— Съжалявам, но ти изложи всички ни на опасност.

Очите на Деймън се изпълниха с болка, сякаш го бяха ударили по слабото място. Но внезапната топлина в стаята не излизаше от него. А от Доусън. Лека струя енергия се понесе от него.

— Сега е същото. — Матю събра длани, сякаш смяташе да се моли. — Искат само Деймън и Кейти. Всички други, включително ти и Бет, ще си тръгнат спокойно. Трябваше да го направя. Трябваше да защитя…

Доусън реагира толкова бързо, че дори някой да беше искал да го спре, нямаше да успее. Той изпрати светкавица право в Матю. Тя удари мъжа в гърдите и го завъртя като пумпал.

Знаех, че Матю вече е мъртъв още преди да се строполи на пода.

Знаех, че Ди изпищя.

Знаех, че Деймън стисна ръката ми и ме измъкна от стаята.

Знаех, че гласът на Арчър се понесе из хаоса и занарежда заповеди.

И знаех, че трябва да се измъкна оттам. Бързо.

Но не очаквах, че Матю може да направи подобно нещо, нито че Доусън ще го убие, без да му мигне окото.

— Остани с мен, котенце. — Дълбокият глас на Деймън проникна в тялото ми. Минахме през кухнята. — Трябва да…

— Добре съм — казах, докато гледах как Люк замъкна изплашената Ашли във фоайето. — Те идват. Сега.

— Можеш да си заложиш задничето, че е така — обади се Арчър и извади пистолет.

— Не ми харесва, че коментираш задничето на Кити, но като изключим това, какво точно правиш? — попита Деймън и стисна ръката ми по-силно. — Какъв е планът? Да хукнем като луди навън?

— Звучи добре — отвърна Андрю. — А може би искате да ви завлекат към килиите.

— Не. — Люк огледа внимателно Доусън и Бет. Луксианецът бе освирепял. — Ще тръгнем към Аризона. Разполагам с място, което тези идиоти няма да открият. Но трябва да се измъкнем от града.

Деймън погледна брат си.

— Как ти се струва това? — Доусън кимна, Деймън ме пусна, отиде при него и стисна раменете му. — Направи това, което трябваше да направиш.

Доусън сложи длан върху ръката на Деймън.

— Бих го направил отново.

— Добре, да приключваме със семейните прегръдки! Всеки, който се качи в някоя от колите, го очаква дълъг път! — каза Парис и разлюля няколко комплекта ключове. — Ако смятате, че не сте готови да рискувате живота си за другите, останете тук. Ако ни прецакате навън, ще ви убия. — Усмихна се зловещо. — И сигурно ще ми бъде приятно.

Деймън го изгледа мрачно, но каза:

— Съгласен съм.

— Вече съм затънал до гуша — каза Андрю и сви рамене. — По-добре да продължа до края.

Всички погледнаха Ашли.

— Защо ме гледате? — попита тя и прибра няколко кичура зад ушите си. — Ако не исках да се замесвам, щях да си остана вкъщи. Но съм тук, нали?

Имаше логика, но се питах защо тя и Андрю ще рискуват, след като не бяха почитатели на Бет и мен. После разбрах. Не беше заради нас. Беше заради Деймън и Доусън — беше заради семейството.

Затичахме се към предната врата, но в последния миг сграбчих ръката на Деймън.

— Чакай! Трябва да отида горе.

Арчър изникна пред нас.

— Каквото и да е, можете да го оставите. Не е важно.

— Деймън…

Впих пръсти в него. Предполагах, че всички носят личните си карти. Но така или не, ние трябваше да вземем документите си. Трябваше да ги вземем.

— Мамка му. — Разбра за какво говоря. — Ти върви. Аз ще се оправя по-бързо.

Кимнах, минах край него и настигнах Арчър.

— Наистина ли този документ е толкова важен? — смръщи се той.

— Да.

Нямахме пръстени. Нямахме свидетелство, съдържащо истинските ни имена, и да, не беше истинско, но все пак имахме някакъв документ, имахме и фалшиви лични карти и те бяха най-важното на света. Те бяха бъдещето ни.

Доусън вече беше качил Бет в един джип. Ашли и Андрю отидоха при тях.

— Върви с тях — казах на Арчър, тъй като знаех, че той ще се погрижи за всичко. — Ние ще отидем с Парис и Люк.

Арчър не се поколеба. Избута Доусън и седна зад волана.

— Ще си благодарен, че карам аз, ако стане нещо неприятно. Повярвай ми.

Доусън явно не беше убеден и в този момент приличаше на брат си. Но все пак направи нещо, което Деймън никога не правеше — не започна да спори. Просто мина от другата страна и млъкна.

След секунда Деймън се появи зад мен.

— В задния ми джоб са.

— Благодаря.

Качихме се в хамъра — Парис зад волана и Люк на дясната седалка. Люк се обърна към нас, докато затваряхме вратите.

— Съжалявам за Матю — каза той на Деймън. — Знам, че бяхте близки. Той беше част от семейството ти. Но постъпката му беше гадна. Хората правят гадни неща, когато са отчаяни.

— И глупави — прошепна Парис.

Деймън кимна и се облегна назад. Погледна ме и вдигна ръка. Не се поколебах. С жадно сърце се доближих и се притиснах до него. Прегърна ме и плъзна пръсти по кожата ми.

— Съжалявам — промълвих аз. — Толкова съжалявам.

— Шшт — прошепна той. — Няма за какво да съжаляваш.

Имаше за какво да съжалявам. Не можех да осмисля всичко, докато излизахме от алеята. Ами ако Дедал вече пътуваха към нас? Ума ми не го побираше. У мен се надигаше паника, обсебваше сърцето ми. Нямаше да съм полезна, ако това се случеше.

Вратите пред нас не се отвориха. Деймън се хвана за седалката. Парис не натисна спирачките и прелетя през металната порта.

— Добре, че сме в хамър — каза Люк.

Деймън изтегли предпазния колан.

— Добре е да го закопчаеш.

— Ами ти?

— Мен не ме убиват лесно.

— Всъщност… — Люк замълча за момент. — Май съм най-труден за убиване.

— Какво да се прави, мания за величие — измърмори Деймън.

Люк изсумтя. Парис увеличи скоростта по равния път, Арчър плътно ни следваше.

— Дедал показаха ли ви най-якото си оръжие?

— Показаха ни много неща — казах и се килнах настрани, тъй като Парис направи остър завой.

— А онази специална пушка? — Люк сложи крак на таблото. Надявах се въздушната възглавница да не изскочи. — Онази, която убива луксианец с един изстрел — ИЕС? Импулсно енергийни снаряди.

— Боже! — Стомахът ми се сви; гледах ту Люк, ту Деймън.

— Що за оръжие е това?

— Енергийно оръжие, което разрушава светлинните вълни — висока технология. Малко като оникса, но много по-гадно. — Деймън свъси вежди. — Не съм го виждал, но Нанси ми разказа за него.

— Всъщност е електромагнитно оръжие — обясни Люк. — И е изключително опасно. Ако го извадят, значи не се шегуват. Проклетото нещо разсейва сигнали и може дори да навреди на обикновените хора, тъй като мозъкът, дробовете и сърцето се контролират от ток с ниско напрежение. Все пак импулсните енергийни снаряди не са смъртоносни за хора при ниска честота, но за нашия вид са катастрофални, при каквато и да е честота.

Скова ме лед.

— Един изстрел?

— Един изстрел — повтори гробовно Люк. — Вие двамата няма от какво да се боите, тъй като ви искат живи, но трябва да знаете, че ако извадят големите пушки, ще има жертви.

Замръзнах, неспособна да си поема дъх. Щеше да има още жертви.

— Не можем да го допуснем. — Извърнах се към Деймън, доколкото ми позволяваше колана. — Не можем да допуснем нови жертви само защото…

— Знам. — Деймън стисна зъби. — Не можем и да се върнем. Първо ще се измъкнем и после ще се тревожим за други неща.

Сърцето туптеше диво в гърдите ми. Погледнах Люк. Той не беше убеден. Знаех, че Деймън се опитва да ме успокои. Оценявах го, но чувството за вина се сливаше с ужаса. Ако някой умреше…

— Недей — каза тихо Деймън. — Знам какво си мислиш. Недей.

— Как бих могла?

Деймън не отговори. Ужасяващият страх бе като бездънна яма, която се разширяваше, докато наближавахме града. Червените и сини неонови светлини по билбордовете и таблата изглеждаха нелепо. Имаше задръстване и пътят приличаше на огромен паркинг.

— Дявол да го вземе! — Парис удари с ръце волана. — Това е притеснително.

— Бих казал отвратително. — Деймън се хвана за предната седалка. — Въобще не помръдваме.

Парис изпъшка.

— Ако не носиш хеликоптер в задния си джоб, не виждам как ще се измъкнем. Можем да минем по някоя отбивка, но те са по-надолу по главния път.

С треперещи пръсти разкопчах колана си и се наведох напред. После хвърлих поглед назад и се убедих, че Арчър е зад нас.

— Но колите не вървят! Вижте. — Посочих дългата върволица, простираща се надалеч. — Напълно са спрели.

— Няма нужда да изпадаме в паника — каза Парис. На лицето му лъсна ведра усмивка. — Сигурно е инцидент или пък гол човек бяга из пътя. Случва се. Все пак сме във Вегас.

Някой навън натисна клаксон.

— Или, както е по-вероятно, са блокирали движението на изхода от града. Просто казвам — изкоментирах аз.

— Мисля, че той гледа положителната страна на нещата, котенце. Кои сме ние, че да намесваме реалността?

Избърсах изпотените си длани в джинсите и понечих да отговоря, но в този момент отвън долетя приглушен звук.

— О, по дяволите!

Черен хеликоптер летеше над града, изключително ниско. Перките му се движеха опасно близо над сградите. Можеше да е всякакъв хеликоптер, но аз имах усещането, че принадлежи на Дедал.

— Ще проверя това — каза Люк и отвори вратата. — Не мърдайте оттук. Връщам се веднага.

Люк излезе и се запромъква между колите, преди някой от нас да успее да отговори. На лицето на Деймън се изписа раздразнение.

— Смяташ ли, че постъпва разумно?

Парис се засмя.

— Не. Но Люк прави каквото си иска. Ще се върне. Държи на думата си.

Леко почукване по задния прозорец ме накара да подскоча. Беше Доусън.

Деймън свали прозореца.

— Имаме проблем — каза той.

— Схванах. Трафикът хич не се движи. Това не е на добре. — Доусън се наведе. Както винаги, беше малко объркващо да ги видя заедно. — Люк навън ли е?

— Да — казах и стиснах ръце между коленете си.

Някой зад Доусън, по другото платно, изсвири. Той не му обърна внимание.

Люк се върна. Когато се качи в хамъра, върза пуснатата си коса на опашка.

— Хора, имам лоша и добра новина. Коя искате да чуете първо?

Деймън стискаше предната седалка. Знаех, че всеки момент ще удари някого.

— Не знам. Започни с добрата.

— Ами пътят е преграден на около километър и половина оттук. Това ни дава време да измислим нещо.

Гласът му бе дрезгав.

— Това ли е добрата новина? Каква, по дяволите, е лошата?

Люк направи гримаса.

— Лошата новина е, че имат специални отряди, които се движат между колите и проверяват всички, така че времето за размисъл е силно ограничено.

Облещих се срещу него.

Деймън избухна като бомба. Започна да тресе седалката и заклати цялата кола. Брадичката му потрепери.

— Няма да свършим така.

И на мен не ми се иска — отвърна Люк. Погледна през предния прозорец и поклати глава. — Но дори аз мисля, че най-доброто решение е да зарежем колите и да бягаме.

— Да бягаме къде? — попита Доусън и присви очи. — Вегас е сред пустиня. А Бет… — Той се отдръпна от колата и прокара пръсти през косата си. — Бет не може да тича километри наред. Трябва ни друг план.

— Имаш ли предложения? — намеси се Парис. — Целият съм в слух.

— Не. — Доусън опря ръка на прозореца. — Ако искате да бягате, ще ви разбера, но аз и Бет ще трябва да се покрием някъде тук. Вие трябва…

— Няма да се делим — прекъсна го Деймън с остър глас. — Не отново. Всички оставаме заедно, без значение какво се случва. Трябва да измисля нещо. Трябва да има нещо…

Той замълча. Сърцето ми спря за миг.

— Какво?

Деймън примигна бавно и после се засмя.

— Имам идея — каза той.

— Чакаме — щракна с пръсти Люк.

Деймън присви очи.

— Ако още веднъж щракнеш с пръсти, ще те…

— Деймън! — извиках аз. — Съсредоточи се. Каква е идеята ти?

Той се обърна към мен.

— Рисковано е и напълно откачено.

— Добре. — Скръстих ръце. — Какво си намислил?

Деймън се ухили и впи поглед в Люк.

— Става дума за нещо, което ти спомена. Те са силни, защото не знаят за съществуването ни. Ако променим това, ще имаме предимство. Ще бъдат прекалено заети да овладеят ситуацията, за да се занимават с нас.

Щях да откача.

— Да не предлагаш да се разкрием.

— Да. Излизаме навън и разиграваме грандиозен спектакъл. Събираме хората. Суматохата ще е толкова голяма, че ще отклоним вниманието им.

— Като в Зона 51? Само дето този път…

Би било страхотно и напълно неуправляемо.

Доусън стовари юмрук по хамъра и Люк го изгледа свирепо.

— Тогава да го направим.

— Почакайте — каза Парис.

Деймън не му обърна внимание и хвана дръжката на вратата. Последва щракване и Деймън не можа да излезе. Обърна се изненадан към Парис.

— Използва механизма за детска защита, нали?

— Точно така. — Парис вдигна ръце. — Първо трябва да го обмислим.

— Няма какво да обмисляме — каза Доусън. — Планът е много добър. Ако предизвикаме хаос, ще успеем да им се изплъзнем.

Люк застана на колене и се наведе през седалката. Втренчи аметистовите си очи в братята.

— След като го направим, няма връщане. Дедал ще се вбесят.

— Но ще имаме време да се измъкнем — контрира Деймън. Зениците му заблестяха. — Или не искаш да им подрежем крилцата?

— Напротив. — Люк се засмя. — Гениално е. Наистина ще се радвам да им видя лицата, когато луксианците започнат редовно да се появяват във вечерните емисии.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Доусън и бързо огледа колите отпред.

Все още нямаше движение. Люк удари гръб в седалката.

— Трябва да сте наясно какво правите. Това ще разгневи не само Дедал, но и цялата луксианска общност. Колкото до мен, подкрепям бунтовете, а това си е същински бунт.

— Има и друго — добави бързо Парис. — Може да се възползват от хаоса, Деймън.

Преглътнах с мъка, като си спомних за злите луксианци, които Дашър спомена.

— Заклещени сме между чук и наковалня.

Очите на Деймън срещнаха моите. Вече знаех какво е решил. Когато трябваше да избира между семейството и останалия свят, щеше да избере семейството. Отново хвана дръжката на вратата.

— Отвори.

— Сигурен ли си? — попита тържествено Люк.

— Само внимавай да не нараниш някого случайно — казах аз.

Широка, широка усмивка се разля по лицето на Люк.

— Е, време е да представим на света малко извънземно представление!