Основа

Деймън

Сбогувах се с Доусън и Бетани и излязох от къщата точно когато слънцето изгряваше. Съзнанието ми непрекъснато се връщаше към Бет. Когато излизах, тя вече изглеждаше по-добре, но нямаше как да съм сигурен. Ала не се съмнявах, че Доусън ще се погрижи за нея.

Погледнах назад към къщата. Една студена, далечна част от мен осъзнаваше, че може никога повече да не видя това място, нито семейството си. Това не намаляваше решимостта ми.

Тръгнах в посока, противоположна на пътя към колонията, и набрах скорост. Макар да останах в човешката си форма, се движех твърде бързо и не биха могли да ме проследят.

Доусън ми бе казал, че колата ми е паркирана при къщата на Матю, и така ми помогна да избегна онези от местните служители на реда, които не бяха подкупени от министерството и искрено се притесняваха за двойката изчезнали ученици.

След по-малко от пет минути вече бях пристигнал пред къщичката на Матю в средата на нищото. Забавих крачка, когато достигнах алеята, и огледах джипа му.

Ухилих се.

Трябваше да изляза извън щата, да отида поне до Вирджиния. Можех да измина целия път в истинската си форма. Така щях да стигна и по-бързо, да му се не види, но щях да се изтощя. А бях убеден, че ще се нуждая от цялата си енергия за кратката си визита в Маунт Уедър.

Имайки предвид колко бях ядосан на Матю в настоящия момент, нямах скрупули да „заема“ колата му. Моята би привлякла вниманието на лица, с които не можех да се разправям точно сега. Вмъкнах се вътре и издърпах колектора, който пазеше жиците.

Когато с Доусън бяхме малки, се забавлявахме, като запалвахме двигателите на колите в близкия мол с енергия от пръстите си. Отне ни няколко опита, докато разберем колко точно енергия е необходима, за да тръгне двигателя, без да съсипе електрониката на автомобила. Паркирахме колите на други места и наблюдавахме изненаданите им собственици, които не можеха да си обяснят как са се преместили автомобилите.

Като деца скучаехме често.

Хванах жиците и изпратих лек заряд през тях. Колата изпращя и двигателят запали.

Докосването ми все още бе магическо.

Без да си губя времето, излязох от алеята на Матю и поех към магистралата. Той нямаше да се окаже отзивчив като Доусън, не и сега.

Казах на брат си да се погрижи за някои неща вместо мен. Той щеше да прехвърли достатъчно голяма сума пари, за да можем с Кити да живеем необезпокоявани за няколко години, в специална сметка, чието съществуване предвидливо бях пазил в тайна, за да мога да я използвам, ако нещата се оплескат.

А нещата наистина се оплескаха.

Доусън и Ди също разполагаха с тайни сметки, както и двамата Томпсън. Матю ни беше накарал да го направим. Сметнах го за акт на параноя, но той се оказа прав. Нито аз, нито Кити можехме да се върнем отново тук. Трябваше да измислим как да се съберат с майка й, но беше наистина опасно да останем повече в този град. Преди обаче да отида в Маунт Уедър, трябваше да посетя едно местенце.

Блейк не можеше да е осъществил плана си без чужда помощ.

Познавах един тийнейджър хибрид, който ми дължеше доста обяснения.

Малко по-късно същия следобед оставих колата на Матю зад порутена станция за газ, намираща се на пътя за клуба на Люк. Не че неравната кална пътека можеше въобще да бъде наречена „път“. В никакъв случай не исках да разберат, че съм тръгнал към тях. Имаше нещо странно в Люк, при това доста странно. Фактът, че той едва бе станал тийнейджър, а вече управляваше нощен клуб, си беше достатъчно подозрителен. А това, че беше навън, в компанията на други луксианци, без да разполага със защита от арумианците?

В това хлапе несъмнено имаше нещо странно.

Оставайки в човешка форма, поех през тревата към горичката зад станцията. Ярка слънчева светлина се процеждаше през клоните, топъл майски въздух изпълваше дробовете ми, докато прелитах над неравната земя. След секунди излязох от прикритието на дърветата и достигнах обрасло поле.

Последния път, когато бях тук с Кити, полето представляваше просто късове замръзнала трева. Сега тръстиката се търкаше в джинсите ми, а глухарчета застилаха тревата. Кити обичаше глухарчета. Не можеше да се отлепи от тях, когато се упражнявахме с оникса. В мига, в който жълтурчетата разцъфнеха, тя ги обираше и късаше главичките им.

Устните ми се разтегнаха в тъжна усмивка тъкмо когато спирах пред стоманената врата._ Лудичко котенце._

Поставих ръце върху студения метал и бавно ги плъзнах в търсене на пролуки или ключалки, от които да се възползвам. Нямаше начин да отключа тази врата в скоро време.

Отстъпих назад и огледах фасадата на сградата. Квадратна и без прозорци — приличаше повече на склад, отколкото на клуб. Заобиколих сградата и изритах няколко празни кашона по пътя. Отзад имаше товарен изход.

В десетката.

Притиснах ръце в тънката пролука между вратите и чух прекрасния звук от завъртане на ключалка. Бързо отворих и пристъпих в тъмното складово помещение. Плъзнах се през сенките, прилепих се към стената и огледах белите контейнери и купчините хартии. Във въздуха се усещаше миризмата на алкохол. Забелязах друга врата пред себе си и я отворих. В мига, в който влязох в тесния коридор, оборудван със сухи училищни дъски с изрисувани тънки човечета — какво, по дяволите беше това?, — косъмчетата на врата ми настръхнаха и през гърба ми премина студена тръпка.

Арумианец.

Изстрелях се напред по коридора. Тъкмо щях да премина в истинската си форма, когато неочаквано се озовах пред насочена срещу мен пушка.

Това би било болезнено.

Гордият собственик на оръжието беше Здравия бияч, все така стилен в своя работен гащеризон.

— Горе ръцете и въобще не си помисляй да ми ставаш на светлинна, хубавецо!

Челюстта ми се стегна. Вдигнах ръце.

— Тук има арумианец.

— Без майтап — отвърна Бияча.

Вдигнах вежда.

— Значи Люк работи за арумианци?

— Люк за никого не работи. — Бияча пристъпи напред и присви очи. — Къде е момичето, дето се движи с тебе? Да не ми се крие и тя некъде тука?

Той надникна зад мен и аз се възползвах от моментното му разсейване. Изстрелях ръката си прекалено бързо, за да успее да реагира. Грабнах пушката и я завъртях към него.

— Какво е чувството, когато срещу теб е насочено оръжие? — попитах.

— Не е мноо яко.

— Така си и мислех. — Доближих пръст до спусъка. — Искам да запазя красивото си лице.

— Верно, имаш хубоо лице.

В главата ми зазвучаха тромпети.

— Я гледай ти — обади се нов глас. — Заражда се истинска любов.

— Не съвсем — отвърнах и хванах цевта със свободната си ръка, сякаш се прицелвах.

— Да не мислиш, че не знам защо си тук?

Ухилих се, без да отделям очи от Здравия бияч.

— Има ли значение?

— Да, ако се опитваш да се промъкнеш неочаквано, май има. — Люк излезе от сенките и застана в полезрението ми. Беше облечен с черен спортен анцуг и тениска, на която пишеше: Зомбитата се нуждаят от любов. Прекалено добро. — Можеш да свалиш оръжието, Деймън.

Усмихнах се хладно и загрях ръката си. Пламна топлина и въздухът се изпълни с миризмата на разтопяващ се метал. След като дулото стана безполезно, върнах пушката на Здравия бияч.

Той сведе очи към оръжието и въздъхна:

— Мразя, като стане така.

Люк се надигна с лакти, подскочи на бара и заклати крака като раздразнено дете. Под бледото осветление кръговете около очите му изглеждаха размазани.

— С теб трябва да…

Подскочих настрани и извиках, докато човешката ми форма изчезваше. Стрелнах се през празния дансинг, насочен право към плътните сенки, събиращи се под клетката.

Арумианецът се извърна и миг преди да се блъснем един в друг като два побеснели бика, го видях в истинската му форма — черна като катран и блестяща като стъкло. Ударът разтърси стените и разклати клетките, висящи от тавана.

— О, боже — каза Люк, — не можем ли всички да сме приятели?

Арумианецът прокара ръце по тялото ми и аз го тласнах към стената. Мазилката се изрони, из въздуха се понесе прах. Той не ме пусна.

Нещастникът беше силен.

Завъртя се, измъкна се от хватката ми и протегна ръцете си от дим към гърдите ми. Скочих встрани и изпънах ръка, за да взривя досадното копеле.

— Момчета. Момчета! Без побоища в клуба ми — понесе се раздразненият глас на Люк.

Не му обърнахме внимание.

Енергията се събираше по дланите ми и изхвърляше бял огън в пространството.

Не знаеш с кого си имаш работа — изсъска арумианецът, зазвучавайки директно в главата ми, което само ме ядоса. Запратих напред топката енергия.

Изплющя в рамото му.

Той се дръпна рязко, после отново ме погледна и наклони глава. Придоби по-твърда форма.

Електричество проблясваше между пръстите ми. Из стаята затрептя светлина. Този наистина ми лазеше по нервите.

— На твое място не бих го направил — каза Люк. — Хънтър е много, много гладен.

Тъкмо щях да покажа на Люк точно какво мислех за съвета му, когато някой излезе от сянката на коридора към офиса на Люк. Беше жена — красива, русокоса жена. Без съмнение беше човек. Отвори широко очи.

— Хънтър?

По дяволите!

Разсеян, арумианецът се обърна към жената в същия миг, в който Изворът ме напусна. Явно й каза нещо телепатично, защото тя се намръщи и възкликна:

— Но той е един от тях.

Хънтър отправи поглед към мен, гърдите му се надигнаха. Той отстъпи крачка назад. След секунда пред мен стоеше мъж с моя ръст. Имаше тъмнокестенява коса, а бледите му арумиански очи бяха впити в мен.

— Серина — каза той, — върни се в офиса на Люк.

Жената се намръщи още повече и в миг ми напомни толкова много за Кити, че сърцето ме заболя.

— Моля?

Той изви глава към нея и присви очи. Секунда по-късно Здравия бияч прекрачи дансинга и сложи ръка на рамото на жената.

— Верно, не требва да седиш тука.

— Но…

— Ела, аз ще ти покажем разни работи — каза Здравия.

Хънтър го зяпна.

— Какви работи?

Здравия намигна през рамо.

— Работи.

Докато те изчезваха по коридора, арумианецът сви устни.

— Това не ми харесва.

Люк се изхили.

— Тя не е негов тип.

Чакай малко, какво, по дяволите, се случваше? Арумианец с човек?

— Искаш ли да намалиш светлината? — каза гаднярът. — Направо ще ослепея!

През мен премина мощ. Прииска ми се да забия юмрука си в лицето му, но той не ме нападна, което бе странно. И освен това изглеждаше така, сякаш наистина е с онази жена, което беше още по-откачено.

Приех човешката си форма.

— Не ми харесва тонът ти.

Той се ухили самодоволно.

Присвих очи.

— По-добре се дръжте любезно. — Люк плесна с ръце. — Никой не знае кога ще му потрябва неочакван съюзник.

Хънтър и аз се взряхме един в друг. И двамата изсумтяхме.

Момчето сви рамене.

— Добре. Днес имам много вълнуващ ден. Дошъл е Хънтър, който няма фамилия и се появява единствено когато има нужда от някого или нещо, с което да се нахрани. Дошъл е и Деймън Блек, който май иска да ми нанесе телесна повреда.

— Общо взето, да — изръмжах аз.

— И ще ми кажеш ли защо? — попита той.

Свих ръце в юмруци.

— Все едно не знаеш.

Той поклати глава.

— Наистина не знам, но ще се опитам да предположа. Не виждам Кейти и не я усещам наблизо. Предполагам, че вашето промъкване в Маунт Уедър не е минало особено добре.

Пристъпих напред, а гневът все повече се нагнетяваше умен.

— Влязъл си в Маунт Уедър? — захили се Хънтър. — Да не си побъркан?

— Мълчи — казах, без да отделям очи от Люк.

Хънтър заговори с дълбок глас:

— Крепкото ни примирие ще бъде преустановено, ако пак ми кажеш да мълча.

Възнаградих го с мигновен поглед.

— Мълчи.

Тъмни сенки се надигнаха от рамото на арумианеца и аз се извърнах напълно към него.

— Моля? — попитах и го подканих с ръка да се приближи. — Доста агресия съм насъбрал тези дни. Бих се радвал да се освободя от нея.

— Момчета — въздъхна Люк и се смъкна от бара. — Наистина ли искате това? Не можете ли да станете приятелчета?

Хънтър пристъпи към мен, без да обръща внимание на Люк.

— Мислиш, че можеш да ме победиш?

— Дали мисля? — присмях се аз и застанах точно пред извънземния. — Знам, че мога.

Арумианецът се засмя, вдигна дългия си пръст и ме бодна в гърдите. Бодна ме в гърдите!

— Ами нека да проверим.

Улових китката му и пръстите му се впиха в кожата ми.

— Човече, наистина си…

— Достатъчно! — извика Люк.

В следващия миг бях закован в единия край на клуба, а Хънтър беше на другия, на няколко метра от земята. Изражението на арумианеца най-вероятно беше като моето. И двамата се борехме срещу невидимата хватка, но нито един от нас не успяваше да се измъкне.

Люк пристъпи към центъра на помещението.

— Нямам цял ден, пичове. Имам си задачи. Ще ми се да поспя този следобед. В Нетфликс са качили нов филм, който искам да гледам. Пък и имам купон за безплатен хамбургер и трябва да го използвам.

— Уф… — казах.

— Виж сега. — Люк се обърна към мен, погледът му се замъгли. В този момент изглеждаше много по-стар, отколкото беше в действителност. — Предполагам, смяташ, че съм замесен в залавянето на Кейти. Грешиш.

Изпръхтях.

— И трябва просто да ти повярвам?

— Пукната пара не давам дали ми вярваш. Вие проникнахте в Маунт Уедър, правителствен обект. Не се изисква голямо въображение, за да се досети човек, че нещо се е объркало. Аз си спазих обещанието.

— Блейк ни предаде. Дедал залови Кити.

— А аз ви казах да не се доверявате на никого, защото всеки има какво да спечели или загуби. — Люк издиша шумно. — Блейк е… ами, той си е Блейк. Но преди да го разпнеш, замисли се колко хора би погубил самият ти, за да си върнеш Кейти.

Невидимата хватка се отпусна и аз се плъзнах по стената и стъпих на краката си.

Взрях се в тийнейджъра. Вярвах му.

— Трябва да си я върна.

— Ако Дедал са заловили мацката ти, по-добре се прости с нея — каза Хънтър от другия край на помещението. — Те са си истински куч…

— А ти? — прекъсна го Люк. — Казах ти да ме чакаш в офиса. Нищо няма да получиш от мен, ако не ме слушаш.

Хънтър сви неловко рамене и секунда по-късно стоеше прав на пода. Изглеждаше миловиден като питбул.

Люк изгледа мрачно и двама ни.

— Разбирам, че си имате проблеми — големи проблеми, — но я познайте? Не сте единствените извънземни, които са загазили. Има и по-страшни беди от вашите. Да, знам, че ви е трудно да повярвате.

Погледнах Хънтър, който отново сви рамене и каза:

— Май някой не си е изпил топлото мляко тази сутрин.

Изкисках се.

Люк обърна глава към него. По дяволите, не можех да повярвам, че се намирам в една стая с арумианец и не се опитвам да го убия. Но и той не се опитваше да ме убие.

— Радвай се, че те харесвам — каза тихо Люк. — Виж, трябва да поговоря с Деймън. Можеш ли да си намериш някаква работа. Или да ни бъдеш полезен с нещо?

Арумианецът завъртя очи.

— Да, имам си свои грижи. — Той закрачи към коридора, после спря и се обърна към мен. — До нови срещи.

Показах му среден пръст за изпроводяк.

След като той изчезна по коридора, Люк се обърна към мен и скръсти ръце.

— Какво стана?

Тъй като нямах какво да губя, му описах подробно събитията в Маунт Уедър. Люк подсвирна леко и поклати глава.

— Човече, съжалявам. Наистина. Ако от Дедал са я заловили, тогава не знам…

— Не го казвай — намръщих се. — Не съм се отказал от нея. Измъкнахме Бетани. Ти самият си се измъкнал.

Люк примигна.

— Да, измъкнахте Бетани, но междувременно загубихте Кейти. А аз… аз съм различен от Кейти.

Не знаех какво, по дяволите, иска да каже. Извърнах поглед и прокарах пръсти през косата си.

— Знаеше ли, че Блейк ще ни предаде.

Последва пауза.

— Ако съм знаел, какво ще направиш?

Изсмях се горчиво.

— Ще те убия.

— Разбираемо — отговори спокойно той. — Нека те попитам нещо. Би ли помогнал на брат си да спаси Бетани, ако знаеше, че Блейк възнамерява да ви предаде?

Обърнах се към Люк и бавно поклатих глава. Истината ме удари в гърдите. Ако знаех, че Кити няма да се върне, нямаше да се съглася да помогна на Доусън. Щях да избера Кити пред собствения си брат. Не можех дори да го изрека.

Люк килна глава.

— Не знаех. Това не значи, че имах доверие на Блейк. Нямам доверие на никого.

— На никого?

Той подмина въпроса ми.

— Какво искаш от мен, след като очевидно нямаш намерение да ме убиеш? Искаш ли отново да изключа охранителната система? Мога да го направя. Няма да ти искам нищо. Но това би било чисто самоубийство от твоя страна — те ще те очакват.

— Не искам да изключваш нищо.

Той се взря в мен объркан.

— Но имаш намерение да я освободиш?

— Да.

— Ще те заловят.

— Знам.

Люк застина опулен срещу мен и за момент си помислих, че хлапето е получило мозъчен удар.

— Значи наистина беше дошъл да ме натупаш?

Свих устни.

— Да, бях.

Хлапето поклати глава.

— Имаш ли представа в какво се забъркваш?

— Знам. — Скръстих ръце. — И знам, че след като ме заловят, ще ме принудят да създавам хибриди.

— Налагало ли ти се е да гледаш как хора умират пред очите ти всеки ден, отново и отново? Не? Попитай брат си.

Не се поколебах.

— Заслужава си да мина през всичко заради нея.

— Има и по-страшни неща — каза тихо той. — Ако ти и Хънтър забравите за момент различията си, той сам би ти разказал. Там правят неща, от които ще изгубиш разсъдъка си.

— Още една причина да измъкна Кити.

— И какъв е планът ти? Как ще я измъкнеш? — попита с любопитство той.

Добър въпрос.

— Още не съм измислил.

Люк ме изгледа за момент, после избухна в смях.

— Добър план. Харесва ми. Почти нищо не може да се обърка.

— Ти как се измъкна, Люк?

Той наклони глава.

— Не искаш да знаеш какво съм направил. И няма да направиш това, което направих аз.

Студена тръпка премина по кожата ми. Вярвах на хлапето.

Люк отстъпи назад.

— Трябва да се погрижа и за другото нещо, така че…

Погледнах към коридора.

— Работиш с арумианците, а?

Изви устни.

— Арумианците и луксианците не са толкова различни. И те са прецакани като вас.

— Забавно. Не го възприемах така.

Люк сведе глава и изруга. Вдигайки поглед към мен, промълви:

— Най-голямата слабост на Дедал е тяхната арогантност. Нуждата им да създават това, което не трябва да бъде създавано. Нуждата им да контролират това, което не може да бъде контролирано. Те си играят с еволюцията, приятелю. Във филмите тези неща никога не приключват добре, нали?

— Определено не.

Обърнах му гръб.

— Чакай! — извика той. — Мога да ти помогна.

Извърнах се отново към него и обърнах глава встрани.

— Какво искаш да кажеш?

Люк взря аметистовите си очи, зловещо подобни на тези на Итън, в моите. Имаше нещо странно в погледа му.

— Най-голямата им защита е, че светът не знае за съществуването им. Хората не знаят, че ние съществуваме.

Не можех да извърна поглед. Окончателно прецених, че хлапето Люк си е страховито.

Тогава той се усмихна.

— Те имат нещо, което искам. Обзалагам се, че е на същото място, където държат Кейти.

Присвих очи. Никога не бях харесвал уговорките от типа „око за око“.

— Какво искаш?

— Имат нещо, наречено ЛХ-11. Това искам.

— ЛХ-11? — сбърчих вежди аз. — Какво, по дяволите, е това?

— Началото на всичко и краят на всичко — отвърна мистериозно той и особен блясък озари лилавите му очи. — Ще го разпознаеш, когато го видиш. Донеси ми го и аз ти обещавам, че ще те измъкна, където и да се намираш.

Изгледах го.

— Не че оспорвам способностите ти, но как ще успееш да измъкнеш Кейти и мен, без изобщо да знаеш къде ще ни затворят?

Той вдигна вежда.

— Явно се съмняваш в способностите ми, щом питаш неща, които не е редно да питаш. Имам хора навсякъде, Деймън. Ще се свържа с тях и те ще ме уведомят, когато изникнете някъде.

Засмях се леко и поклатих глава.

— Как бих могъл да ти имам доверие?

— Не съм те молил да ми имаш доверие. Просто нямаш друг избор.

Той замълча. По дяволите, беше прав.

— Донеси ми ЛХ-11 и ти гарантирам, че ще измъкна теб и твоето котенце, без значение в коя адска дупка са ви натикали. Това е обещание.