Основа

Кейти

В мига, в който Блейк и аз излязохме от килията, двама мъже с военни униформи ни обградиха. Единият беше Арчър. Не се ободрих от това, че виждах познато лице. И двамата мъже бяха тежковъоръжени.

Съпроводиха ни до асансьора, а аз извих врат в опит да науча нещо за сградата, в която бях затворена. Имаше няколко врати, подобни на моята, а коридорът приличаше на онзи от Маунт Уедър. Нечия тежка ръка се озова на кръста ми и ме стресна.

Беше Арчър.

Изгледа ме с поглед, който не успях да разчета, и изведнъж се озовах в асансьора, притисната между него и Блейк. Дори не можех да вдигна ръце, за да отместя влажната студена коса, прилепнала за врата ми, без да докосна някого от тях двамата.

Арчър се наведе напред и натисна бутон, който прикри с гигантското си тяло. Намръщих се, осъзнавайки, че дори нямам представа колко етажа има сградата.

Блейк сякаш прочете мислите ми и сведе поглед към мен.

— В момента сме под земята. По-голямата част от базата е разположена под повърхността, с изключение на най-горните два етажа. Ти си на седмия етаж. Седмият и шестият етаж са заети от стаите на… ами, посетителите.

Почудих се защо въобще ми го казва. Устройството на сградата беше важна информация. Сякаш… сякаш ми се доверяваше, сякаш вече бях станала една от тях. Поклатих глава, за да отхвърля тази смехотворна идея.

— Имаш предвид затворниците?

Мускулите на Арчър се стегнаха.

Блейк не обърна внимание на думите ми.

— На петия етаж са стаите на луксианците, които подготвяме за живота в обществото.

Тъй като последните луксианци бяха пристигнали със семейството на Деймън преди повече от осемнайсет години, не можех да си представя защо се нуждаят от подготовка. Предположих, че това са лукснианците, които, според министерството, не си „пасват“ с хората по една или друга причина. Потръпнах.

Пък и под земята? Ненавиждах да съм под земята. Беше прекалено подобно на това да съм мъртва и погребана.

С шаване се измъкнах от положението си между Блейк и Арчър, пристъпих назад и си поех дълбоко дъх. Блейк ме изгледа с любопитство, а Арчър сложи ръка на рамото ми и ме насочи напред, за да не съм зад тях, сякаш можех да ги пронижа в гръб като нинджа с невидимото си острие.

Асансьорът спря и вратите се плъзнаха. Веднага долових миризмата на храна — пресен хляб и печено месо. Стомахът ми се съживи и изкъркори като трол.

Арчър вдигна вежда.

Блейк се засмя.

Лицето ми пламна. Радвах се да науча, че гордостта и чувството ми за чест бяха непокътнати.

— Кога яде за последен път? — попита Арчър.

Това бяха първите му думи за деня.

Поколебах се.

— Аз… не знам.

Той се намръщи, а аз извърнах поглед, докато пристъпвахме в широкия, добре осветен коридор. Наистина не знаех кой ден е, нито колко дни бяха изминали от последното ми хранене. Дори не бях усетила глад, преди да подуша храната.

— Имаш среща с доктор Рот — каза Блейк и закрачи наляво.

Ръката на рамото ми се стегна и макар да исках да я отблъсна, останах спокойна. Арчър изглеждаше така, сякаш можеше да счупи нечий врат за шест секунди. Погледът на Блейк премина от ръката на Арчър към лицето ми.

— Първо ще хапне нещо — каза Арчър.

Блейк запротестира:

— Докторът чака. Както и…

— Могат да почакат още няколко минути, докато момичето хапне нещо.

— Добре, все тая. — Блейк вдигна ръка с жест, който сякаш казваше „проблемът е твой, не мой“. — Ще ида да му кажа.

Арчър ме избута надясно. Чак тогава осъзнах, че другият униформен мъж е отишъл с Блейк. За момент всичко пред очите ми се завъртя. Арчър се движеше като Деймън — с широки и бързи крачки. Стараех се да не изоставам, като същевременно се опитвах да попия всеки детайл за мястото, на което бях. Не научих особено много. Всичко беше бяло, осветителните тела бяха подвижни. От двете страни на безкрайния коридор бяха разположени еднакви врати, от които долитаха едва доловими разговори.

Миризмата на храна стана по-силна и стигнахме до двойни стъклени врати. Арчър ги отвори със свободната си ръка. Чувствах се така, сякаш ме съпровождаха до кабинета на директора, а всъщност се озовах в обикновена столова.

Чисти квадратни маси бяха подредени в три реда. Тези пред нас бяха заети. Арчър ме заведе до най-близката свободна маса и ме бутна да седна. Тъй като не ми беше особено приятно да ме малтретират, го изгледах остро.

— Остани тук — каза той и се завъртя на пети.

Къде, по дяволите, си мислеше, че ще отида? Наблюдавах го как се отправя към предната част на помещението, където имаше малка опашка от чакащи.

Все още можех да опитам да избягам, без да знам къде отивам, но стомахът ми запротестира. Знаех колко етажа има над нас. Огледах стаята и сърцето ми се сви.

Гибелните черни точици бяха навсякъде, а камерите не бяха добре скрити. Най-вероятно някой ме наблюдаваше дори в момента.

Мъже и жени в лабораторни престилки и военни униформи сновяха наоколо. Някои от тях ми хвърляха бегъл поглед, когато минаваха покрай мен. Седях неловко изпъната и се питах доколко тези хора са свикнали да виждат изплашени до смърт отвлечени тийнейджърки.

Може би всъщност не исках да знам.

Тук сме, за да ги спрем.

Думите на Блейк отекнаха отново в съзнанието ми и аз си поех дъх. Да спрат кого? Възможно ли беше луксианците да са лошите? Мисълта ми блуждаеше насам-натам, заклещена между желанието да разбера какво имаше предвид Блейк и убеждението, че не трябва да се доверявам на нито една негова дума.

Арчър се върна с чиния яйца и бекон в едната ръка и картонена кутия мляко в другата. Постави ги безмълвно пред мен, после извади пластмасова вилица.

Взрях се в чинията, докато Арчър сядаше срещу мен. В гърлото ми се оформи възел, докато се протягах бавно напред. Ръката ми блуждаеше над вилицата. Внезапно си спомних какво каза Блейк за престоя му тук — как всичко било покрито с оникс. Дали беше вярно? Вилицата очевидно беше безобидна, но вече не знаех на какво да вярвам.

— Не се притеснявай — каза Арчър.

Хванах пластмасовата вилица. Не усетих болка. Въздъхнах облекчено.

— Благодаря ти.

Той остана загледан в мен, изражението му подсказваше, че няма представа за какво му благодарях. И аз не знаех. Бях изненадана от добротата му. Или поне разглеждах действията му като проява на доброта. Можеше да е като Блейк и другия униформен мъж и въобще да не му пука дали умирам от глад.

Ядях храната си бързо. Цялата ситуация беше болезнено неловка. Той не проговори и нито за миг не извърна очи от мен, сякаш очакваше, че ще му създам неприятности. Не знам какво си мислеше, че мога да направя с пластмасова чиния и вилица. За кратко погледът му се прикова в лявата ми буза и аз не знаех какво точно зяпа там. Не бях поглеждала в огледалото, преди да изляза от килията си.

Храната имаше вкус на дървени стърготини, а челюстта ме заболя от опитите да я сдъвча. Все пак изпразних чинията, тъй като сметнах, че ще имам нужда от енергия.

Когато приключих, оставих пластмасовите прибори на масата. Ръката на Арчър отново се озова на рамото ми. Разходката ни на връщане мина в мълчание, а из коридора сновяха повече хора. Спряхме пред една врата. Арчър я отвори, без да почука.

Още едно медицинско помещение.

Бели стени. Шкафчета. Подноси с медицински инструменти. Маса с… каиши.

Отстъпих назад и поклатих глава. Сърцето ми се разтуптя, стрелнах поглед от доктор Рот към Блейк, който седеше на пластмасов стол. Другият униформен мъж, който бе съпроводил Блейк, не беше тук.

Арчър стегна пръсти. Опитах да се измъкна през вратата, но той препречи пътя ми.

— Недей — каза нежно Арчър, толкова тихо, че да го чуя само аз. — Никой не иска да се повтаря вчерашният ден.

Извих глава към него и впих поглед в сините му очи.

— Не искам да правя това.

Той не мигна.

— Нямаш избор.

Докато проумея думите му, от очите ми рукнаха сълзи. Погледнах доктора, после Блейк. Блейк извърна глава, мускулите на брадичката му трептяха.

Осъзнах безнадеждността на положението си. Не знам какво си бях мислела досега. Нямах контрол над това, което щеше да се случи около или с мен.

Доктор Рот прочисти гърло.

— Как си днес, Кейти?

Исках да се изсмея, но гласът ми прозвуча като грачене.

— Ти как мислиш?

— Ще стане по-леко. — Той пристъпи напред и ми даде знак да се приближа към масата. — Особено след като приключим с това.

Почувствах тежест в гърдите си, дланите ми се разтваряха и затваряха покрай тялото ми. Никога преди не бях изживявала паническа атака, но бях убедена, че съм на път да го направя.

— Искам те да излязат.

Думите излязоха бързо и гърлено.

Блейк завъртя очи и се изправи.

— Ще чакам отвън.

Прииска ми се да го изритам, когато мина покрай мен, но Арчър все още стоеше наблизо. Обърнах се към него, очите сякаш напираха да изскочат от орбитите си.

— Не — каза той и застана пред вратата. Скръсти ръце. — Няма да изляза.

Доплака ми се. Нямаше как да му се противопоставя. Стените на стаята, подобно на коридора и столовата, блестяха. Това без съмнение говореше за смес от оникс и диамант.

Докторът ми подаде една от онези отвратителни роби и посочи към завесата.

— Можеш да се преоблечеш там.

С безизразно изражение се скрих зад завесата. Движех непохватно пръсти по дрехите си, после по болничната роба. Когато излязох от прикритието на завесата, ми беше и горещо, и студено, краката ми трепереха. Настаних се на подплатената маса. Сграбчих късите връзки на робата, неспособна да вдигна поглед.

— Първо ще взема малко кръв — каза докторът.

Последваха неща, които или чувствах свръхсилно, или не усещах въобще. Остротата на иглата, навлизаща във вената ми, прониза цялото ми тяло; последва леко подръпване, с което докторът измъкна тубичката на спринцовката. Той ми говореше нещо, но аз не го чувах.

Когато всичко приключи, отново бях облечена с дрехите си и седях на масата, свела поглед към белите гуменки, които докторът ми беше дал. Бяха моят размер, пасваха ми идеално. Дишах бавно, гърдите ми се надигаха и спадаха.

Бях напълно вцепенена.

Доктор Рот ми обясни, че ще направят изследване на кръвта. Спомена, че ще проверят нивото на мутация на клетките ми, нещо като копие от моята ДНК, което да разгледат по-подробно. Каза ми, че не съм бременна, което определено знаех. Идеше ми да се засмея, но бях твърде изтощена, за да го направя. Едва имах сили да дишам.

След като свършихме. Арчър пристъпи към мен и ме изведе от стаята. Не беше казал нищо през цялото време. Когато постави ръка на рамото ми аз я избутах — не исках никой да ме докосва. Той не направи повторен опит.

Блейк се бе облегнал на стената пред кабинета. Очите му заблестяха, когато вратата се затвори зад нас.

— Най-после. Закъсняваме.

Стиснах устни, защото ако опитах да кажа каквото и да било, щях да се разплача. А не исках да плача. Нито пред Блейк, нито пред Арчър, нито пред когото и да било.

— Добре — промълви Блейк, докато крачехме из коридора. — Това сигурно е забавно.

— Не говори — каза Арчър.

Блейк направи гримаса, но запази мълчание. След малко спряхме пред затворени двойни врати, подобни на тези в болниците. Блейк натисна един черен бутон на стената и вратите се разтвориха. Пред очите ми изникна сержант Дашър.

Беше облечен, както и последния път — изцяло във военна униформа.

— Радвам се, че най-после реши да се присъединиш към нас.

В гърлото ми отново се надигна нервен налудничав смях.

— Извинете — отвърнах, без да успея да сдържа кикота си.

И тримата ме изгледаха, Блейк — с най-голямо любопитство, но аз поклатих глава и отново си поех дълбоко въздух. Знаех, че трябва да се съсредоточа, да внимавам и да си опичам акъла. Намирах се на вражеска територия. Нямаше да спечеля нищо, ако оставех емоциите да надделеят — в най-добрия случай щях отново да бъда дрогирана с оникс.

Беше ми трудно — може би най-трудното нещо в живота ми — но се стегнах.

Сержант Дашър се завъртя на пети.

— Бих искал да ти покажа нещо, Кейти. Надявам се, че това ще улесни нещата за теб.

Едва ли. Но все пак го последвах. Коридорът се разделяше на две и ние поехме по десния път. Сградата сигурно беше гигантска — гигантски лабиринт от зали и стаи.

Сержантът спря пред една врата. На стената до нея имаше контролно табло с примигваща червена лампичка. Дашър застана пред таблото и светлината стана зелена. Последва тих съскащ звук и вратата се отвори, разкривайки огромно квадратно помещение, препълнено с лекари. Беше лаборатория и чакалня едновременно. Пристъпих вътре и веднага почувствах миризмата на антисептик. Гледката и аромата събудиха у мен стари спомени.

И преди бях попадала в подобни помещения. С баща ми, когато беше болен. Той прекарваше известно време в стаи точно като тази, докато се опитваше да се пребори с рака. Всичко това ме парализира.

В средата на помещението бяха разположени няколко големи извити съоръжения. Всяко от тях съдържаше по десет стола с регулируеми облегалки, които изглеждаха удобни. На много от столовете седяха хора, чиито заболявания бяха в различни стадии. От оптимистични, наскоро диагностицирани пациенти с ведри очи, до слаби и немощни, които сигурно дори не осъзнаваха къде се намират. До всички бяха окачени банки с течности, които изглеждаха особено. Течността беше чиста, но блещукаше срещу светлината, подобно на Ди, когато изчезваше и се появяваше отново.

Лекарите кръжаха из помещението, проверяваха банките и говореха с пациентите. В задната част имаше няколко дълги маси. Хората край тях се взираха в телескопи и отмерваха дози с лекарства. Някои седяха пред компютри, а белите им лабораторни престилки се вееха край столовете.

Сержант Дашър спря до мен.

— Това ти изглежда познато, нали?

Изгледах го остро. Почти бях забравила, че Арчър стои залепен до мен. Блейк бе зад нас, но явно той не беше така приказлив в присъствието на сержанта.

— Да. Откъде знаеш?

Появи се малка усмивка.

— Подготвили сме се добре. Къде имаше рак баща ти?

Настръхнах. Думите „рак“ и „баща“ все още ми въздействаха силно.

— Рак на мозъка.

Сержантът погледна към най-близкото съоръжение.

— Искам да те запозная с някого.

Преди да успея да отвърна, той пристъпи напред и застана до един от столовете, поставен с гръб към нас. Арчър кимна и аз с нежелание се изместих, за да мога да видя това, което сержантът искаше да ми покаже.

Беше дете. На около девет или десет. Заради бледата кожа и голата глава не можех да различа дали е момче или момиче. Очите му бяха светлосини.

— Това е Лори. Тя е наш пациент. — Той намигна на момиченцето. — Лори, това е Кейти.

Лори ме погледна с големите си, добронамерени очи и протегна малката си, ужасяващо бледа ръчичка.

— Здравей, Кейти.

Поех студената й ръка и я раздрусах, тъй като не знаех какво друго да направя.

— Здравей.

Усмихна се.

— И ти ли си болна?

В първия момент не знаех как да отговоря.

— Не.

— Кейти е тук, за да ни помогне — каза сержант Дашър, а малкото момиченце измъкна ръката си и отново я мушна под сивото одеяло. — Лори страда от първичен лимфом на централната нервна система, четвърти стадий.

Исках да извърна поглед, защото бях страхливка и знаех. Точно такъв рак имаше баща ми. Най-вероятно нелечим. Не беше честно. Лори бе толкова млада.

Сержантът се усмихна на момиченцето.

— Болестта е доста агресивна, но Лори е много силна.

Тя кимна разпалено.

— По-силна съм от повечето момичета на моята възраст!

Опитах се да се усмихна, докато сержантът се отдръпваше, за да направи път на доктора. Светлосините й очички трептяха между нас тримата.

— Дават ми лекарство, от което ще оздравея — каза тя и прехапа долната си устна. — И от това лекарство не ми става толкова лошо.

Не знаех какво да отвърна и не можах въобще да проговоря, докато се отдръпнахме от момиченцето и застанахме в ъгъла, далеч от всички.

— Защо ми показваш всичко това? — попитах.

— Разбираш тежестта на заболяването — каза той и сведе очи към пода. — Как ракът, автоимунните заболявания, инфекциите и много други неща могат да отнемат живота на човек, понякога непростимо рано. Десетилетия наред учените безуспешно се опитват да намерят лек за болестта на Алцхаймер. Всяка година се появяват нови болести, способни да разрушат човешкия живот.

Всичко това беше вярно.

— Но тук — продължи той и разпери ръце, — тук се изправяме срещу болестите с твоята помощ. Твоята ДНК е безценна за нас точно както и луксианското химическо съединение. Може да те заразим със СПИН и ти няма да се разболееш. Опитвали сме. Нещо в ДНК на луксианците и хибридите им създава имунитет срещу всички човешки болести. Същото важи, и за арумианците.

По гърба ми премина тръпка.

— Наистина ли инжектирате болести на хибриди и луксианци?

Той кимна.

— Налага ни се. Това ни позволява да изучаваме как тялото на хибрида или луксианеца се преборва с болестта. Надяваме се да успеем да възпроизведем този процес. И в някои случаи постигаме успехи, особено с ЛХ-11.

— ЛХ-11? — попитах и отправих поглед към Блейк.

Той говореше с друго детенце — момче, в което тъкмо вливаха от блещукащата течност. Смееха се. Изглеждаше толкова… нормално.

— Репликация на ДНК — обясни сержантът. — Забавя растежа на неизлечимите тумори. Лори реагира добре на процеса. ЛХ-11 е продукт на дългогодишни изследвания. Надяваме се това да е отговорът.

Не знаех какво да отговоря, докато погледът ми обикаляше помещението.

— Лек за рака?

— И много, много други заболявалия, Кейти. Това сме ние, това е мисията на Дедал и ти можеш да ни помогнеш да я осъществим.

Облегнах се на стената и изпънах длани. Част от мен искаше да повярва на това, което виждах и чувах — че Дедал просто се опитват да намерят лечение на опасни болести. Но не бях толкова глупава. Да повярвам на думите на сержанта бе все едно да вярвам в Дядо Коледа.

— И това е всичко? Просто се опитвате да направите света по-добро място за живот?

— Да. Но има различни начини за постигането на тази цел, извън обхвата на медицината. Начини, чрез които и ти можеш да ни помогнеш да направим света по-добро място за живот.

Почувствах се така, сякаш някой търговец ми рекламира стоката си. Но дори и в това положение можех да осъзная колко страхотно би било, ако имаше лекарства за всички смъртоносни болести, колко по-красив би бил света, ако съществуваше нещо такова. Затворих очи и си поех дълбоко въздух.

— Как?

— Ела.

Дашър стисна лакътя ми и не ми остави избор. Заведе ме в другия край на лабораторията, където част от стената представляваше прозорец, покрит от другата страна. Той почука на стената и покривалото се сви нагоре с поредица механични звуци.

— Какво виждаш?

Въздухът излезе от дробовете ми.

— Луксианци — прошепнах.

Нямаше съмнение, че хората, които седяха на регулируеми кресла от другата страна на прозореца, докато лекарите им взимаха кръв, не бяха оттук. Красотата им ги издаваше. Както и това, че много от тях бяха в истинската си форма. Нежното им сияние изпълваше стаята.

— Някой от тях изглежда ли така, сякаш не иска да бъде тук? — попита тихо той.

Поставих ръце на стъклото и се наведох. Тези, които не изглеждаха като човешка електрическа крушка, се смееха и усмихваха. Някои похапваха, други си говореха. Повечето бяха по-възрастни от мен, на около двадесет или тридесет години.

Никой не приличаше на заложник.

— Отговори ми, Кейти.

Поклатих глава, напълно объркана. Нима бяха тук по своя воля? Не разбирах как е възможно.

— Те искат да ни помогнат. Никой не ги насилва.

— Но насилвате мен — отвърнах му, без да забравям, че Арчър е зад нас. — Насилвали сте Бетани и Доусън.

Сержант Дашър наклони глава настрани.

— Няма нужда отношенията между нас да са такива.

— Значи не го отричате?

— Има три вида луксианци, госпожице Шуорц. Едните са като тези, които видя през стъклото — луксианци, които разбират как техният организъм може да допринесе за подобряването на живота на Земята. Вторите са привикнали с живота в обществото и не представляват заплаха.

— А третият вид?

Той замълча за момент.

— Третият вид са извънземните, от които нашите предци са се страхували. Именно те искат да завладеят Земята и да направят хората свои роби.

Главата ми се люшна към него.

— Какви ги говорите?

Погледна ме.

— Колко според теб са луксианците на нашата планета, госпожице Шуорц?

Поклатих глава.

— Не знам. — Деймън ми бе споменал веднъж, но не можех да си спомня броя. — Хиляди?

Дашър отговори наперено:

— Приблизително четиридесет и пет хиляди обитават в момента Земята.

Еха, това си беше множко.

— Около седемдесет процента от тези четиридесет и пет хиляди са привикнали с живота в обществото. Други десет процента са индивиди, на които можем да се доверим напълно, като онези в съседната стая. А последните двадесет процента? Това са девет хиляди луксианци, които искат да властват над човечеството. Девет хиляди същества, всяко от които притежава разрушителната мощ на малка ракета. Едва успяваме да ги удържим и сега, а ако привлекат още луксианци към себе си, положението ще се измени коренно. Искаш ли да чуеш още нещо притеснително?

Взирах се в него и не знаех какво да кажа.

— Нека те попитам, госпожице Шуорц, в коя група според теб попадат Деймън Блейк, семейството му и приятелите му?

— Нямат желание да подчинят и муха! — излаях в отговор. — Смехотворно е да намеквате подобно нещо.

— Така ли? — Той замълча за момент. — Не е възможно човек да опознае някого другиго напълно. Убеден съм, че когато за първи път си се запознала с Деймън и семейството му, въобще не си предполагала какви са.

За това беше прав.

— Трябва да признаеш, че щом са толкова добри в прикриването на факта, че изобщо не са хора, може би са още по-добри в прикриването на нещо невидимо, например истинските си намерения — каза той. — Забравяш, че не са хора и, уверявам те, не са сред десетте процента, на които вярваме безрезервно.

Отворих уста, но от нея не излезе и дума. Не можех да повярвам на това, което казваше, но той го бе заявил без капчица омраза. Сякаш просто съобщаваше фактите, подобно на лекар, който казва на пациента, че изследванията са показали наличие на неизлечимо заболяване.

Той се обърна с гръб към стъклото и вдигна глава.

— Предполага се, че съществуват стотици хиляди луксианци в космоса, които пътуват из различни места във вселената. Какво ще се случи според теб, ако дойдат тук? Не забравяй, че това са луксианци, които въобще не са имали контакт с хора.

— Аз… — Смущение пробяга по гърба ми и раменете ми. Насочих вниманието си към прозореца и видях как луксианец примигва в истинската си форма. Когато проговорих, не разпознах собствения си глас: — Не знам.

— Ще ни заличат.

Поех си рязко дъх. Не исках да вярвам на думите му.

— Звучи малко прекалено.

— Така ли? — попита с любопитство той. — Погледни собствената ни история. По-силната нация завладява по-слабата. Манталитетът на луксианците и дори на арумианците не се различава особено от нашия. Основният закон на Дарвин.

— Оцеляване на най-приспособения — прошепнах и за момент почти си го представих. Нашествие с гигантски пропорции. Познавах луксианците достатъчно, за да знам, че ако толкова много от тях дойдат на Земята, не биха се затруднили да я завладеят, стига да искат.

Затворих очи и поклатих отново глава. Той си играеше с мозъка ми. Никаква армия луксианци нямаше да нападне Земята.

— Какво общо има това с мен?

— Като изключим факта, че си силна, подобно на луксианеца, който те превърна в мутант, и че кръвта ти може да ни помогне да се приближим една стъпка по-близо до успешна партида ЛХ-11, с удоволствие бихме изучавали връзката между теб и луксианеца, който те направи мутант. Малцина са успявали да го осъществят и за нас би било невероятно постижение да привлечем друг луксианец, който може успешно да създава стабилни хибриди.

Спомних си за всичките хора, които Доусън е бил принуден да превърне в мутанти и да гледа как умират. Не можех да понеса мисълта Деймън да изживее нещо подобно — да създава хибриди, които непрекъснато да…

Поех си дъх.

— Това ли стана с Кариса?

— Кой?

— Знаете кой — заявих уморено. — Тя беше превърната в мутант, но беше нестабилна. Нападна ме и се самоунищожи. Тя беше…

Добър човек. Но замълчах, защото осъзнах, че ако сержантът знае нещо за Кариса, или ще си замълчи, или просто не му пука.

Минаха няколко мига, преди той да продължи:

— Но това не е единственото, за което се притеснява Дедал. Би било страхотно да разполагаме с луксианеца, който те е направил мутант, но не това е основната ни цел.

Пронизах го с поглед и пулсът ми се учести. Бях повече от изненадана. Нима основната им цел не беше да примамят Деймън?

— Искахме теб — каза сержант Дашър.

Почувствах, че подът се измества под краката ми.

— Моля?

Лицето му не трепна.

— Разбери, госпожице Шуорц, съществуват девет хиляди луксианци, с които трябва да се справим. И когато останалите дойдат на Земята — а те ще дойдат, — ще се нуждаем от всички възможни средства, за да спасим човечеството. Това включва хибриди като теб и, надявам се, мнозина други, които са способни да се бият.

За какво, по дяволите, говори? Бях сигурна, че се намирам в паралелна вселена. Мозъкът ми просто се взриви.

Дашър се наведе към мен.

— Въпросът е — нас ли ще подкрепиш, или ще се изправиш срещу собствения си вид? Защото ще трябва да направиш избор, госпожице Шуорц. Между собствения си народ и народа на този, който те направи мутант.